Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

Следващата събота сутрин лежах в леглото, забита презглава с пухената завивка, и се ослушвах. За Зара и Рейна. За Джъстин и Бети. За някого, който да ми обясни или поне да ми каже нещо за онова, което се случва с мен.

Единственото, което чувах обаче, беше музика откъм старата ми стая. Татко си тананикаше нещо на долния етаж. Мама дрънчеше с тенджерите и тиганите в кухнята.

Накрая се предадох, отхвърлих завивките и посегнах за шишето с вода на нощното шкафче. Тая нощ се чувствах необикновено жадна и пълних бутилката на четири пъти преди зазоряване. Сега отново беше полупразна, затова допих останалото и отидох в банята да я напълня, след това тръгнах по посока на силната кънтри музика по коридора.

Вратата на предишната ми стая беше затворена. Почуках, но звукът се загуби сред дрънкането на струните и пеенето, които се носеха отвътре. Почуках отново, този път по-силно.

— Пейдж! — извиках. — Може ли да вляза?

Никакъв отговор. Нито пък силата на музиката намаля.

Открехнах вратата, продължавайки настоятелно да чукам. Пейдж седеше на писалището с гръб към мен. Извиках я пак по име, но главата й остана сведена. Предположих, че попълва формулярите за кандидатстване в колежа, макар да не проумявах как е възможно да се концентрира на тая силна музика, отидох при нея и я потупах по рамото.

— Ванеса! — Тя подскочи на стола. Притисна ръка към гърдите си, с другата покри отворената тетрадка пред себе си.

Посочих към айпода на тоалетната масичка, включен към колоните. Когато тя кимна с глава, намалих музиката.

— Извинявай, почуках, но ти не ме чу — казах.

— Ти извинявай, не трябваше да пускам музиката толкова силно. — Тя бързо се огледа, сякаш се притесняваше, че е забравила нещо не на мястото му, после вдигна ученическата си чанта от пода край стола и я сложи върху тетрадката. Преди да успее да я покрие, успях да зърна ситния почерк, с който бяха изписани страниците. — Какво има?

Пейдж ми се усмихваше, но очите й постоянно се стрелкаха към чантата, сякаш се опасяваше, че внезапно ще се изхлузи и ще открие тетрадката.

— С теб всичко наред ли е? — попитах.

— Разбира се. — Тя махна с ръка. — Тъкмо пишех в дневника си. Много неща ми се насъбраха напоследък — колежът, Райли… такива ми ти работи.

Усетих, че се притеснява да не би случайно да прочета написаното в дневника, затова отидох в другия край на стаята и седнах върху леглото.

— Като стана дума за това какво ни е в главите — започнах предпазливо, — напоследък много си мисля за онова, което ми каза преди няколко седмици. За Рейна и Зара.

Лицето й застина за части от секундата. В следващия момент тя стана и дойде при мен на леглото.

— За оня ден в парка ли? Когато умът ми си направи жестока шега с мен?

Кимнах.

— Точно така. Давам си сметка, че това в действителност не са били те — няма как да са оцелели в замръзналия залив… — Замълчах, колебаейки се каква част от истината мога да споделя с нея.

— Но въпреки това продължаваш да се питаш… дали не може някак да са се спасили — довърши тя вместо мен.

— Именно. — Разбира се, не беше само това, но засега щеше да е по-добре да обсъдим нейната случка, без да стигаме до съмненията ми какво — или кого — съм видяла в кафенето предишния ден.

— Аз също си задавам тоя въпрос. — Тя се протегна, взе една възглавница и я притисна към гърдите си. — Понякога толкова ме е страх, че лежа тук будна, с отворени очи и само чакам те да се покажат на прозореца или да изскочат от гардероба.

Свих вежди, припомняйки си безкрайните безсънни нощи, които бях прекарала в същата тази стая. Само дето тогава се страхувах от Торбалан, а до мен беше Джъстин, която винаги успяваше някак да ме приспи.

