„Късно е, написах. Какво ще кажеш за ранна закуска?“

„Харбър Хоумфрайз, 8 ч.?“

Потвърдих за срещата, после затворих телефона и погледнах към Пейдж. Не я виждах под завивката, но пухкавата бяла купчина се надигаше и спускаше равномерно на всеки няколко секунди. Доволна, че поне тя спи, отметнах моята пухена завивка, станах и прекосих дневната.

Пейдж отказа да спи в стаята си — или в която и да е друга стая на втория етаж — за което не можех да я виня. Но в Бостън аз предложих да се преместя в стаята на Джъстин, за да може Пейдж да се настани в моята. Странно се получава понякога — макар да не можех изобщо вече да кажа, че съм познавала Джъстин, бях сигурна в едно: тя не беше убийца. Положението на Пейдж обаче беше съвсем различно и разбирах защо предпочита да стои колкото може по-далеч от стаите на майка си и сестра си.

Но това не значеше, че същото се отнася и за мен.

Единствената светлина идваше откъм камината и тя постепенно намаля, докато се качвах по стълбите. Когато стигнах най-горното стъпало, вече беше толкова тъмно, че едвам виждах ръката си върху перилата. Опипах стената до себе си за ключ на лампа, но не открих.

В такъв момент обикновено бих тръгнала обратно по стълбите. Само че сега, колкото и да е изненадващо, се чувствах добре. Спокойна. Силна. Това усещане се появи в мига, в който се врязах в студената вода, и оттогава бързо се усилваше. Да съм била под водата не повече от минута, но когато отново се озовах на твърда почва, а тялото ми попи естествено солената влага, аз се почувствах толкова добре, както не се бях чувствала от мига, когато скочих от Скалите на Хиона.

Направих само две крачки по коридора, когато чух познат глас.

— Не можеш да заспиш ли, Ванеса?

Замръзнах на място, но после се обърнах и различих Бети в рамката на отворената към спалнята й врата.

— Помисли, че това е вашата лодка, нали? — попита тя.

Пристъпих към нея.

— Знам, че беше нашата лодка.

— Но те са мъртви.

В мрака на коридора очите ни се срещнаха. Нейните обикновено гледаха в една точка, но сега уловиха погледа ми и сякаш го приковаха. Въпреки тъмнината, виждах как сивите облаци в тях променяха формата си и се движеха, също като тези в небето.

— Откъде знаеш? — попитах.

Тя отстъпи настрани и зачака. Щом влязох в нейната стая, дробовете ми се напълниха със соления океански въздух, който нахлуваше през отворените прозорци. Не бях влизала тук от сутринта в деня на Празника на северното сияние през лятото и сега тя ми се видя различна. Стените, преди покрити с гоблени, изобразяващи Скалите на Хиона, сега бяха голи. Камината не гореше. На мястото на килима се виждаха тъмните дъски на пода. Единственото, което подсказваше, че стаята е на Бети, освен нейното присъствие, беше пурпурният бански костюм, провесен на закачалка върху вратата на банята.

И възрастният мъж, седящ в люлеещия се стол край прозореца.

— Здрасти, Оливър! — промълвих.

Той вдигна очи от отворената тетрадка, която беше поставил на коленете си. Зачудих се дали не работи върху следващия том на своята „Пълна история на Уинтър Харбър“. През последните трийсетина години вече беше написал няколко тома — както обясни, причината за това била да разсее Бети от страховете, като събере любимите й истории за нейния втори дом.

— Ванеса — отвърна той и отново заби поглед в тетрадката.

Това ми се видя странно. Когато се запознах с Оливър, той се държеше студено, даже заядливо. Но с времето постепенно омекна, докато ни помагаше да проумеем какво всъщност се случва в Уинтър Харбър и стана най-милия човек, когато те двамата с Бети отново се събраха след дългогодишна раздяла. Сегашният му поздрав, даже без едно „здравей“ или усмивка, подхождаше повече на стария Оливър.

Преди да попитам дали не съм прекъснала нещо, Бети се настани в тапицираното с кадифе кресло край камината.

— Защото чух как гласовете им замлъкнаха в мига, когато водата замръзна и никога повече не се обадиха — каза тя, без да откъсва очи от мен.

Не исках да притеснявам Оливър, който сега пишеше нещо, затова пристъпих по-близо до нея и сниших глас.

— Но това беше моята лодка. Нашата, на мен и на Джъстин. Видях, че е ожулена и охлузена на същите места, пък и едното весло…

— Има стикери с червени котви. — Бети вдигна глава. — Същите, каквито се продават на касата във всяка аптека на Уинтър Харбър и за каквито всяко дете врънка родителите си. Ако се загледаш, ще ги откриеш навсякъде из града — върху кошчетата за боклук, на будките за вестници, по пътните знаци.

