Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

Затаих дъх, когато стигнах до прозореца в края на коридора, бавно вдигнах прозрачната бяла завеса… и въздъхнах с облекчение, когато видях цял сноп сребристи балони, вързани за стълба на уличната лампа от другата страна на пътното платно. Рожденият ден на съседа не беше причина да откачам.

Саймън обаче можеше да ме побърка.

Той стоеше на тротоара пред къщата и се озърташе, сякаш не можеше да разбере къде е попаднал.

Сърцето ми щеше да се пръсне, а цялото ми тяло гореше, докато тичах надолу по парадното стълбище, прекосявах дневната и излетях през предната врата. Той изучаваше внимателно червеникавокафявите камъни по фасадата на къщата и изглеждаше по-добре отвсякога — с джинси, сив пуловер и тъмносиньо двуредно късо палто. Носеше истински обувки — от кафява кожа, с връзки — необичайните маратонки, а тъмната му коса сякаш беше по-къса от последния път, когато се видяхме. И някак по-лъскава, като след използване на стилизиращ гел.

Тази промяна беше достатъчно сериозна да ме смае, но едно нещо наистина ме втрещи.

— Къде са ти очилата? — попитах.

Главата му рязко се обърна към мен. Когато ме видя, по лицето му се изписа облекчение. Той измъкна един лист от джоба си (упътване, предположих, тъй като никога не беше идвал в къщата ни в Бостън), тръгна към вратата и спря пред най-долното стъпало.

— Нося лещи — каза.

— Защо?

— За да мога да се приближа по-плътно до окуляра на микроскопа.

Усмихнах се. Очевидно това беше причината.

— Получих съобщенията ти. Съжалявам, че не отговорих, но работех в лабораторията и ги прочетох чак късно през нощта. Помислих, че сигурно вече спиш, затова…

— Затова реши да се качиш на колата и да шофираш повече от двеста километра дотук, така ли?

Той погледна надолу към краката си, после вдигна очи към мен.

— За да те видя, Ванеса… За това бих изминал много по-дълъг път, дори след много по-кратко съобщение.

Втурнах се надолу по стълбите и се хвърлих в прегръдките му.

— Ще направиш ли нещо за мен — прошепнах във врата му. — На ъгъла на „Нюбъри“ и „Ексетър“ има кафене. Чакай ме там след двайсет минути.

Той още по-здраво обви ръце около мен и аз разбрах, че се притеснява какво е станало.

— Днес къщата е пълна с хора. Пък не искам да те деля с никого.

Целуна ме по челото.

— След двайсет минути тогава.

Остана да ме гледа, докато тичах обратно нагоре по стълбите. Помахах му от вратата, после надзърнах през завесите, за да се уверя, че е поел в правилната посока.

Никога не се бях къпала по-бързо през живота си — даже не си направих труд да сипвам сол. Затова пък отделих време да си сложа лосион, да си изсуша косата и да подбера какво да облека. Последното, както винаги, беше за мен истинско предизвикателство, тъй като исках да се харесам на Саймън, без обаче да съм неустоимо привлекателна за останалите. Прерових дрехите, струпани в червения куфар и по килима около него, но те ми се видяха или твърде обикновени, или прекалено измачкани.

Сърцето ми заби ускорено, когато погледът ми попадна на гардероба на Джъстин, все още пълен с ярки къси панталонки, блузи без ръкав, поли и летни рокли. Ако сега беше с мен, едва ли би се поколебала да ми заеме някои от дрехите си — даже щеше да настоява за това. Тя често ме окуражаваше да нося ярки цветове, вместо убитите тонове, към които обикновено ме влечеше. Въпреки това се чувствах странно, докато отварях вратата на нейния гардероб, най-вече защото стоеше затворен от онзи ден в началото на лятото, в който тръгнахме към Уинтър Харбър.

Хванах тънката дръжка и внимателно дръпнах вратата, после опитах малко по-силно. Вперих поглед в онова, което намерих вътре, без да съм сигурна дали да вярвам на очите си.

Летните й дрехи бяха изчезнали. На тяхно място бяха подредени вълнени поли, фланелени панталони и кашмирени пуловери. Лежаха сортирани по вид и цвят — червените и оранжевите отляво, преливайки постепенно към светлокафяво и слонова кост вдясно.

