— Здрасти, Нев — поздравявам мъжа на Кери и го целувам кратко по бузата, като се моля да не се задуша от огромното количество афтършейв, с което се е залял.

Нев е облечен в широки, тъмносиви дочени панталони и бяло поло, на китката си носи масивна златна верижка, а на пръста му проблясва брачна халка с вграден диамант. Той управлява фамилната фирма на родителите си, която доставя офис оборудване из цялата страна. С Кери се запознали на някакъв семинар за млади предприемачи. Както двамата не пропускат да изтъкнат, повод да се забележат и заговорят станало това, че всеки оценил "Ролекса" на другия.

— Здрасти, Ема — подхвърля ми Нев и веднага пита: — Видя ли новите ми колела?

— Какво? — поглеждам го тъпо, защото в първия момент изобщо не схващам за какво говори. После обаче се сещам, че на идване мярнах пред къщата някаква чисто нова и адски лъскава кола. — А, да! Много е готина.

— Мерцедес петица — отпива Нев със задоволство от бирата си. — Четиридесет и две хиляди лири фабрична цена.

— Уаууу!

— Обаче ми излезе по-евтино, естествено. Колко мислиш съм дал за нея?

— Ъъъ… четиридесет?

— Посмали малко.

— Тридесет и девет?

— Тридесет и две хиляди двеста и петдесет! — обявява Нев триумфално. — Плюс безплатна уредба за компактдискове. И ми се признава за фирмен разход — добавя той.

— Ясно. Страхотно!

Не знам какво друго да кажа, затова присядам на облегалката на дивана и лапвам няколко фъстъка от купата на масичката за кафе.

— Ето, това трябва да е и твоята цел, Ема! — обажда се татко. — Мислиш ли, че някога ще я постигнеш?

— Ами… не знам. Ъъъ… Татко, да не забравя, имам чек за теб. — Бръквам в чантичката си и изваждам чек за триста лири.

— Браво, моето момиче — казва татко. — Ще ги приспаднем от общата сума по кредита. — Зелените му очи ми намигат, докато прибира чека в джоба си. — Така се научава човек да цени парите. И да стои здраво на собствените си крака!

— Безценен урок — кимва с глава Нев. Отпива от бирата си и се ухилва на татко, като ме пита: — Я ми напомни, Ема… в каква кариера си тази седмица?

За първи път видях Нев точно когато напуснах агенцията за недвижими имоти, за да стана фотограф. Преди две години и половина. Оттогава обаче той повтаря тази тъпа шега всеки път, когато ме види. Проклето, гадно коп…

О, спокойно, Ема! Само хубави и позитивни мисли! Цени и зачитай семейството си. Цени и зачитай Нев.

— Все още съм в маркетинга — отговарям лъчезарно усмихната. — Вече от близо една година.

— Ааа, маркетинг. Добре, добре!

Няколко минути цари мълчание, нарушавано само от коментатора на мача по крикет. Изведнъж татко и Нев изръмжават хорово на нещо, което е станало на терена. След малко отново изръмжават.

— Ами… аз ще…

Не довършвам какво „ще“, ставам от дивана и тръгвам към вратата, а те дори не ме поглеждат.

Излизам в коридора и вземам кашона, който нося от Лондон. Излизам навън, заобикалям ниската преградка отстрани на входа и внимателно отварям вратата на пристройката.

— Дядо?

Дядо е бащата на мама и живее с нас вече от десет години — откакто претърпя сърдечна операция. В Туикънхам той си имаше своя стая, но тази къща е по-голяма, така че тук дядо си има обособено апартаментче от спалня, хол и малка кухничка. Заварвам го да седи в любимото си кожено кресло. От радиото се лее класическа музика, а на пода пред него са струпани поне шест огромни кашона, пълни с разни неща.

— Здрасти, дядо — поздравявам го аз.

— Ема! — Той вдига поглед към мен и лицето му светва. — Милото ми момиче! Ела, ела насам!

Навеждам се да го целуна и той стисва здраво ръката ми. Кожата му е суха и студена, а побелялата му коса е дори още по-бяла от последния път, когато се видяхме.

— Нося ти още „Пантера барс“ — кимвам към кашона в ръцете си.

Дядо е буквално пристрастен към произвежданите от „Пантера Корпорейшън“ шоколадови блокчета, обогатени с витамини и минерали, за които се твърди, че зареждат с енергия. Пристрастени към тях са и всичките му приятели от клуба по боулинг, така че всеки път, когато идвам, им нося по един кашон, пълен с „Пантера барс“, които купувам с голямо намаление като служител на фирмата.

