— Да коментират, значи?

— Когато прекарваш толкова дълго време във вода като нас, вече отлично познаваш кой е във форма.

Завъртях очи, докато той вадеше две бутилки минерална вода от хладилника. Подаде ми едната, после се стовари на дивана и пусна телевизора. Продължавах да недоумявам защо ме доведе със себе си — поне с нищо не подсказваше, че едва е дочакал да останем насаме.

— Излизаш ли с някого? — Въпросът изскочи от устата ми още преди да осъзная какво го питам.

Някаква сянка премина по лицето му — разочарование, или пък съжаление? Но каквото и да беше, прелетя за миг и в следващия момент той ми смигна.

— Защо? Интересува ли те?

— Имам си приятел — припомних му с пламнало лице.

— Е, и?

— А и шкафчето ми е до това на Сара Тапър. Онзи ден неволно я чух да говори за теб, та се чудех дали вие двамата ходите.

— Не. — Той вдигна дистанционното и смени канала. — Не излизам със Сара Тапър нито пък с някоя друга. Нито имам желание. Позволявам ти да постнеш това в училищния сайт. Може най-накрая да ме оставят на спокойствие.

Каза го спокойно, почти игриво, не като човек, който споделя най-дълбоките си тайни пред някого. Единствената причина да е имунизиран — или както там му се казва — срещу моите сигнали и да не реагира на тях като всички останали момчета, вероятно бе, че е влюбен.

Това беше заключението ми.

— Леле!

Проследих погледа му към екрана на телевизора — директен репортаж за преобърнатия автобус.

— Шофьорът е починал — каза Паркър, следейки текста, който вървеше най-отдолу на екрана. — Четирима се водят за безследно изчезнали, а осем други са в критично състояние. Ужас.

Той пак насочи дистанционното и смени канала.

— Чакай — извиках с разтуптяно сърце. — Върни го!

Той ме погледна учудено, но го направи. Пресякох помещението, пулсът бумтеше в ушите ми.

— Ванеса? — обади се той, когато спрях на сантиметри от екрана. — Какво става?

Там имаше едно момиче, което говореше с полицаите. Момиче с дълга тъмна коса. С бяла рокля.

И сребристи очи.

Глава 12

— Какво ще кажеш за Чикаго? Или Денвър? А защо не Хонолулу?

Вдигнах поглед от страниците на „Бостън глоуб“.

— Хонолулу ли?

Пейдж взе брошурата от купчината върху масата между нас.

— Хавайският университет. Земя на палми, небесни дъги и тюркоазни заливи. — Тя отвори диплянката и се намръщи. — В действителност близостта до океана, като изключим цвета му, е доста голям недостатък.

Откакто бяхме дошли в кафенето, постоянно четях и препрочитах статията за вчерашния инцидент с автобуса, изследвайки сантиметър по сантиметър снимките, за да открия момичето от телевизионния репортаж, но споменаването на вода ми напомни, че съм жадна. За кой ли път. Седмица след като усетих живителната сила на океана, неговото въздействие взе бързо да отслабва.

— Госпожица Мълиган сигурно е страшно развълнувана, че толкова бързо те оплете в мрежите си — казах, преди да изпия на един дъх чашата студен чай.

— Знаеш ли, досега не се бях замисляла сериозно по този въпрос. У нас в Уинтър Харбър постъпването в колеж не се смята за задължително. Тия, които се записват, обикновено не преуспяват особено, след завършването се връщат обратно и се захващат с онова, което щяха да работят и да не бяха ходили в колеж.

— Например като ръководенето на най-популярния сред туристите местен ресторант, така ли? — попитах.

Тя вдигна рамене.

— Просто реших, че в това има най-голям шанс да успея. Защо да губя време, като се самозалъгвам, че съществува и друг избор.

— Но пред теб наистина има избор.

— Да. Мога да стана архитект. Или графичен дизайнер. Защо не и лекар. — Тя се ухили. — Добре де, нека да не е лекар. За това се иска много учене… И има много кръв.

Всмуках силно през сламката, докато съвсем не опразних чашата.

— Според мен това е страхотно, Пейдж. Наистина. Само че Хонолулу не е ли прекалено далече?

— Това е само един от вариантите. — Тя прелисти брошурите. — Може и във Финикс, Де Мойн и Хюстън, които са…

— По-близо от Хонолулу, но въпреки това пак страшно далече. — Наведох се към нея. — В Ню Ингланд са най-добрите колежи в Щатите. Не искаш ли да се огледаш тук наоколо?

Усмивката й угасна.