— И знаеш ли какво си повтарям в такива моменти? — продължи Пейдж.

Поклатих глава.

— Че баба Би нямаше как да не знае. Тя щеше да ги чуе, да ги усети и да ме предупреди много преди нещо да се е случило. А тя каза, че не ги чува…

— … откакто заливът замръзна. — Видях как се стъписа при тези думи и продължих: — Поговорихме за това, когато вие с Оливър отидохте да купите закуска. И на мен тя ми каза същото.

— О! — Пейдж отпусна възглавницата в скута си и започна да чертае с пръст по избродираните върху нея цветя. — А за нещо друго говорихте ли си двете?

— Май не. — Сега не беше моментът да споделям с нея какво друго се надявах да науча от Бети. — Честно казано, тя ми се видя малко… отнесена.

Пейдж ме погледна в очите.

— Как така отнесена?

— Знам ли… Някак уморена. Отчуждена. Като че не беше на себе си. Ти не забеляза ли нещо такова?

— Не. Но това е обяснимо. Доста неща се случиха, докато се възстановяваше физически и емоционално. — После Пейдж безгрижно добави: — Май тя трябва да си води дневник.

Усмихнах се.

— Ами Оливър как ти се видя? Не ти ли се стори прекалено напрегнат?

Тя се замисли над въпроса ми.

— Стори ми се, че още по-зорко бди над нея, но това ми се видя хубаво, а не странно.

— Права си. Страхотно е, че двамата се грижат един за друг. А и Бети физически се възстановява удивително бързо. Тоя уикенд изглеждаше несравнимо по-добре, отколкото в края на лятото.

— Е, нали все пак тя е любимият дълголетник на Уинтър Харбър!

Събрах сили да задам следващия въпрос, преди да ме е хванало страх.

— Имаш ли представа дали прави нещо специално, за да поддържа формата си? Освен да плува, разбира се.

— Което тя прави по осем пъти на ден. Едва ли има нещо друго. Това почти й запълва деня, за да й остава време за йога или диети.

— Значи не спазва никаква специална диета, така ли? Никакви витамини или хранителни добавки?

Надявах се да ми подскаже как бих могла да съхраня собствените си сили, но май отидох прекалено далече. Пейдж свъси вежди и наклони глава.

— Поне аз не знам за такова нещо — отговори. — Защо?

Усетих как лицето ми пламва.

— А, нищо, питам просто…

— Чук, чук!

Този път и двете с Пейдж подскочихме. Изглежда, изобщо не бях затворила вратата след себе си, защото мама провря глава в стаята, без наистина да почука и без да дочака отговор.

— Добро утро, момичета! — пропя тя. — Исках само да ви уведомя, че долу ви чакат лакомства и много забавления.

— Благодаря ти, мамо. Ей сега слизаме. — Изчаках стъпките й да се отдалечат по коридора, преди отново да се обърна към Пейдж. Бях намислила какво да смотолевя като оправдание за необичайния си интерес към тайната за дълголетие на Бети, но тя вече бе скочила от леглото и намъкваше халата си.

— Умирам от глад. Имаш ли нещо против най-напред да закусим, а после да продължим да си приказваме?

Опитах се да прикрия разочарованието си.

— Разбира се, че не.

В коридора тя забърза пред мен към черното стълбище, което водеше към кухнята. Понечих да я последвам, но нещо до прозореца в другия край на коридора ме спря.

Сребристо проблясване.

— Ванеса! Идваш ли?

Усмихнах се разсеяно на Пейдж и тръгнах към банята.

— Идвам след минутка.

Когато стъпките й заглъхнаха надолу по стълбите, се хвърлих към светлината. Опитах се да си внуша, че е било само отражение на преминаваща долу кола, но въпреки това не можех да се отърся от думите на Пейдж как чака всеки момент Рейна и Зара да се появят на прозореца в спалнята й.