Обърнах се и отидох на самия край на кея, за да я огледам по-добре.

— Ледът я е сковал — отбеляза Саймън, заставайки до мен. — Значи е била тук, когато заливът замръзна.

— Тогава защо никой не я е прибрал? Всички лодки, които оная нощ бяха в пристанището, ги освободиха от леда и ги поправиха.

— Услугите на Монти не са никак евтини. Може пък и собствениците да не държат кой знае колко на нея. Сигурно просто чакат заливът да се размрази.

Давах си сметка, че иска да ме успокои, пък и в думите му имаше смисъл, но въпреки това не успя да ме убеди.

— Искаш ли да разберем дали наистина е така? — попитах.

— Как?

— Като отидем при нея. — Усмихнах се леко. — Все едно се хвърляме от кея във водата — още едно крайбрежно забавление.

Той обърна глава към лодката, после огледа залива, очевидно преценявайки дебелината на леда и доколко рисковано е да се върви по него. Почувствах се гузна, че го въвличам в това; знаех, че би направил и невъзможното, само и само да не ми откаже, но си давах сметка, че няма да се успокоя, докато не разбера дали това е нашата лодка.

— По на север ледът дори не е омекнал — каза той. — Най-вероятно ще издържи тежестта ми.

— Аз съм по-лека — казах бързо.

— Аз съм по-силен. Ако поддаде, ще мога да се измъкна отгоре.

Ако ледът поддадеше под мен, щях да дишам във водата, докато дойдат да ме спасят. Саймън обаче не го знаеше. Преди да измисля основателна причина защо точно аз трябва да отида при лодката, той пристъпи към мен и докосна бузата ми с пръст.

— Ако нещо е важно за теб, то е двойно по-важно за мен — каза. — Ще се върна още преди да си разбрала, че ме няма.

— Чакай…

Но той вече слизаше от кея. Видях го как скочи долу и се затича през храстите покрай водата. Тъкмо забави крачка, търсейки място, където ледът е дебел и устойчив, когато една картина проблесна в съзнанието ми като изстрелян от цевта куршум.

Паркинг. Мъждивата светлина на уличните лампи. Саймън, с безизразно лице и отпуснати крайници. Напълно беззащитен срещу силата, която го мамеше все по-близо и по-близо.

Зара.

Тръснах рязко глава и се втурнах по кея.

— Саймън! — изкрещях. — Недей!

Но той не ме чу. Или пък аз всъщност го прошепнах, а не извиках подир него — трудно ми беше да преценя, оглушала от кънтящите в ушите ми удари на сърцето. Опитах пак, но той дори не ме погледна, преди да стъпи на леда.

Затичах се още по-силно, без да обръщам внимание на пресъхналото си гърло и омекналите колене. Разтърках очи, когато пред погледа ми заиграха бели петна, уплашена да не го изпусна дори за миг. Той вървеше леко, целенасочено, сякаш напълно владееше положението…

Ами ако грешеше?

Тази лодка не си заслужаваше риска. Отново опитах да извикам, но усилието изглеждаше непосилно за пресъхналите ми гласни струни. Стиснах гърлото си с ръце, за да потуша болката, и свърнах надясно от храстите, право върху леда.

Внезапният студ под краката ми ме забави за кратко. Тук и въздухът беше по-студен от този на брега, а трескавото ми насечено дишане образува поредица малки облачета пара. Исках да погледна надолу, за да видя дали някой — или нещо — не ме наблюдава изпод леда, но не събрах сили. Ужасявах се от мисълта какво бих могла да зърна там.

Затова пък не откъсвах очи от Саймън. Вече беше изминал половината път до лодката, но ако минех напряко от мястото, където се намирах, все още можех да го настигна. Усетила отчаяна нужда от вода, аз продължих да гледам напред, но подгънах колене и приклекнах. Опрях и двете си длани върху замръзналата повърхност; тя постепенно взе да омеква под топлината им и солената вода попи в ръцете ми, живителна като електрически заряд.

Това стигаше, за да укрепнат краката ми. Тръгнах бавно, но след секунди вече се носех по леда, сякаш върху подметките ми изневиделица се бяха появили тънките стоманени рогове на зимни кънки.

Разстоянието между мен и Саймън намаля. Явно усетил приближаването ми, той спря и се обърна към мен. Почувствах такова облекчение, задето стигнах до него преди да се е случило нещо, че когато той протегна ръце към мен, бях готова да се хвърля в прегръдката му.

Но тогава срещнах очите му. И видях страха в тях.

— Ванеса — извика той, гласът му беше уравновесен, но някак глух. — Не се движи.

Подхлъзнах се и спрях.

— Пука — продължи той. — Точно зад теб.

Тогава го чух. Пукане и пращене, сякаш покрити с лед клони се чупят от дървото.

— Стой съвсем неподвижно. — Той спусна ръце и тръгна заднешком, по-далече от мен.

