– Какво правиш?

– Последният път, когато казах не от твое име на една от желаещите да бъде твоя любима, тя беше дяволски близо до това да ме кастрира. Този път искам защита, когато предавам новините.

Страйдър се присъедини към смеха на Кристиан.

– Това не е забавно – засегна се Кит. – Мислиш, че това, което правиш е опасно? Предизвиквам те да бъдеш на мое място за един момент, когато се изправям пред великата Женска Орда вместо теб.

– И точно заради това пращам теб, малки братко. Нямам куража да се изправя пред тях.

– Какво? – попита Кристиан с престорен шок. – Страйдър от Блекмор изплашен? Никога не съм мислел, че ще доживея деня, в който обикновена девойка ще те накара да се свиваш от страх.

– Денят, в който захвърлиш монашеското расо и сложиш короната си, Ваше Величество, може да ме подиграваш за това. Дотогава знам, че също си страхливец.

Очите на приятеля му палаво затанцуваха.

– Жените правят всички ни страхливци.

Кит отвори уста, за да каже нещо, след което, изглежда, размисли. Сграбчвайки щита, той се отправи към вратата.

– Ако не се завърна до падането на нощта, моля те, погрижи се да ме погребат на родна земя.

Страйдър поклати глава при молбата на брат си, но след това...

Не. Никоя от жените не би наранила наистина Кит.

Веднага след като останаха сами, Страйдър изми лицето и гърдите си в умивалника, след което се подсуши.

– Как така, след всичко, през което сме минали заедно, никога не съм узнал, че имаш брат? – попита Кристиан, когато Страйдър преметна кърпата през рамо и се запъти да си налее бокал с вино.

Блекмор потисна болката, която невинният въпрос предизвика. Макар да беше споделил много от живота си с Кристиан, имаше доста неща, които не беше доверявал на никого. Неща, които никога нямаше да сподели с никой.

– Ние сме наполовина братя, които израснаха поотделно.

– Ах – въздъхна Кристиан, докато наблюдаваше приятеля си как се настанява срещу него.

Страйдър изглеждаше изморен. Сините му очи бяха пълни с безпокойство, но той никога не е бил безгрижен. Приятелят му, също като него, винаги е бил прекомерно сериозен.

Саймън от Рейвънсууд обичайно ги оприличаваше на Дуото на Страшния съд. Но все пак, всички те бяха видели прекалено много от по-тъмната страна на човешката жестокост.

По някакъв начин това ги беше лишило от оптимизма им.

– Виждал ли си Шотландеца напоследък? – попита Страйдър.

– Ще стане една година през септември.

– Как я кара той?

Кристиан въздъхна, когато си спомни другаря им, който беше избрал да се скрие в провинцията на Англия, вместо да се прибере у дома при семейството си в Шотландия.

– Също както преди. Усамотил се е и не позволява на никой да види лицето му. Едва ми проговори, докато бях там.

Страйдър погледна настрани, челото му се сбърчи от още по-голямо безпокойство. Кристиан знаеше, че приятелят му обвинява себе си заради това, което се беше случило на Шотландеца по време на пленничеството им.

– Вината не беше твоя.

Кристиан имаше предвид инцидента, при който един от групата им се беше опитал да избяга. Едва шестнадесетгодишно пътят за бягство на момчето беше разкрит, преди някой от тях да бе имал шанса да го използва.

Когато сарацините бяха дошли за един от тях, за да го накажат, Шотландеца беше пристъпил напред, за да поеме вината, знаейки, че онзи, който беше отговорен за това, никога нямаше да преживее наказанието.

Пазачите им бяха измъчвали Шотландеца цели две седмици. Когато той беше върнат в килията им, окото му беше извадено и мъжът беше оставен ужасно обезобразен.

Шотландеца никога вече не беше отново същият, и Страйдър се обвиняваше, че онзи ден самият той не беше поел вината.

– Не можеш да понесеш болката на целия свят, Страйдър. Някои неща просто са писани да се случат.

Рицарят отпи голяма глътка вино, но не каза нищо.

Не трябваше. Двамата се познаваха толкова отдавна, че Кристиан знаеше какво се върти из ума му.

Това, което бяха направили, беше тежко и никога не свършваше. Имаха повече задължения, отколкото можеха да изпълнят и двамата чувстваха отговорност към всеки член на братството им.

Тяхното беше самотен живот.

Да, можеха да имат всяка жена, която превземеше фантазията им, неопитна или някоя опитна, но после какво?

Никой от тях не се нуждаеше или искаше тежестта на съпруга, която да настоява за още повече от скъпоценното им време.

Кристиан носеше на плещите си тежестта на царство, чакащо един ден да предяви претенции към него, но Страйдър... Той имаше демони, които го командваха. Демони, които нямаше да го оставят на мира.

Никога.

Кристиан само се надяваше, че накрая те нямаше да докарат приятеля му до лудост, по начина, по който бяха подлудили бащата на Страйдър.

Беше добре известно на всички, че Джофри от Блекмор беше умрял от собствената си ръка.

Но не и преди да се опита да убие собствения си син.

