— Не знаех коя е сестра ти — каза той с извинителен тон. — Когато попитах един от приятелите си, той ми каза и ми даде това. Явно е имал някакви чувства към нея и я е снимал тайно, докато бяхме в Уинтър Харбър по-миналото лято.

— Дори не си спомням да съм те виждала там — казах, поемайки внимателно снимката.

— По-миналото лято летувахме за първи път и останахме само седмица. Миналата година нашите купиха къща там, но баща ми беше зает и така и не отидохме. — Той се поколеба, преди да продължи. — Както и да е. А онзи ден в училище те попитах дали си добре, защото изглеждаше трескава, като болна. Такъв идиот съм, че не бях разбрал какво се е случило. Затова реших, че с тая снимка поне малко ще ти се компенсирам.

— Не е необходимо да правиш каквото и да е — казах. — Честно казано, това, че поне един човек не знаеше какво ми се е случило, ми подейства ободряващо. — Или поне щеше да е така, ако не бях стъписана от внезапното му внимание към мен.

— Имаш нужда и от ескорт до лекарския кабинет. Дотук направих каквото е по силите ми, но състоянието ти само допреди няколко минути беше доста сериозно.

— Благодаря, но вече се оправих. Винаги ми призлява при вида на кръв.

— Хубаво — каза той, макар да не беше съвсем убеден. — Въпреки това настоявам да те придружа до училище.

— Няма нужда. — Скочих бързо и главата ми се завъртя.

Той сграбчи ръката ми, щом залитнах на една страна.

Затворих очи и изчаках световъртежът да намалее. Когато отново погледнах, Паркър ме наблюдаваше в очакване.

— Аз ще си нося раницата обаче — предупредих го.

— Дадено.

Мълчаливо прекосихме поляната. Чувствах се благодарна за тази тишина; така имах възможност да премисля всичко, което се случи. Паркър ми се виждаше искрен и, изглежда, искаше просто да се реваншира някак, че не е знаел за Джъстин. Неговата загриженост беше непресторена — помогна ми, когато едва не припаднах. Но дали прави всичко това само защото се чувства зле и иска да ми се извини? Или истинската причина бе, че го привличам?

Бяхме прекосили половината парк, когато телефонът ми избръмча. Извадих го от джоба на полата си и видях новия есемес.

„Липсваш ми. Но ти и без това си го знаеш.“

С.

Хвърлих един поглед на Паркър. Гледаше право напред и явно изобщо не беше забелязал, че проверявам телефона си… Но дори така да е, не трябваше да изпускам тая възможност.

— Точно получих есемес — казах. — От Саймън. Гаджето ми.

Внимателно наблюдавах изражението му за някакъв знак — свиване на вежди, неодобрителен поглед, стискане на челюсти — издаващ разочарование или ревност. Нищо такова. И не само това, ами даже му трябваха около секунда да отговори, сякаш съм го сепнала. Сякаш изобщо не е мислел за мен.

— Бива. — Той ме огря с една бърза усмивка и отново се загледа право пред себе си.

Втренчих се в екрана на телефона, без изобщо да виждам думите на Саймън. Дотук добре. Каквото и да усещаше Паркър към мен, поне засега чувствата му бяха само платонични.

Но това означаваше също и че знам много по-малко за състоянието си, отколкото предполагах.

Глава 8

Единственото ми желание, когато се прибрах у дома по-късно същия ден, бе да се потопя в студена вана. В училището всяко междучасие ходех да си пълня бутилката с вода и макар жаждата и главоболието да намаляха, продължавах да усещам кожата си като отесняла за тялото.

Щом отворих външната врата у нас обаче разбрах, че ваната се отлага поне с няколко минути.

— Подраних ли с разопаковането? — попита Пейдж.

— Не се притеснявай. — Затворих вратата зад гърба си и прескочих големия картонен кашон. — Няма да се местим. Започнало е да се топи.

— О, чудесно — ти се върна! — провикна се мама от стълбището към мазето. — Ванеса, скъпа, спомняш ли си какво направих с говорещата вещица? — Гласът й заглъхна, когато тя се отдалечи от стълбището, без да дочака отговора.

— Започва да се рови из вехториите, щом е притеснена — обясних, когато отдолу се разнесе силен трясък.

— Ще звънна на баба Би — каза Пейдж. — Стига да не ти трябвам за…

— Не — отговорих, поглеждайки към вратата на мазето. — Благодаря ти все пак.

Огледах дневната, когато Пейдж пое към кухнята. По пода и върху мебелите бяха разхвърляни десетина кашона. Дълги пластмасови кутии за багаж стояха подредени на купчини, по-високи от мен самата. Черни найлонови пликове за боклук задръстваха вратите. Из въздуха се стелеше прах.