— Тук конкуренцията е много голяма. Успехът ми е добър, колкото да ме приемат в „Хоторн“, но нямам достатъчно хъс да издържа четири години убийствената академична надпревара.

Знаех, че за нейния избор има и други причини — като например желанието да избяга на хиляди километри от онова, което иска да забрави — но явно разговорът по този въпрос трябваше да почака.

— Почти стана време — казах. — Ей сега се връщам.

Тя надигна керамичната чаша.

— Мисля да си взема още едно. А ти?

— Да, моля, и за мен.

Когато стана и тръгна към касата, вдигнах раницата си от пода и се запромъквах между масичките и столовете, задръстили тясното пространство. Единствената тоалетна беше чак в дъното и се оказа заета, когато се добрах до нея.

Облегнах се на стената да изчакам и се зачудих колко ли лъжи ще се наложи да изрека през следващия половин час. Мислех да си спестя предстоящата среща, но знаех, че госпожица Мълиган така е избрала времето, че и тя да присъства. Колкото не ми се искаше да показвам фалшив ентусиазъм и сама себе си да хваля, двойно по-неприятно щеше да ми бъде да ме критикуват след това.

Минаха две минути, три, четири. След пет минути леко почуках на вратата на тоалетната. Когато не получих никакъв отговор, приближих и долепих ухо. Едва ли щях да чуя нещо през гълчавата и смеха в кафенето, но се надявах поне да доловя шум от течаща вода. Изчаках още няколко секунди и пак почуках, този път по-силно.

Никакъв отговор.

Тъкмо се обърнах да помахам на някой от сервитьорите и да попитам дали вратата на тоалетната не е заяла, когато се чу изскърцване на кранче и тихият шум от водната струя утихна.

— Съжалявам — каза някакво момче, отваряйки вратата. Не го познавах, но носеше униформата на „Хоторн“, смачкана и неогладена също като моята. Преди да излезе от тоалетната, той се наведе и измъкна цяла шепа хартиени кърпи от разпределителя.

— Няма проблем — отговорих.

Той си издуха носа и се промъкна покрай мен. Отпусна се на един стол до масичка край входа на кафенето, хвана главата си с две ръце и се загледа в екрана на отворения лаптоп пред себе си. Сваляше ръце единствено да си избърше очите и да си издуха носа. Не исках да го притеснявам допълнително и да го зяпам като останалите в кафенето, затова влязох в тоалетната, заключвайки вратата след себе си.

Тоалетната беше съвсем тясна и краката ми едва се събираха между тоалетната чиния и мивката. Закрепих раницата върху ръба на мивката и извадих приготвените от сутринта дрехи.

„Това е последният ти шанс! — гласеше имейлът от госпожица Мълиган. — Постарай се да се откроиш сред останалите кандидати и да покажеш на този випускник на «Бейтс» каква прекрасна и забележителна личност си. Бих ти препоръчала да се облечеш като зрял човек, но и да избереш нещо, което прави впечатление (т. е. забрави училищната униформа). Разбий ги!“

След минута беше пристигнало ново писмо.

„Извини ме за добронамеренията, но въпреки това твърде неподходящ израз на поощрение. Написала съм го без да мисля. Късмет!“

К.М.

На мен късмет не ми трябваше. Единственото, от което се нуждаех, беше друг живот. Но тъй като това нямаше как да стане, реших да се възползвам максимално от тая нелепа ситуация и да бъда ако не незабравима, то поне представителна. Не заради шансовете да ме приемат в „Бейтс“. Исках да направя колкото е възможно по-добро впечатление на човека на госпожица Мълиган, та той или тя да напише добра препоръка и моята консултантка по професионално ориентиране най-после да се кротне. После все щях да измисля някаква причина, за да не си подам документите.

Набързо се преоблякох; сложих си тясна черна пола, искрящо бяла риза и подходяща черна кашмирена жилетка с перлени копчета. После сгънах униформата и якето и ги напъхах в раницата, вързах си косата на конска опашка и се надвесих над мивката.

„Толкова съжалявам… Не ми е никак лесно да напиша това…“

Тъкмо се бях навела да си наплискам очите, когато погледът ми попадна на нещо, което приличаше на принтиран имейл. Листът лежеше сгънат в единия край на мивката, а хартията беше тънка и протрита от употреба.

„Искаше ми се всичко да е различно… явно не ни е било писано…“

Момчето, което беше в тоалетната преди мен. Явно това съобщение се отнасяше за него и беше причината да е толкова разстроен. Гузна, че макар и неволно научих нещо толкова лично, аз побързах да отклоня поглед и набързо подсуших лицето си с една от хартиените кърпи.