— Обикновено да. Но не и за тая снимка — под нея пише само: „Най-щастливата двойка в Хоторн“; явно който и да е снимал, не е от нашето училище, защото всички познават Паркър. Но се обзалагам, че е въпрос на време някой да ги разпознае и да напише имената. — Тя замълча. — Ааа, Ванеса…

— Ъхъ.

— Ако исках да летя, щях да взема самолета.

Погледнах скоростомера — стрелката се колебаеше около сто и двайсет мили в час.

— Извинявай — казах и дръпнах крак от педала на газта. — Май съм малко разсеяна днес.

— Сигурна ли си, че държиш да шофираш сама чак до Уинтър Харбър? Не е ли по-добре да се обадя на Райли къде сме и той да ни вземе?

— Добре съм. Честна дума.

Тя окуражаващо стисна коляното ми. Продължихме да пътуваме в пълно мълчание, а аз се опитах да се съсредоточа върху пътните знаци и да не обръщам внимание на бумтящото си сърце, което ускоряваше ритъма при всеки следващ завой. Сигурна бях, че Пейдж щеше да ме предупреди, ако Райли е споменал нещо за Саймън и намерението му той също да дойде в Портланд… Ами ако е променил намерението си? Какво ще стане, ако в последния момент е решил да се види очи в очи с мен? Тогава какво ще му кажа? Особено сега, когато бих дала мило и драго да върна вече казаното назад?

Едва имах време да формулирам тия въпроси в главата си, камо ли да им намеря отговор. Ресторантът, в който трябваше да се видим с Райли, се оказа много по-близо до магистралата, отколкото предполагах, и не след дълго ние вече влизахме в полупразния паркинг. Щом ни видя, Райли се подаде иззад предния капак на джипа си и ни помаха.

— Сигурна ли си, че това не е грешка? — меко попита Пейдж.

— Какво имаш предвид?

Тя ме погледна, а очите й внезапно станаха тъжни и загрижени.

— Дето излизам с друго момче, нищо че сме само приятели. — Тя замълча. — Не съм ли ужасна, че чаках с нетърпение днес да видя Райли?

Спрях колата, протегнах се към нея и я прегърнах силно.

— Невъзможно е някога да станеш ужасна.

Все още бяхме прегърнати, когато Райли почука на прозореца откъм нейната страна.

— Здрасти, сладурано — поздрави, когато Пейдж отвори вратата. После се надвеси и бързо я целуна по бузата, а на мен ми се усмихна бегло. — Ванеса.

— Здрасти — отговорих.

Той заби поглед в краката си. Пейдж ме погледна намръщено. Хвърлих поглед зад тях и усетих едновременно облекчение и разочарование, когато никой друг не слезе от джипа.

— Да си прекарате страхотно — казах, стараейки се гласът ми да прозвучи бодро. — Пейдж, ще се видим тая вечер в Уинтър Харбър.

Лицето й остана загрижено, но въпреки това тя взе чантата от пода и хвана дръжката на вратата.

— Поне се опитай, като натискаш педала, да не стигаш трицифрено число.

— Дадено.

Наблюдавах ги, докато прекосяваха паркинга. Той непринудено, с лекота хвана ръката й, а тя се стегна и хвърли поглед през рамо към мен. Помахах, направих й знак да се обърне напред и потеглих, преди да съм ги притеснила с още нещо.

Не беше тяхна вината, че Саймън ме мрази.

Аз си бях виновна.

Старият термометър на волвото показваше петнайсет градуса, което значеше, че навън сигурно е около четири. Въпреки това свалих прозореца докрай и пуснах климатика. Колкото повече шофирах, толкова по-горещо ми ставаше, докато накрая потта рукна и дрехите прилепнаха за тялото ми. Но не спрях да купя още вода. Страхувах се, че спра ли веднъж, няма да продължа на север към Уинтър Харбър, а ще тръгна на запад, към „Бейтс“.

Пътят, който обикновено изминавах за три часа, сега ми отне само два. Профучах покрай табелата с форма на лодка, приветстваща ме с добре дошла в Уинтър Харбър, и влетях в града по главната улица. Намалих, чак когато наближих паркинга при ресторанта на Бети. Спрях там.

Извадих телефона от чантичката си и сърцето ми се сви, когато видях, че няма никакви нови съобщения.

„Сигурно ме мразиш. Не те виня за това.“

Едва бях сложила точката на второто изречение и започнах да трия думите.

„Съжаляват, че не се обадих по-рано.“

Изтрих и това съобщение и вперих поглед в тъмния дисплей на телефона. След последния ни разговор, когато изхвърчах от „Бийнъри“, а Саймън потресен остана да седи на масата, думите не идваха никак лесно.

„Здравей. Как си?“

Натиснах бутона за изпращане преди да съм размислила, после се загледах в екрана, очаквайки да получа съобщение. След няколко минути проверих дали успешно съм изпратила есемеса и включена ли е гласовата поща. Всичко си беше наред.

