Той вече беше плътно до мен. Лактите ни се докоснаха, когато посегнах към мишката. Въпреки че телата ни бяха покрити с няколко слоя дрехи, неговият допир предизвика нещо като електрически удар, който премина по ръката ми и надолу по гръбнака. Ръката ми така се разтрепери, че не можех да задържа курсора достатъчно дълго на едно място, за да затворя снимката върху екрана.

— Извинявай. — Гласът му сега беше много по-мек и внимателен. — Толкова съм глупав. Не знам защо ти показах това.

— Всичко е наред. Просто искам… Изглежда…

Той постави ръка върху моята. Мишката застана на едно място. Едва поемайки си въздух, гледах как курсорът отива към горния десен ъгъл на екрана. Показалецът му се плъзна върху моя и се задържа за кратко там, преди да натисне надолу.

Колин Милтън Купър изчезна.

Преместих поглед от екрана към нашите ръце. Той не махаше своята. Нещо по-лошо — аз също не издърпах моята.

— Трябва да вървя — прошепнах.

— Какво? — Той стисна пръстите ми. — Къде?

Измъкнах ръката си от неговата и скочих.

Той посегна да ме хване, но аз бързо отскочих назад. Усещах погледа му върху себе си, докато вдигах чантата от пода.

Нямах представа къде отивам. Поне не и отначало. Просто побягнах — далече от библиотеката, по коридора, през парадния вход. Когато се озовах на тротоара, завих наляво и продължих да тичам все по-силно, с все по-ускоряващи се крачки. Промъквах се между хората, пресичах улиците, без дори да погледна светофара. Около мен кръжаха червени и оранжеви листа, но аз едва ги виждах, безчувствена за сухите им краища, които докосваха кожата ми. През кънтящите удари на сърцето едва чувах клаксоните и свиренето на вятъра в ушите си… и водите на река Чарлз, които се плискаха край брега.

Не спрях да тичам, докато не усетих студената вода около глезените си. Вдигнах поглед, изненадана къде ме е довело тялото ми, без мисълта да го направлява.

Мостът „Лонгфелоу“. Той се простираше над реката, свързвайки Бостън с Кеймбридж на около километър по-нататък. И се издигаше на сто и петдесет метра над главата ми, където течеше сутрешният трафик, участниците в който не съзнаваха какво се беше случило само преди часове на това място.

Покрай мен премина университетският отбор по гребане. Гигантите, хванали греблата, ме върнаха към реалността.

Какво правех тук? И защо? Вярно, Колин Милтън Купър се беше удавил, скачайки в реката. Да, възможно е сърцето му да е било разбито от някое момиче само преди няколко дни. Това обаче не означава задължително, че Рейна и Зара… че те имат нещо общо с всичко това…

Саймън. Взех да ровя трескаво в раницата си за мобилния телефон. Още не бях отговорила на неговите обаждания, но сега повече отвсякога имах нужда от гласа му. Исках да чуя как ме убеждава, че това е невъзможно; че няма как те да имат нещо общо с това, защото са напълно, тотално, на сто процента…

Мъртви. Явно и батерията му беше мъртва, защото веднага се включи гласовата поща.

Затворих капачето на мобилния си телефон и се загледах във водите на реката, търсейки — надявайки се — за някакъв знак. Проблясване на светлина, внезапен плясък, чифт сребристи очи. Нещо да ми подскаже, че онова, за което мислех, е възможно; че не полудявам.

Без да се замислям, едва усещайки как ледената вода се просмуква в чорапогащника ми, направих крачка, после още една. Водата стигна до коленете, мокрейки краката ми.

Можех да го направя. Бях ги спряла веднъж, можех да го направя пак.

Не успях да стигна много далече, защото нещо силно и бързо се вряза в стомаха ми, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Опитах да се противопоставя, протегнах ръце срещу тази сила и зарових пети в тинята, но то беше по-силно от мен.

— Спри! — казах задъхано. — Моля те, нека да…

Прасците ми се блъснаха о нещо и аз се олюлях назад, падайки върху лявото си рамо. От болката ми прималя, пред очите ми се спусна бяла завеса от светлина и за миг забравих какво трябваше да правя.

— Всичко е наред! — каза успокоително мъжки глас.

С отслабването на болката постепенно започнах да виждам отново и реката бавно се върна на фокус. Виеше ми се свят и ми трябваше известно време, за да осъзная, че нечия ръка е обвита около кръста ми и крака, обути в панталони цвят каки, се издигат пред мен като крепост.

— Добре си…

Сърцето ми подскочи.

Саймън. Въпреки всичко, което му казах, въпреки че не отговарях на обажданията и съобщенията му… той беше тук. Бил е толкова разтревожен, когато не е успял да се свърже с мен, че е изминал целия път от „Бейтс“ дотук, за да провери какво става.

