Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

На следващата сутрин се събудих с главоболие. Изпих три аспирина и около четири литра вода, после киснах във ваната близо час. Нищо не помогна. Главоболието продължи и през почивните дни, когато двете с Пейдж пак отидохме в „Бейтс“, и аз предположих, че е заради напрежението, причинено от отношенията ми с татко, от училището и лъжите пред Саймън. За нещастие физическото облекчение, което със сигурност щях да почувствам след това посещение, беше слаба утеха.

— Е, кажи нещо повече за това прословуто празненство — чух гласа на Пейдж. Двамата с Райли вървяха на няколко крачки пред нас, докато прекосявахме кампуса. — Ще има ли игри?

— И награди — отговори Райли. — Както и някои от най-добрите животински представители на окръг Андроскогин.

Погледнах към Саймън.

— Крави ли има предвид?

— Строго погледнато, това е панаир по случай прибирането на реколтата — обясни ми той. — В „Бейтс“ се провежда всяка година.

Отпред Райли каза нещо на Пейдж, което я разсмя, и тя блъсна закачливо рамо в неговото.

— Той знае ли какво стана това лято? — попитах, снишавайки глас.

Саймън поклати глава.

— Видя някои от репортажите по новините — също както хората из цялата страна. Но не подозира, че и Пейдж е пряко замесена във всичко това. Според него тя е най-добрата ти приятелка, с която си се запознала през лятото, и сега се е преместила в Бостън, за да не се разделяте.

— Хубаво. Ако тя държи той да научи нещо повече, ще намери начин да му го каже, когато е готова.

Той поднесе към устните си сплетените ни ръце и целуна моята.

— Толкова се радвам, че си тук — каза и устните му изпърхаха по кожата ми.

Поколебах се, но накрая го целунах по бузата.

— Аз също.

Есенният ден се оказа топъл и кампусът бе пълен с хора, които се припичаха на слънце, четяха, полегнали в тревата, и сновяха към мястото на панаира и обратно. Докато вървяхме, се заслушвах в разговорите и смеховете им и си мислех колко щастливо и нормално звучат те. Опитах се да си представя как и аз правя същите неща в кампуса на колежа по това време следващата година… но не успях.

— Е, какво решаваме? — попита Райли, когато ги настигнахме при входа на панаира. — Първо състезание за плашило, после надпревара с трактори, или обратното — надпревара с трактори и после състезание за плашило? Или направо поемаме към карамелизираните ябълки и бирата с вкус на тиква?

— Аз бих се включила в надбягването с каруци — казах, зървайки в другия край на поляната една дълга каруца, теглена от коне. — Стига и вие да сте съгласни.

Съгласни бяха. Помотахме се наоколо, като пътьом спряхме, за да гласуваме за най-добре изрязана и украсена тиква, да погледаме демонстрация как се прави сайдер и да дегустираме различни видове кленов сироп, местно производство. Когато най-накрая се подредихме на опашката за състезанието с каруци, минаха още трийсет минути, докато ни дойде редът; тогава обаче се оказа, че нашата каруца е препълнена и трябва да чакаме следващата, което би отнело още няколко минути.

— Според мен можем да се сместим и в тази — каза Райли, преценявайки с поглед разстоянието между насядалите в каруцата. — Просто ще сме по двама.

— Значи нямаш нищо против да седнеш в скута ми? — пошегува се Пейдж.

— В името на забавлението и за да си спестим чакането — нямам. Готов съм да направя тази невероятна жертва.

Пейдж се разсмя. Саймън погледна към мен.

— Тогава да действаме — казах.

Прехвърлихме се през задната ритла на каруцата. Райли вървеше плътно след Пейдж, докато тя си проправяше път през гъсто подредените крака, бедра и бали сено и, верен на думата си, седна на коленете й, когато тя си намери място близо до каруцаря и конете. Саймън се сви в задния ляв край на каруцата, после нежно ме придърпа в скута си.

— Имам чувството, че панаирът по случай прибирането на реколтата в „Бейтс“ ще ми хареса — казах, когато той обви ръце около мен.

В каруцата бяха натъпкани трийсетина души и някои от тях — ако се съди по високите писъци и необуздания смях — вече явно бяха опитали коктейлите с вкус на тиква, но въпреки това се чувствах толкова уютно отзад в скута на Саймън, сякаш бяхме съвсем сами.

— Как ти се струват лабораторните занимания? — попитах, когато каруцата потегли. Говорехме си толкова често, че вече знаех програмата му наизуст.

— Дълги. Изтощителни. Видимо трудни.

— Мислех, че ти харесват малки крилати приятели на науката.

— Така е… Но не и когато очаквам визита на високо равнище.

Усмихнах се.

— Визита на високо равнище? И каква е тя?

