Намирах се точно по средата, когато левият ми крак попадна върху стари ролкови кънки. Вкопчих се в стелажа да не падна и от устрема на моето движение една картонена кутия се прекатури на пода.

Погледът ми се закова върху ръчно написания етикет: Джъстин, 0–2 години.

При падането капакът се беше отворил и когато обърнах кутията в нормалното й положение, оттам изпаднаха малки розови роклички и бебешки дрешки. Веднага разпознах някои от тях от старите снимки, подредени из къщата, на които Джъстин се усмихваше в проходилката си, или се кискаше върху високото детско столче.

Събрах пръснатите дрешки, прокарвайки пръсти по дантелата с цвят на слонова кост по края и перлените копченца. Преглъщайки едва сълзите си, ги сгъвах грижливо и ги подреждах обратно в кутията. Когато накрая се изправих да върна кутията на мястото й, забелязах още няколко като нея: Джъстин, 3–5 години; Джъстин 5–7 години; Джъстин 8–10 години.

Отстъпих назад и се огледах. Мама не беше от хората, които биха използвали нещо старо, щом може лесно да купи ново, затова аз никога не бях доизносвала дрехите на Джъстин. Значи тук някъде трябваше да има и моя колекция кутии.

Открих ги на най-горния рафт с едва различими на мъждивата светлина етикети. Но докато дрехите на Джъстин бяха разпределени на двугодишни партиди, започвайки от самото раждане, моите започваха от по-късна възраст.

Протегнах се и измъкнах: Ванеса, 1–3 години.

Тези дрешки също ми бяха познати; бях ги виждала през годините върху многобройни снимки и из множество фотоалбуми. Най-малкият размер обаче беше за 12–18 месечно дете.

Внезапно си спомних какво ми обясниха нашите за липсващите снимки от първата година на моя живот. Докато първата усмивка и прохождането на Джъстин бяха увековечени в дебел албум, украсен с бродерии, моите снимки започваха едва след навършване на първата ми година. Според мама причината за това бе, че точно тогава татко решил да се прави на професионален фотограф и моите първи усмивки и първи стъпки са се загубили след поредица несполучливи опити в тъмната стаичка. Двамата дори ми показаха кутия с осветени снимки като доказателство.

Но всяко нещо може да се освети, ако се проявява не както трябва, нали така?

Дланите ми се овлажниха и гърлото ми пресъхна, докато отново обхождах нишата, но тези физиологически неудобства бяха нищо в сравнение с онова, което ставаше в главата ми.

— Виж какво открих.

Мама вдигна очи от една пластмасова кутия, пълна с украса.

— Бебешки дрешки — продължих жизнерадостно.

Тя се изправи и вдигна ръце към лицето си.

— Това ли са любимите ти жълти ританки? Тези с пеперудите?

Измъкнах ританките и ги вдигнах високо, така че да може да ги види, после сложих кутията на сгъваемия метален стол между нас.

— А Пейдж се върна у дома след болницата насред снежна виелица — казах, докато тя тършуваше. — Само дето беше май месец и майка й, предполагайки, че времето ще е хубаво, беше пратила само една тънка лятна рокля и лек пуловер.

— Това е много на север и даже в средата на юли може да падне сняг.

— Така е. — Наблюдавах я как вади джинсова поличка и тюркоазен чорапогащник. — Както и да е, снимките са много сладки — Пейдж, само по лятна рокля и увита в болничното одеяло, а около нея хвърчат снежинки.

— Вярвам, че е била очарователна.

Дотук — добре. Никога не бяха съществували снимки на Пейдж от времето, когато излезе от болницата. Но мама ми вярваше и сега само това имаше значение.

— Не знам аз с какво съм била облечена, когато сте ме донесли от родилния дом.

Ръцете й замръзнаха.

— Сигурно си ми казвала милион пъти… но не си спомням. — Приближих към кутията. — С тези дрешки тук ли?

Тя отвори уста.

— Дадох ги — каза няколко секунди по-късно. — На една от жените в офиса. Тя роди няколко месеца след мен и на празненството за новороденото настоя да занесем само стари дрешки на други бебета.

Признах й го — беше страшно печена. Само преди година щях да й се вържа.

— Как изглеждаха? — попитах.

— Кое как изглеждаше? — отвърна с въпрос тя, опитвайки се да се отдалечи.

— Дрешките, с които сте ме взели от родилния дом.

Тя пусна кутията на земята и ме погледна. Устните й бяха спокойни и по челото й не се виждаше и бръчица. Помислих, че е решила най-накрая да ми разкрие цялата истина… но после тя се усмихна.

— Розов пепит. Ралф Лорън. — Тя протегна ръка. — Сестрите казаха, че не са виждали по-красиво бебе.