Мама харесваше дома си, само когато е лъснат и безукорно чист. Каквото и да я беше разтревожило този път, трябваше да е наистина нещо сериозно.

— Говорещата вещица ли? — провикнах се, когато стигнах най-долното стъпало на стълбището.

Тя престана да размества старите ми плюшени играчки по рафтовете и се обърна.

— Какво правиш тук долу?

— Помислих си, че ще ти трябва помощ.

— Аз пък си помислих, че ще се провикваш от горния етаж. — Тя пристъпи към мен, стиснала одрипавелия плюшен рак, който татко ми купи преди години от аквариума в Ню Ингланд. — Нали мразиш мазето.

Тя беше права — аз наистина мразех мазето. Сега обаче положението беше различно. Главно защото разбрах, че най-страшните чудовища не те причакват в тъмното. Когато искат да те хванат, те просто излизат и идват за теб.

— Хелоуин е след три седмици. — Тя пак се обърна към рафта и продължи да размества плюшените играчки. Ръцете й трепереха толкова силно, че играчките се блъскаха една в друга.

— Е, и? — попитах и взех да събирам пръснатите играчки.

— Значи не ни остава много време да украсим къщата. — Тя тръгна право към планината от кашони.

Поех бавно след нея, без да знам какво да кажа.

— Мамо… Не си украсявала къщата, откакто бях в основното училище.

Тя се изправи, притиснала към гърдите си пищна коледна звезда.

— Защото бях много заета в работата. Сега обаче не съм. А ти не се тревожи — говорещата вещица не е чак толкова страшна. Цялата друга украса ще бъде само с тиквени фенери, плашила и черни котки. — Тя посочи към претъпкания шкаф в другия край на помещението. — Би ли погледнала там? В тоя шкаф би трябвало да са само стари документи на баща ти, но знае ли човек.

Пулсът ми се ускори. Тъй като никога не бях слизала в мазето, нямах представа какво точно е складирано в него. Мама и татко обаче се бяха преместили в къщата веднага след сватбата си, което значеше, че в него имаше неща отпреди двайсет години — доста преди ние с Джъстин да се появим в картинката. Тъй като и двамата знаеха колко ме е страх от тъмното и от тесните претъпкани помещения, вероятно не бяха опитали особено внимателно да скрият нещо, което не биха искали да намеря.

Първото чекмедже изскърца, когато го издърпах. Затаих дъх и изчаках, но мама продължаваше да рови наоколо, без да ми обръща внимание.

Преместих първата папка, без да зная какво се надявам да открия. Стари снимки? Любовни писма? Сметки от нощувки в мотел? Според албума с изрезки на Рейна, Шарлот беше починала при раждането, затова татко не е имал друг избор, освен да се грижи за мен. Едва ли щях да намеря нещо повече от подробности и свидетелства за времето, през което са били заедно, насочващи детайли как са се запознали… Каквото и да откриех обаче, то можеше да ми помогне да разбера как се е случило всичко.

Защото татко беше луд по мама — или по жената, която до това лято смятах за своя майка. Това се виждаше и с просто око — от начина, по който я изпиваше с поглед, когато тя не го гледаше; от начина, по който я разсмиваше, когато беше по средата на някоя напрегната продажба; от начина, по който разсеяно улавя ръката й, докато двамата четат заедно „Сънди таймс“. Ако научих нещо от смъртта на Джъстин, то бе, че съществува сила, с която сирените не могат да се мерят; препятствие, което не могат да преодолеят, колкото и да опитват.

Любовта.

Заради нея Кейлъб устоя на Зара. Тя е трябвало да помогне на татко да устои на Шарлот, но не беше станало така. Исках да разбера защо.

За нещастие следите, водещи към отговора, не се намираха в първата папка на горното чекмедже. Останалите чекмеджета също не предложиха много повече — само пожълтели записки по английски и лекции по фонетика. Когато затворих и последното чекмедже, мама се беше прехвърлила на друга камара кашони; изчаках да се обърне с гръб към мен, после се промъкнах към стоманените стелажи.

Явно мама още не беше стигнала до тоя край на мазето, защото рафтовете се огъваха от вещи, сивеещи от натрупания върху тях прах. Очите ми пробягаха по старите книги и виниловите плочи, търсейки нещо, което би подсказало наличието на таен живот извън бостънската ни къща от червен камък.

Светлината помръкна, когато застанах в една от нишите, далече от лампата на тавана. Беше толкова тъмно, че едва не налетях на бетонната стена. Близостта й ме стресна и предизвика обичайните усещания, които ме връхлитаха, щом прекрачех прага на мазето. Сърцето ми блъскаше в гърдите и крайниците ми омекнаха, аз се завъртях на пети и се запрепъвах из нишата.