3 обръсната част от главата при свещеник – Б.пр.


Глава 2

– Трябваше да си там, Роуина.

Роуина де Витри сложи търпелива усмивка на лицето си, докато придворната ѝ дама, Елизабет бърбореше, а прислужниците приготвяха косите и воалите им за предстоящата вечеря. И двете седяха на дървени столове пред отворения прозорец.

– Лорд Страйдър просто изхвърча от палатката си, когато се бяхме отправили към замъка. Само на три крачки от нас, едва облечен.

Елизабет въздъхна драматично, подпирайки лакътя си на тоалетната масичка и гледайки в пространството.

Роуина даде всичко от себе си, да не завърти очи на младежкото поведение на приятелката си. Не се съмняваше, че ако бъде оставена сама, Елизабет щеше да прекара следващата седмица, единствено гледайки през прозореца на будоара си, пропилявайки времето си с мисли за графа.

– Никога не си виждала толкова добре оформен мъж. Блестящата му черна коса беше мокра и капеше по мускулите му и...

Елизабет я прекъсна с друга въздишка.

– Трябваше да видиш гърдите му. Заклевам се, че можеш да забележиш как всеки малък мускул се огъва, докато диша.

Роуина почувства как усмивката ѝ повяхва.

– Да, и съм сигурна, че се огъват много добре, докато намушкват с меч мъж, за да отнемат живота му.

– Разбира се – съгласи се Елизабет, изправяйки се, за да може прислужничката ѝ да навие плитките около главата ѝ и да ги забоде. – От всички разкази изглежда, че той е най-свирепият рицар в целия християнски свят. Защо иначе ще бъде наречен кралски шампион?

– Защо иначе наистина – прошепна Роуина, след което стисна зъби.

Рицари. Колко много мразеше тях и всичко, което означаваха. За нея нямаше нищо възхитително в битка или смърт.

Как може истински мъж да изпитва гордост, докато сее страдание и мъка?

Откакто беше получила новините на единадесетгодишна възраст, че обичният ѝ баща е паднал в битка, беше презряла войната и тези, които вземаха участие в нея. За разлика от приятелките си, тя не припадаше, когато се изправеше срещу доставчиците на смърт. Не, държеше се на разстояние от тях.

Пожелаваше на всички им да хванат сифилис.

В сърцето си търсеше благороден мъж. Такъв, който е мил към останалите и който можеше да прояви състрадание без страх, че това ще го направи слаб.

„Намери мъж, който ще те обича, малчо. Такъв, който ще бъде достоен за твоята привързаност. Не позволявай на никой мъж да те има само защото притежаваш земя. По-добре да дам всичко на Хенри, отколкото да оставя момичето ми да страда. Животът е твърде кратък за всички нас и аз искам да се наслаждаваш на всеки ден от него.”

Думите на баща ѝ продължаваха да звучат в ума ѝ и по-важното, в сърцето ѝ. Той беше добър мъж и тя търсеше точно такъв за съпруг.

За нещастие, все още не можеше да намери някой, който да се доближава до неговата доброта. Вместо това около нея се увъртаха мъже, които не виждаха нищо друго освен земя и богатство всеки път, когато я погледнеха.

На петнадесет години веднъж беше отишла на вечеря, облечена като буца самородно злато и беше предизвикала голямо раздвижване из благородниците. Неразвеселеният ѝ чичо я беше дръпнал и бързо я накара да се преоблече.

Макар никога да не беше повторила това преживяване, Роуина все още си беше същата. Никога нямаше да вземе мъж, който я виждаше като средство за постигане на цел. Щеше да се омъжи само за мъж, който я погледнеше като жена.

– Мислиш ли, че лорд Страйдър може да избере мен за Дама на всички сърца? – бъбреше Елизабет. – Знам, че той ще бъде рицарят, който ще спечели турнира и толкова много ще ми хареса да бъда избрана. – Бузите на Елизабет се зачервиха. – Оставих му кърпичката си като знак, когато ни помогна да внесем Джоан вътре. Мислиш ли, че я е запазил?

Роуина искрено се усмихна на Елизабет. Приятелката ѝ не можеше да промени сляпото си увлечение по варварина. И макар че беше огорчена да слуша това, тя обичаше Елизабет достатъчно, че да не разруши мечтите ѝ. Ако това да бъде метната на рамото на някой мъж и да се отнасят към нея като със собственост, правеше приятелката ѝ щастлива, а беше така, тогава Роуина ѝ пожелаваше всичко хубаво и всички варвари, които можеше да хване.

– Защо да не запази знака от някой толкова хубав като теб?

Елизабет се усмихна.

– Толкова си мила, Роуина. Надявам се да напълниш залата за твоя рецитал.

Роуина погледна към лютнята си, която стоеше на перваза на прозореца. Музиката и поезията бяха нейният живот. И това беше единственият живот, който искаше, ако трябваше да бъде честна. Докато придворните ѝ дами мечтаеха за съпрузи, деца и титли, тя жадуваше да пътува от замък на замък, да пее за вечерята си и да види света, или най-накрая да отвори училище, за да може да обучи други да ценят музиката както тя.