И сега тук започват истинските истории за Братството на меча....

1 Widowmaker – човек който „създава“ вдовици (англ.ез) – Б.пр.

2 Quinfortis – пълният израз на латински е Fortitudo quinque, което означава „Силата на петимата” – Б.пр.


Глава 1

– Изпитание на въоръжението, окървавения ми задник. Би трябвало да го наричат изпитание за некомпетентни глупаци – измърмори Страйдър от Блекмор, докато си проправяше път от арената до шатрата си.

Нямаше нито един мъж на полето, с който си беше партнирал и който да беше представлявал изобщо някакво предизвикателство. Със същия успех можеше да се сражава с брат си Кит, ако трябваше да се съди по уменията, които бяха показали така наречените рицари.

Беше проклет срам, когато един мъж не може да намери достоен противник.

Разбира се, имаше четирима мъже, присъстващи на годишния турнир, които можеха да го предизвикат... собствените му рицари, които пътуваха в компанията му: Рейвън, Уил, Свен и Вал. Но в този час на деня единственото нещо, с което трябваше да се преборят, бe един с друг, докато се мъчеха да стигнат до нужника, преди прекомерната употреба на алкохол от предишната нощ да ги посрами.

Петимата бяха прекалено дълго в странство и упадъкът на английския двор и изкушенията, които предлагаше, бяха неустоими за мъжете на Страйдър. Четиримата му рицари бяха прекарали цялата предишна вечер в пиене и веселба.

Първият изчезнал беше Уил, който вечеря с богата, сладострастна вдовица. След яденето и няколко халби с медовина, Уил дискретно беше излязъл, влачейки дамата след себе си. Рейвън беше припаднал от пиене в залата малко след полунощ, оставяйки Страйдър и Свен да го отнесат в леглото. Веднага след като бяха прибрали младия мъж в леглото му, Свен беше отишъл да се види с последната си любовница – жена, която рицарят познаваше от час.

А Вал….

Вал беше приключил с пиянска свада с няколко от мъжете на краля. Без съмнение, главата щеше да го боли за седмица или повече, като се има предвид колко бира и ейл беше изпил.

В три и половина Страйдър беше пожелал всичко хубаво на приятеля си и бе потърсил собственото си легло. Оттогава не беше виждал Вал.

Когато отиде да прекъсне почивката му преди сутрешната тренировка, нито един от мъжете му не беше в залата и никой от тях не беше в шатрата си.

Досега със сигурност се бяха надигнали и завърнали от мъртвите.

И все пак по-вероятно беше да не е така.

Когато Страйдър се отдалечи от арената за тренировки, беше заобиколен от голям брой жени, търсещи благоразположението му. Бяха различни на възраст и големина, но всички обединени от едно: желанието им да станат следващата графиня Блекмор.

Искаше му се Саймън от Рейвънсууд да е тук, за да му помогне да разпръсне пискливите жени, които възхваляваха добродетелите му, докато се бутаха с лакти и подскачаха, в опит да привлекат вниманието му.

Дори брат му Кит, щеше да му бъде от помощ.

Но както винаги, Кит не се виждаше никъде. Без съмнение съчиняваше някъде сантиментални, пълни с тревога песни със скимтящите си приятели, чиито единствени мисли бяха лекомислени и глупави.

Страйдър бързо отблъсна тази мисъл, за да не изпитва нервите си още повече.

– Лорд Страйдър, моля ви, изберете ме за Дама на всички сърца! – една млада жена извика в ухото му, дърпайки силно черната му коса.

Страйдър потисна едно проклятие, докато се бореше, да се освободи от взискателната ѝ длан.

– Не, аз трябва да бъда Дамата, не е ли така, милорд?

Той не можа да отговори, защото други жени викаха по него. Някои го бяха хванали и го подръпваха за туниката и някой крайник, докато други бяха заети да тъпчат неща за спомен в снаряжението и шлема му.

Без да споменаваме панталоните му…

– Взех къдрица от косата на лорд Страйдър! – изпищя една жена и припадна.

Другите я прекрачиха, докато една се опита да задигне къдрицата от косата му от хватката на падналата жена. „Припадналата” бързо я ухапа и след това избяга с трофея си.

Това беше само началото на безумието, докато останалите жени се опитваха да вземат собствени частици от плътта му.

Страйдър не искаше да нарани нито една от жените, но да се освободи от тях без насилие, се оказа почти невъзможно.

– Дами, дами! – изгърмя висок мъжки глас. – Моля ви, дайте момент на негова светлост, който има нужда да изповяда множеството грехове, които е извършил.

Страйдър отправи рядка усмивка, когато разпозна тежкия акцент в гласа на Кристиан от Акра. Бяха минали три години от нощта, в която беше имал удоволствието да види за последно стария си приятел.

Дамите се нацупиха едновременно, докато отстъпваха назад и правеха място за мъжа, който беше облечен в черно монашеско, грубо тъкано, облекло.

Но когато погледнаха високата, мускулеста фигура на Кристиан, лицата им се оживиха значително.

– Колко жалко, че е монах – каза една от жените, по-скоро високо.