— Ами такава, заради която мога да забравя поредния номер на въглерода, как да превръщам температурата по Целзий в градуси по фаренхайт и класификацията на организмите.

— Царство, тип, клас, разред, семейство, род, вид — изрецитирах, потупвайки го леко по гърдите при всяка дума. — Наистина трябва да е нещо много специално, щом те кара да забравиш елементарни научни познания, които дори аз владея.

Ръцете му ме обгърнаха още по-здраво. Отпуснах глава върху рамото му.

Чувствах се толкова добре, така уютно.

Стига всичко това да не трябваше да приключи.

— Рожденият ден на Кейлъб е в края на следващата седмица — каза след минута Саймън.

— Вярно — отвърнах, благодарна, че смени темата. — Големите седемнайсет. Той вълнува ли се?

— Някак против волята си. Отначало искаше да събере само няколко приятели на пица и кино, но Монти има други планове. А каквото пожелае Монти…

— … е закон за Кейлъб.

— Което ще рече, че лодките на целия град ще участваш в купона следващата събота вечер. Монти пуска на вода „Барбара Анн“, приятелите на Кейлъб ще окичат лодките си със светлини и озвучителни уредби и хората ще могат да се прехвърлят от едно корабче на друго през цялата нощ.

— Да се прехвърлят от едно корабче на друго ли? — Вдигнах глава и го погледнах. Не бях преглеждала „Уинтър Харбър Херълд“ от предишния ден сутринта. — Това означава ли, че…

— Не. — Той прибра един кичур коса от лицето ми. — Не означава. Лодките ще останат на място, защото водата все още е замръзнала и няма как да се движат. Но Кейлъб много обича лодките и Монти иска да ги включи в празника.

Отново отпуснах глава. Под дланта ми сърцето на Саймън биеше бързо.

— Знам, че поканата идва в последния момент, но все пак — искаш ли да дойдеш с мен на рождения ден на Кейлъб?

Отворих уста да кажа „да“. Гласът му звучеше притеснен и ми се щеше да му вдъхна увереност, пък и наистина исках да съм навсякъде, където е и той. Но от устата ми така и не излезе нито звук.

— Сигурен съм, че ще му е приятно да те види — продължи Саймън. — На нашите също. Но ако предложението ми идва в последния момент, ще те разбера. Просто ми хрумна.

— Не.

— Не? Значи не ти е прекалено късно да вземеш решение?

В очите ми напираха сълзи. Примигнах да ги прогоня и се изпънах, за да се освободя от ръцете му. Опитах се да го погледна в очите, но не събрах кураж.

— Не… Не мога да дойда.

— Не можеш значи. Хубаво. Вече си имаш други планове, така ли?

Сега беше моментът. Най-накрая трябваше да го направя. Достатъчно лошо беше да лъжа дори само него — не можех да въвлека в това и цялото семейство.

— Саймън… — В очите ми бликнаха нови сълзи само при споменаването на името му. — Трябва да ти кажа нещо.

Той сложи ръка на коляното ми.

— Каквото искаш, Ванеса. По всяко време.

Каквото искам. По всяко време. Дали наистина го мислеше?

Още не бях готова да се уверя наистина ли е така и само пресекливо поех въздух, опитвайки се да дишам дълбоко.

— Спомняш ли си…

Рязкото тръгване на каруцата ме прекъсна. Ръцете на Саймън на секундата се озоваха отново около кръста ми. Въздухът се изпълни с писъци и викове, когато конете бързо преминаха от спокоен тръс в устремен галоп.

— Паника в Слийпи Холоу8? — Трябваше да крещя, за да ме чуе през врявата и тропота на копита. Дългото черно знаме, провесено между дърветата, изчезна някъде зад нас, когато профучахме под него и потънахме в тъмната гора.

— Мисля, че сме отвлечени! — извика в отговор Саймън и ми се ухили.

Вкопчих се в него, за да не изхвръкна от каруцата, и проследих посоката, накъдето ми сочеше той. Каруцарят, възрастен мъж, който преди да тръгнем носеше гащеризон и фланелена риза, без да забележим, се беше преоблякъл в друг костюм… или просто е бил обладан от безглавия конник.

— Ванеса! — изпищя Пейдж.

Очите ни се срещнаха през каруцата и двете се разсмяхме. Райли подскачаше в скута й със затворени очи, а ръцете му бяха прегърнали здраво раменете й. Нейните бяха увити около кръста му. Докато каруцата се подмяташе из дупките и по камънаците, участници в панаира, преоблечени като вещици и зомбита, нападаха откъм дърветата. Пътниците в каруцата пищяха, криеха се и се вкопчваха във всичко, което им попадне — сноповете сено, ритлите или друго нещо — за да не позволят на нападателите да ги смъкнат на земята.