Излязох в коридора и бързо затворих вратата след себе си, опитвайки се да не я затръшна. Хванах се с една ръка за парапета на стълбището и понечих да тръгна надолу, когато ми хрумна, че всъщност не би трябвало да виждам перилата. Сега в коридора беше доста по-светло, отколкото на идване, а източникът на светлина сякаш се намираше някъде зад мен.

„Трябва да е някоя лампа, или свещ — казах си. — Просто не си я забелязала на идване…“

Само дето не беше нито лампа, нито свещ. Сиянието идваше откъм искрящ сребърен поток светлина, който се стелеше над пода в другия край на коридора.

Погледнах към стаята на Бети; вратата й беше все така затворена. Ослушах се за Пейдж, но и там всичко тънеше в тишина. Както и останалата част от къщата — даже вятърът като че ли беше притихнал. Вървейки бавно по коридора, долавях един-единствен звук — скърцането на старите дъски под краката ми.

Когато стигнах стаята на Зара, спрях и погледнах надолу. Изпод вратата й струеше студена сребриста светлина и обливаше босите ми стъпала като вълните на плажа. Последния път, когато стоях на това място, Джъстин ме окуражи да вляза вътре. Зачаках и сега пак нещо да ми вдъхне смелост, но това не се случи.

Стиснах дръжката на вратата, но веднага рязко се дръпнах, защото медната топка опари дланта ми. Почувствах се така, все едно току-що съм докоснала жив пламък, но дръжката изобщо не беше гореща. А пареше като лед. И блещукаше със синкава светлина, която пулсираше с ритъма на блъскащото в гърдите ми сърце.

Затворих очи и се опитах да си представя стаята такава, каквато я видях за последен път. Бели мебели. Кристални шишенца парфюм. Милиони светлинни зайчета, които се отразяваха във високите от пода до тавана огледала.

Стиснах дръжката, завъртях я и блъснах вратата.

Сребристата светлина угасна.

Бръкнах в джоба на ризата за мобилния телефон и отворих капачето. Насочих светещия му дисплей към вътрешността на стаята, но мракът вътре погълна неговата мъждукаща светлина.

Хвърлих поглед към пустия коридор. Процепът под вратата на Бети, откъдето допреди миг се процеждаше светлина, сега също беше тъмен.

Отдъхнах си. Неизвестната сила явно си беше отишла. Лампите в стаята на Зара трябва да са били включени и заради опънатите нерви явно бях взела светлината им за нещо друго. Напълно обяснимо след онова, което научих в къщата на Марчанд — при това се връщах тук за първи път, откакто заливът на Уинтър Харбър замръзна.

Но за да съм сигурна, че всичко е наистина така, както го мислех, пристъпих навътре в стаята. Въздухът сякаш стана по-гъст, по-тежък. Надуших солта, като че вратата и прозорците не са били отваряни с месеци. Благодарение на пълната луна мракът леко се разреди, когато наближих огледалната стена. Щом стигнах прозорците, надзърнах надолу, където на стотина крачки океанът се разбиваше в брега, после се обърнах и огледах наоколо.

Очите ми попривикнаха с тъмнината и вече виждах на няколко крачки пред себе си — не знаех дали изпитвам облекчение, или разочарование, когато забелязах, че стаята е празна. Нямаше нито мебели, нито тоалетна масичка с подредени в редица кристални шишенца парфюм отгоре. Огледалата бяха свалени от стените и сега по тях се виждаха единствено одрани тапети. Както и в стаята на Бети, тук килимът също беше вдигнат, разкривайки матовото дюшеме.

Дори да беше оцеляла някак, Зара очевидно не се криеше тук.

— Време е за сън — промълвих тихичко, поемайки обратно към вратата. — Имаш нужда от него. Незабавно.

Докато вървях, погледът ми не се откъсваше от вратата, затова не забелязах лампата в средата на стаята, чак докато десният ми крак не я блъсна и тя не се стовари шумно на пода. Внезапният шум разкъса тишината, затова се метнах към лампата, опитвайки се да я задържа, за да не се търколи и да събуди Пейдж долу. Стиснах стойката и внимателно я изправих върху пода.

Цялото ми същество се стремеше да хукне надолу по стълбите, но се овладях и останах, докато не оправя тънкия къс шнур на лампата.

Крушката светна с бяла светлина. В осветения от нея кръг забелязах кабел, който тръгваше от основата на лампата и беше включен в контакта на най-близката стена.

А до него на пода лежеше гребло на лодка с дръжка, облепена със стикери на червени котви, които искряха като гранати11 на ярката светлина.

Глава 11

— Вали като из чешма.

Погледнах през предното стъкло. Чистачките на колата бясно се мятаха напред-назад, но водната стена продължаваше да е непрогледна, сякаш изобщо не се помръдваха.