Пъхнах телефона в джоба на джинсите си, излязох от колата и вдигнах ципа на якето. В Уинтър Харбър беше десетина градуса по-студено, отколкото в Портланд, и вятърът сякаш навяваше снежинки по изпотената ми кожа. Пред служебния вход пооправих косата си, вързана на конска опашка, и потупах лицето си с ръце, надявайки се хората да предположат, че съм се зачервила от студа.

— О, гражданката! — възкликна Луис, главният готвач, когато влязох в кухнята. — Как я карате там — здраво учене и още по-здраво купонясване, а?

— Нещо такова. — Усмихнах се, припомняйки си първия път, когато влязох в ресторанта на Бети това лято след една почти безсънна нощ в къщата ни край езерото.

От погребението на Джъстин бяха минали два дни и за първи път бях съвсем сама в Уинтър Харбър. Дойдох при Бети за закуска и най-вече да се слея с тълпата непознати туристи. Когато казах на Гарет, момчето на паркинга, че съм изкарала тежка нощ, той помисли, че страдам от махмурлук и накара Луис да ми приготви специален кулинарен лек. Оттогава това се превърна в тема на постоянни закачки и подигравки с мен.

— Извади късмет. Току-що усъвършенствах рецептата за пикантните тиквени понички. Същински мехлем за всичко, което те мъчи. — Той взе една вилица, откъсна с нея част от поничката в тигана, подложи ръка отдолу и я поднесе към устата ми.

— Страхотно — казах, вдъхвайки аромата на топлото сладко парче, — вече се чувствам значително по-добре.

— Разбира се, че ще се почувстваш по-добре. — Луис пусна вилицата в джоба на престилката си и кръстоса ръце на гърдите. — Казвай сега какво не е наред, ама честно.

Вдигнах ръка към лицето си.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е октомври. По това време би трябвало да си кюташ в баровската къща в Бостън, да си четеш баровските книжки и да се готвиш за баровския колеж. — Той огледа кухнята, после дойде по-близо до мен и сниши глас. — Заради Бети е, нали?

Сърцето ми подскочи.

— Тревожиш се за нея — продължаваше той. — С всички е така. Не е идвала тук от седмици, а всеки път, когато пристигне нейният приятел — как му беше името? Мортимър? Или Луцифер?

— Оливър.

— Точно така. Та, всеки път като дойде тук, е блед като призрак и се тресе, сякаш наистина е видял привидение. А щом го попитаме как е Бети и скоро ли се връща, млъква като мида и си тръгва.

— Защо?

— Ако знаех защо, сладурче, щях да сменя черпака с кристално кълбо. Един господ знае колко щях да спечеля, ако можех да решавам малките проблеми на богатите туристи.

— Е, щом видя Бети, ще й предам колко липсва на всички в ресторанта — казах, отбелязвайки си наум да поговоря по-късно с Пейдж за Оливър.

След като Луис ми разказа всички новини около хората от персонала (включително и за Гарет, който се беше върнал в колежа, но не пропускал да ме спомене в имейлите си) и ме натъпка до насита с топли кифлички и прясно изцеден портокалов сок, аз си поех дълбоко въздух и зададох въпроса, заради който всъщност бях дошла.

— Та, като стана дума за баровски книжки… спомняш ли си малката книжарничка в покрайнините на града?

Той не вдигна поглед от тенджерата, в която бъркаше нещо.

— Да не говориш за „Страната на Катър“?

— Сигурно. — Бети не ми беше споменала име.

— Чувал съм само за една книжарница. Не живеех в Уинтър Харбър, когато са я отворили, но я знам, защото местните още приказват за нея. Хората бяха толкова разстроени, когато изгоря, че после седмици наред не четяха.

Когато изгоря ли? Бети беше пропуснала и тази важна подробност. А живееше в Уинтър Харбър повече от шейсет години, така че няма как да не е знаела. Дори да е пропуснала някак самото събитие, местните трябва да са й разказали — най-малкото Оливър, тукашен жител и историк на града, й е споменал.

Тогава защо не ми каза за пожара? Или пък Оливър — нали беше в стаята, когато заговорихме за книжарницата.

— Имаш ли представа какво се е случило със собственика? — попитах.

— Предполагат, че е била в мазето да подрежда някакви книги и не е могла да се спаси. Книжарничката беше толкова далече от града, че никой не разбра за пожара, докато вече не беше прекалено късно. Когато всичко свърши, нямаше и следа от тялото.

Тъкмо се канех да попитам дали знае кога точно е станало, когато вратата към ресторанта се отвори и през нея влетя кисел сервитьор. Луис потъна в задълбочен разговор около специалитетите за закуска, затова махнах за довиждане и се измъкнах навън.