В тази стая не влизаше никой друг освен мен. Дали мама не е помолила чистачката да прибере нещата на Джъстин, без да казва на никой друг? И ако е така, защо чистачката се е объркала и е извадила есенните дрехи на Джъстин.

Или пък мама сама ги беше подредила?

Усетих, че пак ме обливат горещи вълни. Затворих гардероба, попих лицето и ръцете си с хавлиената кърпа, с която се бях избърсала след душа, и пак се гримирах. Открих чифт чисти джинси и бяла тениска, намачкана ужасно от престоя в куфара, като ги съчетах с червеното кадифено сако, което се появи като по магия в началото на седмицата до леглото ми в пазарска торбичка от „Нордсторм“. Подозирах, че мама го е открила в някой от кашоните със стари, но почти неизползвани дрехи, докато подреждаше мазето.

— Изглеждаш прекрасно! — възкликна тя, когато минута по-късно влязох в кухнята. — Знаех си, че това сако ще ти стои великолепно.

— Защо не са в мазето? — попитах.

Тонът ми угаси усмивката й, накара изражението й да застине.

— Кое защо не е в мазето?

— Есенните дрехи на Джъстин. Всичките висят в гардероба й.

Мама се обърна към Пейдж.

— Тоя нож достатъчно остър ли е, мила?

— Ти ли ги подреди там? — Доближих масата и застанах точно срещу нея. — Или пък накара чистачката да го направи?

— Още сирене? — Тя се изправи, сякаш изобщо не бях в стаята. — Крекери? Купих страхотно сирене „Бри“ от пазара онзи ден…

Погледнах Пейдж, седнала до масата с миниатюрна тиква в едната ръка и крив нож за дълбаене в другата. Мълчеше и не знаеше какво да прави. Опитах се да я окуража с бегла усмивка, докато отивах към хладилника.

— Това е съвсем прост въпрос, мамо. Просто искам да знам…

Тя извади глава от отворения хладилник и хлопна вратата.

— Да, аз подредих есенните й дрехи. Качих се горе да прибера летните, но не можех просто да опразня гардероба, без да сложа на тяхно място есенните. Нямах сили да го гледам така, толкова…

Гласът й се провлачи и дишането й стана учестено. Очите й бяха широко отворени и пълни със сълзи, а ръцете й стискаха здраво триъгълното парче сирене. Хватката й беше толкова силна, че меката бяла маса започна да избива между пръстите.

— Всичко е наред. — Пристъпих към нея и отворих ръце да я прегърна. — Трудно ти е, знам. Не исках да…

— Карфиол.

Спрях на място. Мама гледаше към баща ми.

— За косата на плашилото. — Той поднесе глава цветно зеле към косата си, за да покаже приликата. — Какво ще кажете?

— Татко, сега точно не е моментът да…

— Блестящо!

Опрях се с две ръце на кухненския плот, за да не позволя на мама да се промуши покрай мен и да ми се изплъзне. Все още стиснала здраво сиренето, тя ми обърна гръб и отиде при татко край мивката.

— Според нас идеята ти е блестяща — засия в усмивка срещу него тя. — Благодаря ти.

Той я целуна по върха на носа, после остави карфиола в мивката и внимателно освободи сиренето от хватката й.

Наблюдавах как придърпа ръцете й под кранчето и пусна водата. Каза нещо тихичко и тя се засмя. Преместих поглед от тях към празните керамични чаши на кухненския плот, после към тиквите върху масата и към Пейдж, която продължаваше да стиска ножа за дълбаене.

И осъзнах, че винаги е било така. Ваканциите, домашните игри, фамилните вечери — всичко това е имало за цел да ни предпази от истината. Да отвлече вниманието ни от факта, че мама работи по сто часа седмично, а татко между лекциите или пише, или чете написаното от други, само и само за да скъсят времето, в което им се налага да лъжат.

През всичките тези години не съм била единствената, която се преструва. Разликата между нас сега беше само в това, че аз вече съм готова да престана с лъжите, докато мама и татко определено не бяха.

— Аз излизам — казах. — Мобилният телефон е в мен, ако решите, че наистина искате да поговорим.