— Като из чешма? — повтори Пейдж.

Татко й се усмихна в огледалото за обратно виждане.

— Като беше малка, Ванеса не знаеше какво е ведро, затова смених думата с чешма и оттогава използваме този израз, за да кажем, че вали проливно. — Той замълча. — Нали така?

Сигурна бях, че иска да разкажа цялата история как точно се спряхме на този израз, което тогава се превърна в занимание за цялото семейство, продължило две вечери, включило списъци с всякакви източници на вода, отхвърляни един по един, и купища китайска храна — но не се чувствах в настроение за разказване на истории. Усещах се уморена, измъчваше ме тъпа болка и все още се опитвах да подредя в главата си онова, което се случи този уикенд.

— Да — отвърнах кратко.

— Но въпреки това добре описва всичко, което се случва навън — каза Пейдж. — Пак ви благодаря, че ни взехте с колата, господин Сандс.

— Напротив, аз ви благодаря, че споделихте пътуването ми по този живописен маршрут, с който понякога заменям книжата в колежа. Ако времето продължава да е толкова лошо и след като свършите училище, просто ми се обадете. Аз…

Той натисна внезапно спирачки. Отскочих рязко напред и предпазният колан се впи в тялото ми, връщайки ме обратно на седалката.

— Татко, какво…

Колата зави остро наляво и ме прекъсна насред думата. След това надясно, после пак наляво. Докато татко въртеше волана, опитвайки се да овладее автомобила на хлъзгавото шосе, аз забих крака в пода и сграбчих дръжката на тавана. На задната седалка Пейдж изписка; погледнах в страничното огледало и видях как покрива с длани лицето си.

Секунда по-късно предната лява гума удари бордюра. Колата се разтресе и спря.

— О, не! — изпъшка Пейдж.

Усетих как пръстите ми треперят, докато се опитвах да откопчая предпазния колан. Автоматът поддаде едва на третия път и аз се извъртях на седалката, за да разбера какво става отзад.

— Добре ли си?

Но тя също се беше обърнала и гледаше през задното стъкло.

— Пейдж — настоях, — какво става?

— Лоша работа — каза татко. — Обади се на 91112! Ей сега се връщам.

— Чакай…

Но той вече беше слязъл.

Очите на Пейдж бяха разширени от страх, когато се обърна към мен и се свлече на седалката.

— Един автобус. Обърнал се е на кея. Предницата му прилича на хармоника.

— Ти видя ли какво точно стана?

Тя тръсна глава.

— От тоя дъжд нищо не може да се види.

— Моля те, не изпускай татко от поглед — казах, докато ровех в раницата за телефона. Най-накрая го открих и се обадих да кажа за злополуката. След това се промъкнах между предните две седалки и застанах на колене до Пейдж.

Задницата на автобуса висеше от кея при Аквариума. Трудно беше да се каже каква точно е причината за катастрофата, защото вече десетки коли задръстваха пътя към кея. Много хора тичаха към автобуса, опитвайки се да помогнат, други стояха край колите си, говореха по мобилните телефони и жестикулираха отчаяно.

Не след дълго пристигна полицията. След нея дойде и линейката. После пожарните коли. Татко поговори с няколко от униформените мъже, очевидно обяснявайки какво е видял. Двете с Пейдж гледахме през прозореца, докато санитарите не изнесоха на носилка първия пътник от автобуса. На разстояние от петдесетина крачки, от което наблюдавахме, беше трудно да се каже дали е мъж, или жена, но едно беше сигурно: не помръдваше.

След няколко минути татко се върна при нас, мокър до кости, и ние поехме бавно, заобикаляйки отдалече мястото на злополуката. Когато стигнахме „Хоторн“, първият учебен час вече беше преполовил.

— Ако побързаме, все още може да успеем за срещата на випускниците. — Пейдж отвори вратата и хукна под дъжда, използвайки екземпляр от „Зимна приказка“ за прикритие.

— Ванеса…

Тъкмо се примъквах по задната седалка към отворената врата, но спрях, когато татко заговори.

— Нали ще внимаваш? — помоли той.

Погледнах го.

— С кое?

— С… — Той погледна към училището през предното стъкло, после обратно към мен. — Не знам. Както и да е. Приятен ден.

Измъкнах се от колата и затворих вратата след себе си. Застанах на тротоара и го изпратих с поглед, смътно усещайки как дъждът попива в косата, дрехите и обувките ми.

Дали той знаеше нещо? Дали усещаше, че аз знам нещо? Или пък неговата загриженост беше причинена от вида на всички ония хора в автобуса, чиито майки, бащи и семейства ги обичаха и бяха на прага на една трагедия?