Стискайки клепачи, за да не позволя на сълзите да рукнат по бузите ми, аз застанах на колене, извих се настрани и обвих ръце около него.

— Благодаря ти — прошепнах във врата му.

Ръцете му закрилнически обвиха гърба ми. Без да обръщам внимание на тъничкото предупредително гласче в главата си, леко се издърпах и го целунах.

Устните му се стегнаха.

— Всичко е наред — изрекох само с дъх. — Добре съм.

Устните му още се колебаеха дали да отвърнат, макар да станаха малко по-уверени и се отпускаха с всяка моя следваща целувка. Скоро целувките ни станаха по-настойчиви, по-силни, докато съвсем забравих къде се намираме и защо сме тук. Когато той легна на земята и ме придърпа нежно към себе си, дори не отворих очи да видя дали някой ни гледа. Не ме беше грижа.

— Съжалявам. — Устните ми бавно се придвижваха по бузата му към ухото. — Не знам какво си бях въобразила.

Той ме притисна още по-близо до себе си и ръцете му пропълзяха от талията към бедрата ми.

— Липсваше ми… толкова много.

Ръцете му замряха.

— Какво?

Дъхът ми секна. Отворих очи. Бавно се надигнах. Забелязах яката на бялата риза. Морскосиният блейзър. Избродираният със сърма герб.

— Нали се видяхме в училище само преди десет минути.

Очите ми щяха да изхвръкнат, когато срещнаха неговите. Те не бяха кафяви, топли и утешителни.

Защото не бяха очите на Саймън.

Бяха очите на Паркър.

Глава 17

— Пък аз си мислех, че Зет е ексхибиционистка.

Сравнението със Зара ме накара рязко да извия волана, който стисках здраво от близо час, откакто тръгнахме от Бостън за Мейн.

— Извинявай — каза Пейдж. — Това обаче може да се приеме за добър знак, нали? Сега вече мога да споменавам за ППЧ на мъртвата си сестра в съвсем нормален разговор.

Съсредоточих се върху дишането си и върху шофирането по права линия. Не исках да тревожа Пейдж, затова не й казах какво се е случило с мен. Така смятах за редно, но с всеки изминал ден ми беше все по-трудно да го тая в себе си.

— ППЧ? — попитах.

— Публична проява на чувства. — Тя съсредоточено изучаваше дисплея на мобилния си телефон. — Пръстите на ръцете и краката на цял футболен отбор няма да стигнат, за да се преброи колко пъти съм я виждала да се чука със случайно забърсани момчета. Но дори тя имаше някаква мярка. — Пейдж ми хвърли бърз поглед. — Когато работата опреше до ППЧ. Не когато става дума за живот и смърт. Очевидно.

— Кой тогава няма мярка? — попитах, посягайки към бутилката с вода в поставката за чаши между двете предни седалки.

— Паркър Кинг.

Отново рязко завъртях волана — този път обаче отворената бутилка с вода беше в скута ми.

Пейдж ми подаде пакетчето с хартиени кърпички, останали на таблото след последното спиране на бензиностанция, протегна се и хвана волана.

— Искаш ли аз да карам?

— Не. — Попих разлятата вода, напъхах мокрите кърпички в найлоновото пликче за отпадъци и отново хванах волана.

— Защо го каза? Искам да кажа онова, за Паркър Кинг.

Тя ми протегна телефона си. Погледнах го, после преглътнах и вперих очи в пътя.

— Заради това. — Тя дръпна телефона, за да хвърли още един поглед на дисплея. — Гадно, а?

Опитах се да кажа, че и аз мисля така, обаче едва успях да кимна. Но и това беше предостатъчно, като се има предвид, че ставаше дума за снимка, на която Паркър лежи проснат на земята, а аз съм върху него.

— Чудя се кое ли е момичето. — Пейдж присви очи и поднесе телефона съвсем близо до лицето си. — Той се вижда съвсем ясно, но нейното лице е скрито от косата.

Да благодарим на Бог и за дребните му милости. Добре че същия ден бях оставила пуловера на Саймън вкъщи, за пране. Ако го бях облякла, Пейдж — а и всеки друг в „Хоторн“ — би ме разпознал веднага.

— Представа нямам — отговорих. — Кой ги е снимал?

Тя хлопна капачето на телефона и го пусна в чантичката си.

— Кой знае. Но снимката я пуснаха „Хрътките“ — клюкарският сайт на училището. Абонирана съм при тях за спешните съобщения — според мен това е добър начин да опозная новите си съученици.

Аз също знаех за „Хрътките“, но никога не бях влизала в техния сайт.

— От тоя сайт може ли да разбереш и имената на хората?