Свих вежди. Сега, като ми го каза, се сетих, че наистина съм ги виждала. И Джъстин купи нашите от аптеката, когато реши да украси греблата.

— Ако Рейна и Зара бяха живи — продължаваше Бети — и планираха отмъщение, аз щях да знам.

— Но те ще гледат да го скрият от теб, нали? Знаят, че можеш да чуваш мислите им и ще се опитат да ги контролират.

— Щях да чуя опитите им да се съсредоточат върху нещо друго. Сирените са свързани помежду си, а понякога, ако се постараеш, можеш да чуеш и мислите на непознати хора, макар че не е никак лесно. Но винаги долавяш мислите на хората от собственото си семейство. Даже да не го искаш.

Извърнах лице, сякаш тя можеше да види съмнението, изписано върху него. Погледът ми попадна върху леглото в другия край на стаята; то също изглеждаше различно, покрито само с тънък чаршаф, вместо с обичайната купчина завивки. Сякаш Бети не бе спала в него от деня, когато я открих да лежи с изсушена лющеща се кожа, и толкова жадна, че дори не можеше да говори.

— Тя беше много мила жена.

Погледнах към Бети. Тя направи знак да седна на стола срещу нея.

— Майка ти, Шарлот Блу, имаше малка книжарничка в покрайнините на града. Позволяваше на хората с часове да остават и да четат и не я беше грижа, ако завършат някоя книга, а после не я купят. Освен това притежаваше много внушителна колекция — трудни за намиране редки книги и първи издания, която би могла да продаде за много пари, но вместо това ги раздаваше безвъзмездно, ако някой клиент се интересува от книгата, но не може да плати нейната цена.

Трябваше ми известно време, докато събера сили да задам следващия въпрос.

— Там ли са се запознали с татко? В нейната книжарница?

Бети замълча.

— Не зная.

— Виждала ли си ги заедно? Идвали ли са някога в ресторанта?

— Не, но доколкото знам, не са били дълго време заедно.

Сега, когато заговорихме за това, въпросите напираха в мен по-бързо, отколкото смогвах да ги задам.

— Рейна каза ли нещо повече? Тя очевидно е знаела за тях, след като има снимка на двамата. Тя ли ги е снимала? Ако ли пък не, все някой трябва да знае повече за…

— Ванеса, за съжаление ти казах всичко, което знаех. Ако Рейна е знаела повече, тогава…

Облегнах се назад. Дори Рейна да е знаела нещо повече, вече нямаше как да го разбера.

Мълчахме дълго. Единственият звук, който нарушаваше тишината, беше плющенето на завесите, подхванати от океанския бриз, и шумоленето на хартия, когато Оливър отгръщаше страницата. Имах още толкова много въпроси за Шарлот Блу, за татко, за първата година от живота си, за променливия ефект на моите дарби… Но един от тях ме вълнуваше най-силно. В този момент само Бети можеше да ми отговори на него.

Хвърлих поглед към Оливър. Той изглеждаше потънал в работата си и сякаш не ни обръщаше внимание, но въпреки това се наклоних колкото може по-близо до Бети и съвсем понижих глас.

— Пия солена вода — казах. — Непрекъснато. Всеки ден по два пъти се кисна в солена вана. Донякъде помага, но пак се чувствам страшно жадна и постоянно ми е горещо. А сега започна и това ужасно главоболие, което изобщо не ще да минава, колкото и аспирин да погълна.

Замълчах, давайки й възможност да ми каже онова, което трябва да знам, без да се налага да задавам други въпроси. Тя обаче не проговори. Лицето й, както и нейният поглед, оставаха напълно безизразни.

— Бети — продължих с треперещ глас, — как го правиш? Как бих могла и аз да се справя?

Зад нас се разнесе висок, единичен звук. Скочих. Бети остана на мястото си.

— Късно е вече — каза Оливър, изненадващо озовал се близо до мен. Люлеещият се стол, който явно беше ударил стената при ставането му, се клатушкаше напред-назад, сякаш някой продължаваше да седи в него. — Всички трябва да поспим малко.

Главата му беше обърната към мен, но очите му гледаха някъде през рамото ми.

— Пейдж се събужда — хладно добави Бети. — Ще се притесни, ако не си до нея.

Разкъсвана между желанието да разбера колкото се може повече и стремежа да се махна час по-скоро, най-накрая станах и пресякох стаята. На вратата се извърнах, за да добавя още нещо — да благодаря на Бети; да я уверя, че Пейдж вече е по-добре, или просто да не позволя краткото ми посещение да завърши така неловко — но я видях да стои напълно неподвижно пред отворения прозорец, а вятърът усукваше дългата й сива коса. Сякаш се вслушваше в нещо, което само тя можеше да чуе.

— Лека нощ, Ванеса — равно каза Оливър.