Сега въздухът беше дори по-студен. Пъхнах ръце в джобовете си и наведох глава срещу вятъра. Бързайки към колата, се опитвах да осмисля току-що наученото и се чудех кого още мога да разпитам за допълнителни подробности.

Ако Бети знаеше нещо повече от онова, което ми каза, явно нямаше желание да го споделя. Това означаваше, че и Пейдж няма да може да ми помогне. Оливър също не би споменал нещо, което Бети не иска да знам. Господин и госпожа Кармайкъл сигурно щяха да попълнят някои празнини в моята информация, но в момента нямах особена охота да разговарям с тях. Същото важеше и за Кейлъб, който най-вероятно щеше да тръшне вратата под носа ми, като ме види. Саймън със сигурност би провел разследване, докато не се добере до онова, което искам да знам. Точно сега обаче не можех да го моля за услуга, без да му обясня защо ми трябва такава информация. И преди да съм се извинила.

А можеше и да не ми помогне. Една бърза справка с мобилния ми телефон показа, че още не е отговорил на моето съобщение и явно няма желание да разговаря за каквото и да било.

Тъкмо пуснах телефона обратно в джоба си, когато чух наблизо да се затварят вратите на кола.

— Да не ме будалкаш нещо? — настояваше мъжки глас. — Моля те, само кажи, че това е някаква сбъркана идея за тъпа шега — да изкараш акъла на твоя старец за Хелоуин, така ли?

Стигнах колата, хванах дръжката на вратата и погледнах над покрива. На около двайсетина метра от мен, мъж на средна възраст с панталон цвят каки, кафяво велурено палто и шапка на „Ред сокс“ стоеше зад лъскав черен лендровър и така размахваше ръце, сякаш джипът беше самолет, който трябваше да бъде насочван, докато се приземи. Онзи, който го беше разстроил, седеше на мястото до шофьора и не се виждаше.

— Е, поздравления. Току-що с твоята глупост го издуха.

Мъжът внезапно се обърна. Аз бързо отворих вратата на колата и се тръшнах на седалката. В огледалото за обратно виждане продължих да го наблюдавам как лае нещо по телефона, докато върви към входа на ресторанта. На няколко крачки след него с наведена глава вървеше някакъв тийнейджър, а в ушите му се виждаха малки бели слушалки. Проследих с поглед тънките кабели чак до познатата кожена чанта.

— Паркър!

Той рязко вдигна глава. Аз мигом се сниших на седалката. Стиснах здраво очи, чудейки се какво ли прави тук. Лятото свърши, пък и половината залив още беше замръзнал; единствените туристи, които идваха в Уинтър Харбър по това време, бяха любителите на есента, пристигнали да снимат колоритната окраска на дърветата, но Паркър не ми изглеждаше такъв.

Изчаках още няколко секунди, после се огледах предпазливо. С облекчение забелязах, че никой не стои до моя прозорец или близо до колата, изправих се на седалката, запалих мотора и натиснах газта.

Библиотеката на Уинтър Харбър се намираше в другия край на града. Докато карах по познатите улици, си припомних кога за последно ходих там. И защо. Тримата със Саймън и Кейлъб отидохме да говорим с Оливър — един от редовните посетители, в деня, когато разбрах, че той е голямата любов на Бети. Тогава се надявахме, че от него ще научим нещо повече за семейство Марчанд, включително за Рейна и Зара, които подозирахме, че са причина за смъртта на Джъстин и на другите мистериозни удавници. Той отговори на много от нашите въпроси и предизвика още повече, които никога не бихме се сетили да зададем, като ни разкри, че всички жени от това семейство са сирени.

Заради странното поведение на Оливър в последно време никак не ми се искаше пак да разговарям лично с него. Но онова, което не можех да науча пряко от него, се надявах да разбера от неговата многотомна „Пълна история на Уинтър Харбър“.

На паркинга пред библиотеката имаше само още една кола — реших, че трябва да е на библиотекарката Мери. Паркирах близо до централния вход, изключих звука на телефона, като го оставих само на вибрация, пъхнах го в джоба на джинсите и влязох вътре. Махнах на Мери, която очевидно не ме помнеше от посещенията през лятото, и тръгнах към малката секция с книги за местния край, където бяха четирите тома на Оливър Савидж. Доскоро Мери ги държеше скрити при нея, за да престане Оливър да пита защо никой не ги заема, но сега той явно си имаше по-големи грижи.

Взех книгите и се настаних в читалнята близо до голямата камина. През лятото им бях посветила немалко време, търсейки информация за внезапно връхлитащите урагани и свързаните помежду си няколко случая на удавяния, но така и не си спомнях да съм попадала на нещо за „Страната на Катър“. Причината за това обаче можеше и да е, че не съм знаела какво да търся.