– Да – съгласи се друга.

Колко малко знаеха те – нямаше никакви свещени клетви, които да обвързват русия мъж сред тях. Кристиан носеше монашески дрехи, за да запази в тайна самоличността си.

Беше очевидно от шпорите, които се подаваха от време на време изпод черния подгъв, който се влачеше по земята, и по черната качулка, която беше преметнал върху главата си, за да прикрие липсата на тонзура3. Това не беше духовник, а един от най-добрите рицари, които Страйдър беше виждал някога.

Без да споменаваме, че в родината на майка му – Византия, Кристиан от Акра беше принц от кралско потекло, който беше само на една крачка от трона.

– Абате – поздрави го Страйдър, докато разтърсваше предложената от Кристиан ръка. – Твърде много време мина.

– Да – съгласи се той, сграбчи здраво дланта му и го потупа по рамото. – Наистина е така. Но изглежда нещата не са се променили много за теб.

Синият поглед на Кристиан премина през жените, които все още не изглеждаха склонни да ги оставят.

Страйдър въздъхна уморено.

– Истина е, самата истина.

– Отче? – повика го една от жените.

Беше апетитна брюнетка със сочни извивки. Откритата покана на лицето ѝ показваше, че ако Кристиан се съгласеше, на сутринта и двамата щяха да имат нужда от свещеник за изповед.

– Мога ли да се изповядам по-късно?

Лукав поглед проблесна в очите на Абата. Страйдър можеше да види как внимателно обмисля отговора си.

Когато проговори, думите му бяха точно каквито очакваше Страйдър. Кристиан може и да беше варварин в сегашните си вярвания, но все още проявяваше достатъчно уважение към духовенството, което го беше отгледало и никога не би посрамил репутацията им, като приеме поканата на жена, докато носи свещено облекло.

– Да, милейди. Казаха ми, че местният свещеник има няколко служби.

Лицето ѝ посърна от разочарование.

– Ако вие, дами, ни извините…

Кристиан проправи път извън групата към ярко оцветените палатки, които рицарите бяха разпънали на хълма извън стените на замъка.

Повече от триста рицари бяха дръзнали да дойдат до Хексъм за игрите, продължаващи месец, провеждани всяка есен. За разлика от другите рицари, той не беше пристигнал тук в търсене на слава или богатство… имаше повече от достатъчно и от двете. Беше в Хексъм по заповед на краля, за да може последният да държи под око Страйдър, който беше претърпял няколко „злополуки“ напоследък. Наистина някой го искаше мъртъв по възможно най-неприятния начин и докато не намереха кой, Хенри желаеше да пази Блекмор на родна земя.

Погледна през рамо, за да е сигурен, че нито една от дамите не ги следва. Макар жените да гледаха с копнеж в тяхна посока, за щастие, бяха останали назад.

– Какво те води насам? – попита Страйдър Кристиан.

Изражението на приятеля му беше мрачно, докато изкачваха хълма.

– Опасявам се, че идвам с лоши новини. Лизандър от Марсилия беше убит.

Блекмор спря рязко при новината. Лизандър от Марсилия беше един от мъжете, които бяха затворени в Утремер. Веднага след като Братството го беше освободило, Страйдър лично го беше изпратил в Шотландия, за да служи в домакинството на приятел.

– Как е възможно това?

– Бил е измъчван и убит – обясни Кристиан, а гласът му съдържаше цялата ярост, която изпитваше Страйдър.

– Кой би посмял да направи нещо такова?

– Враг на клана МакАлистър – отговори приятелят му. Гласът му беше дълбок от гнева и тъгата. – След като Лизандър и Пейгън помогнали на Юън МакАлистър да се върне у дома, Лизандър бил пленен и убит за делото си. Сега отивам на север, за да помогна на Пейгън да намери и убие отговорните за стореното.

– Имаш ли нужда от още един меч?

Лицето на Кристиан се отпусна незабавно.

– Бих казал „да”, но самият факт, че си тук в Англия, а не на Континента, ми говори, че си зает с делата на краля и не си свободен да напуснеш.

Страйдър изръмжа в отговор.

– Да. Но знанието, че един от нас е бил убит, ме поболява.

– Повярвай ми, всички споделяме това чувство.

Страйдър не се съмняваше. Не бяха преживели ужаса на пленничеството си, за да се върнат у дома и да бъдат измъчвани и убити. Гневът, който изпита при тази мисъл, се завихри в него, карайки го да жадува за кръв.

– Закълни ми се, че ще накараш виновника да си плати.

– Няма защо да се притесняваш за това. Пейгън писа, че има намерение да му покаже как сарацините се отнасят към затворниците си.

Страйдър се намръщи, без да иска, на спомена за някои от „уроците” в ръцете на пазачите им. Тези езичници знаеха добре как да накарат някой да съжалява, че е бил роден, и когато нещата се отнасяха до кървави дела, той се съмняваше, че някой може да е по-добър от Пейгън. Никой не знаеше истинската народност на мъжа, но всички познаваха желанието му да среже всяко удобно гърло.