Продължи така по посока на лодката. Инстинктивно направих крачка напред да го последвам и се вцепених, когато ледът изскърца под мен. Докато стоях неподвижно, опитвайки се дори да не дишам, виждах ясно как Саймън стигна лодката и спря за кратко, преди да вземе нещо от нея.

Гребло. С редица стикери с червени котви, залепени по дръжката.

Това беше последното, което видях, преди ледът да се разтвори под краката ми и да потъна в леденостудената вода на залива.

Глава 10

— Сигурна ли си, че не искаш да спиш във вашата къща? — попита Пейдж по-късно същата вечер. — У нас има такова течение, че сигурно в някоя палатка ще ни е по-топло.

— Сигурна съм. — Не ме беше грижа за течението. Боях се от това какво още освен липсата на лодката бих могла да открия в къщата ни край езерото. Твърде бързо пропаднах в ледената дупка, за да имам време да огледам внимателно, но Саймън призна, че лодката много прилича на нашата, а тя сега трябваше да е здраво заключена в гаража за зимата. — Ако на теб обаче ти е неуютно, още сега можем да тръгнем за Бостън.

— Сега? — Тя ме погледна през цепката на пухената завивка, с която се беше увила. — Вече е почти полунощ.

— Аз ще карам. Добре съм.

— Само допреди десетина минути се тресеше цялата.

Права беше, но това нямаше нищо общо със студа.

— Между другото — продължи тя, изтягайки се върху отоманката, опряна перпендикулярно на дивана, където лежах, — не е ли странно, че баба Бети и Оливър се озоваха край пристанището с кола, натоварена с одеяла и сухи дрехи, точно пет минути след като ти падна във водата?

— Едва ли, като се има предвид, че тя е любимият дълголетник на Уинтър Харбър.

Пейдж се усмихна.

— Добре казано. Сигурно е чула пукането на леда още преди Саймън.

Откакто бабата на Пейдж беше отишла да плува насред една гръмотевична буря преди две години, сетивата й бяха станали свръхчувствителни — бе изгубила зрението си в кипящите от светкавиците вълни, но сега сигурно можеше да чуе цъфтежа на цветята, песента на китовете и пулса на нечие сърце от километри. Когато пристигна на пристанището, тя обясни на насъбралите се хора, че двамата с Оливър (любимият й другар, както го наричаше) тъкмо отивали да направят дарение в офиса на една благотворителна организация, когато видели суматохата… Само дето одеялата бяха затоплени, сякаш току-що са свалени от радиатора, а дрехите се оказаха точно моя размер. Благодарение на нея се съвзех бързо след студената баня и убедих Саймън да не ходим до спешното отделение в болницата.

— Видя ли нещо? — тихо попита Пейдж след малко.

Загледах се в пламъците, които играеха в запалената камина.

— Какво по-точно?

— Ами… Знам, че пропадна на километри от Скалите на Хиона… но това, което живее под вода, може и да плува в нея, нали така?

Погледнах я и се насилих да се усмихна.

— Престоях под водата не повече от няколко секунди. Видях леда отдолу, тъмнината наоколо и Саймън. Това е.

Тя въздъхна с облекчение.

— Слава богу. Може пък и да успея да заспя тая нощ.

Потънахме в уютно мълчание. За да се откъсна от мрачните мисли, се съсредоточих в пукането на цепениците в камината и боя на вятъра; към тия звуци скоро се прибави и дълбокото спокойно дишане на Пейдж.

Затворих очи и зачаках съня. Но когато десетина минути по-късно мобилният ми телефон избръмча в джоба на ватираната риза, се зарадвах, че има с какво да се занимавам, вместо безцелно да зяпам тавана.

„Будна ли си? С.“

„Естествено“ — написах в отговор.

„Добре ли си?“

Той ми зададе същия въпрос и по-рано, но нямаше как да му отговоря искрено. Кейлъб вече беше с него, когато ме измъкна от водата, а капитан Монти, Райли, Пейдж и останалите гости на партито стояха наблизо, наблюдаваха ни и можеха да ни чуват от борда на рибарската лодка, която капитан Монти някак беше успял да докара до нас през кишата и леда.

„Малко объркана, но иначе всичко е наред.“ Направих пауза и пръстите ми увиснаха над клавишите, преди да добавя: „Ти обаче ми липсваш“.

Тъкмо бях натиснала „Изпрати“, когато пристигна ново съобщение.

„Искаш ли да дойда?“

Втренчих се в екрана на телефона. Нямаше нещо, което да искам по-силно; преди импровизираното ми гмуркане тая вечер планът беше Пейдж да спи при баба си, а аз да отида в нашата къща край езерото и Саймън да дойде при мен, когато техните си легнат. Но после баба Бети настоя да остана с тях, а аз бях твърде изплашена, за да споря с нея.