Не открих нищо в първите три тома. В четвъртия, в статията за успешния местен бизнес, видях кратък параграф — същия, в който беше споменат и ресторантът „Рибената чорба на Бети“. Частта за книжарницата беше още по-кратка от тази за ресторанта.

„Страната на Катър, уютна книжарничка, разположена в покрайнините на Лоулор Трейл, отваря врати през май 1990 г. и предизвиква възторжени критики и голямо одобрение. Собственичката, новопристигналата в Уинтър Харбър Шарлот Блу, предлага на посетителите нови книги, а също стари и редки издания, в предразполагаща и приветлива обстановка. Книжарницата, която скоро се превръща в любимо място както за местните хора, така и за туристите, изгаря при пожар през ноември 1993 г. Причината така и не е установена, а «Страната на Катър» повече не е възстановена.“

Погледът ми се задържа на предпоследното изречение. И още нещо се беше случило през ноември 1993 г.

Аз се бях родила.

— Здрасти, скитнице.

Захлопнах книгата.

— Кейлъб! Здрасти!

Идваше от раздела с DVD. Очаквах щом приближи, да ме затрупа с въпроси за раздялата със Саймън, но той само се усмихна и ме целуна по бузата.

— Саймън не ми каза, че ще идваш през почивните дни.

Явно това не беше единственото, което Саймън е премълчал пред него. Кейлъб едва ли щеше да е толкова приветлив, ако знаеше, че двамата с брат му вече не сме заедно.

— Стана непредвидено — отговорих. — Пейдж искаше да се види с Бети и аз реших да дойда с нея.

— Хубаво. — Той кимна към книгите пред мен. — Не знаеш ли вече достатъчно, че и сама да напишеш книга за Уинтър Харбър?

— Едва ли някой ще иска да я прочете — пошегувах се.

Той сведе поглед и усмивката му помръкна.

— Ами ти? — попитах. — Защо си в библиотеката в такъв слънчев есенен ден?

— С момчетата сме запланували киновечер. Тукашната колекция е удивително добра.

Кимнах, без да зная как да продължа разговора. С Кейлъб се знаехме отдавна и го чувствах близък заради връзката му с Джъстин, но след като отношенията ни със Саймън се промениха, ми беше трудно да говоря и с него.

— Колко смяташ да останеш? — попита той след проточилата се пауза. — Какво ще кажеш за закуска утре?

— Мисля, че ще тръгнем много рано. Става ли да го отложим за следващия път?

— Дадено. — Той погледна часовника си. — Никак не обичам да си тръгвам набързо, но преди десет минути трябваше да съм в яхтклуба. Заливът се разтопи и клиентите нямат търпение да пуснат лодките си пак на вода.

— Разбирам. — Станах да го прегърна за довиждане и чак тогава си дадох сметка какво всъщност каза. Щом видя как застинах на място и кръвта се качи в лицето ми, той бързо пристъпи към мен.

— Не знаеше ли? — тихо попита.

Опитах да поклатя глава, но това се оказа не по силите ми.

— Миналия уикенд тук беше страшна жега. Колкото беше останало от леда, всичко се разтопи.

— Ти видя ли… — изшептях. — Някой дали…

— Никой нищо не е видял. Просто защото няма нищо за гледане.

— Точно така. — Пак се опитах да кимна. — Знам.

— Ванеса, ти знаеш какви бяха намеренията на Зара към мен. Ако тя някак беше оцеляла… Не мислиш ли, че ще съм първият, когото ще се опита да открие?

Очите ми се насълзиха — отчасти, защото беше прав, но и защото звучеше толкова спокойно, така уверено, че ми напомни за Саймън.

Той протегна ръце и аз пристъпих към него. Стояхме прегърнати няколко секунди, преди да се отдръпна назад. Докато се отдалечаваше, бегло ми се усмихна и подхвърли през рамо.

— Най-добре е тоя мой брат да не те изпуска от очи.

При тези думи съвсем щях да изгубя самообладание, но точно тогава мобилният ми телефон завибрира. На два пъти го изпусках, защото пръстите ми бяха хлъзгави от пот, най-накрая обаче успях да го измъкна от джоба.

„В., баба Би се обади. Разстроена е и иска тази вечер да е само с мен, за да поговорим. Чувствам се ужасно, но какво да правя? хо16“

П., не С.

Строполих се обратно на стола и отговорих на съобщението.

„Споко. Дано тя е ОК. Оставам в къщата на езерото. До после.“

В.

След секунда телефонът отново завибрира.

„Видях те в града. Тая вечер съм тук. Да разпуснем?“

ГЛАВА 18

Съгласих се да се видя с Паркър по три причини. Първата беше проста: не исках да оставам сама. Пейдж беше с Бети и дори да отидех у тях с намерение да стоя настрана, за да не преча на разговора им, знаех, че Пейдж ще настоява да се включа.