Сложих ръка в нейната. Тя я вдигна към устните си и я целуна. После отново се захвана с коледната украса.

— Ще вземеш ли няколко чувала за боклук отгоре? Може да поразчистя, докато съм тук. — Тя отвори нов кашон и измъкна топ лъскави гирлянди.

„Красиво сребро… вълшебно сребро… среброто на коледните гирлянди…“

По същия начин сервитьорката описа очите на Зара, когато двамата със Саймън отидохме в „Бед муус кофи“ да търсим Кейлъб. Този спомен ме накара да се втурна навън от мазето и да хукна нагоре по стълбите.

В дневната запрескачах през кашоните и слаломирах между найлоновите чували. Устата и гърлото ми драскаха, сякаш току-що бях погълнала цяла бутилка пясък, но вместо да се метна към кухнята за нови запаси вода, аз поех точно в обратната посока.

Към кабинета на татко.

Наближаваше три часът. По това време не би трябвало да си е вкъщи, щеше да се забави най-малко още два часа заради лекциите следобед.

Щом стигнах кабинета, блъснах вратата и нахлух вътре, или поне се опитах да нахлуя. Защото тялото ми отслабваше с всяка изминала секунда, сякаш батериите му се бяха изтощили напълно. Докато пресичах малкото помещение, краката ми трепереха и коленете ми се огъваха. Едвам прескочих бариерата от струпани книжа около писалището, и събрах последни сили, за да се облегна на стола. Краката ми опряха в купчините хартия и така останаха.

Стиснах мишката и активирах компютъра. Докато пишех, наблюдавах внимателно клавиатурата, защото нямах вяра на треперещите си пръсти да намерят по навик правилните клавиши. Когато приключих, натиснах enter и вдигнах поглед към екрана.

Не смеех да си поема въздух, докато пясъчният часовник се преобръщаше. Веднъж, два пъти. Три пъти.

Невалидна парола.

Отново набрах шестте букви. Когато компютърът ги отхвърли, опитах отново. И отново. Докато върховете на пръстите ми не изтръпнаха и едва виждах клавишите.

Явно тялото ми не беше съвсем пресъхнало. Когато най-накрая се отказах, изтощена и победена, се намери достатъчно вода, която напълни очите ми и потече надолу по бузите.

Глава 9

Албумът с изрезки на Рейна не казваше истината. Шарлот Блу не беше починала при раждането. Тя ме беше родила и ме беше гледала през първата година от моя живот. Бях също толкова сигурна в това, както и че татко е променил паролата на компютъра си, за да не мога да открия онова, което той не желаеше да видя.

Сега единственото, което не знаех, е защо. Защо се е отказала от мен? Защо го е направила точно след една година — нито по-рано, нито по-късно. Дали не беше починала около първия ми рожден ден? Или пък Рейна просто е объркала времето?

Тези въпроси ме измъчваха и си ги повтарях непрекъснато мълчаливо наум, откакто открих кутиите с детски дрешки. Продължавах да си ги задавам и седмица по-късно, когато двете с Пейдж пристигнахме на яхтеното пристанище в Уинтър Харбър за рождения ден на Кейлъб. Но все още нямах никакъв отговор.

— Мисля, че няма да мога да го направя.

Внезапно откъсната от собствените ми мисли, аз погледнах към Пейдж, която посегна към пликчето за подаръци в краката си и извади един диск.

— Не можеш да слушаш стара гръндж банда ли? — попитах, докато паркирах колата.

— Не мога да го подаря на Кейлъб. — Тя свали прозореца и се загледа по посока на партито.

— Звучи ми като Pearl Jam.

— Наистина са пуснали Pearl Jam. — Тя размаха диска. — И това тук са пак те.

— Е, и?

— Това е любимата банда на Кейлъб — разбрах го миналата година в училище, когато музиката от слушалките му можеше да се чуе на километър наоколо. Сигурно има всички техни парчета, които някога са записвани.

— Ето защо ти му купи диск от лимитирана серия със запис на живо, когато преди години са свирили в някакъв забит бостънски клуб. Диск, който може да се купи единствено в същия този забит клуб в Бостън.

Проследих погледа й, докато се взираше през предното стъкло на колата. Партито вече беше в разгара си. Десетки хора изпълваха паркинга на яхтклуба и кейовете — разговаряха, смееха се и танцуваха. Зад тях във водата се поклащаха лодките.

— Водата при яхтклуба е доста плитка — казах предпазливо, досещайки се, че истинският проблем няма нищо общо с подаръка на Кейлъб. — Затова ледът е започнал да се топи първо тук. Но Саймън каза, че в дълбокото не е помръднал.

Тя ме погледна в очите.

— И в подножието на Скалите на Хиона ли?

Рязка болка проряза главата ми, но веднага след това изчезна.