— Благодаря, любов моя — засиява дядо. — Ти си добро момиче, Ема.

— Къде да ги оставя?

Двамата се оглеждаме безпомощно — цялата стая е задръстена от какво ли не.

— Защо не ги оставиш ей там, зад телевизора? — предлага дядо най-сетне.

Промъквам се внимателно през хола, стоварвам кашона на пода зад масичката с телевизора и после се връщам отново до креслото на дядо, като се старая да не стъпча нищо по пътя си и да не се спъна.

— Виж, Ема, онзи ден прочетох във вестника една много тревожна статия — подхваща дядо, когато се настанявам върху един от кашоните в краката му. — Става дума за безопасността на хората в Лондон — добавя той, като ме поглежда многозначително. — Ти нали не пътуваш по тъмно с обществен транспорт?

— Ами… ъъъ… почти никога — отговарям, като заключвам пръсти зад гърба си, защото лъжа, естествено. — Само от време на време, много рядко, когато наистина е наложително…

— О, милото ми момиче, не го прави! Никога! — казва дядо, безкрайно развълнуван и силно разтревожен. — В статията се казва, че по тъмно из метрото вилнеят тийнейджъри с качулки и автоматични ножове. И че пълчища пияници трошат бутилки и си вадят един на друг очите…

— Е, не е чак пък толкова страшно…

— Чуй ме, Ема, не си струва да рискуваш живота и здравето си заради няколко мижави сметки за такси!

Сигурна съм, че ако попитам дядо колко, според него, излиза средно едно такси в Лондон, той ще ми каже напълно убедено: „Пет шилинга.“ (Един шилинг е равен на една двадесета от лирата. В момента пет шилинга са приблизително 0.75 лв. — Бел. прев.)

— Честно, дядо, аз много внимавам — уверявам го аз, като го потупвам успокоително по ръката. — А когато се случи да закъснея, вземам такси.

За всеки случай заключвам пръсти зад гърба си. Макар че не съм сигурна дали това се брои за лъжа. Така де, понякога наистина се прибирам с такси. Хм… може би веднъж годишно.

— Както и да е. Какво има във всичките тези кашони? — питам, за да сменя темата.

Дядо въздъхва тежко, като им отправя мрачен поглед.

— Майка ти разчисти тавана миналата седмица. Заел съм се да сортирам какво да остане и какво да отиде на боклука.

— Добра идея.

Поглеждам към огромния куп вехтории, струпани на пода до кашоните, и питам:

— Това тук е за боклука, нали?

— Не! — виква дядо и протяга закрилнически ръка над купа вехтории. — Тези неща ще ги запазя.

— Ами къде е купчината за боклука? — питам, като се оглеждам наоколо.

Настава продължително мълчание. Дядо отбягва погледа ми.

— Дядо! Трябва все пак да изхвърлиш някои от тези неща — възкликвам, като се опитвам да не се разсмея. — За какво са ти например всички тези изрезки от стари вестници? Ами това пък какво е? — питам, като се присягам през изрезките и измъквам старо йо-йо. Положително е за боклука.

— Йо-йото на Джим. — Дядо посяга да го вземе от ръката ми, а очите му се навлажняват. — Добрият стар Джим.

— Кой беше Джим? — питам озадачено. Никога преди не съм го чувала да споменава това име. — Някой твой близък приятел от детинство ли?

— Запознахме се на панаира. Целия следобед прекарахме заедно. Аз бях на девет години тогава.

Дядо върти замислено йо-йото между пръстите си.

— И какво, после се сприятелихте, така ли?

— Никога повече не го видях — клати тъжно глава дядо. — Но никога няма да забравя онзи следобед.

Истината е, че дядо никога нищо не забравя.

— Добре де, ами тези картички тук? — измъквам дебел куп свързани с ластиче поздравителни коледни картички.

— Никога не изхвърлям поздравителни картички! — категорично заявява дядо. После ми отправя дълъг поглед и добавя: — Когато станеш на моята възраст, когато хората, които си познавал и обичал цял живот, започнат един след друг да си отиват… Иска ти се да се вкопчиш във всяко нещо, което ти напомня за гях. Дори за най-дребното.

— Да, разбирам — отронвам трогнато и развълнувано. Вземам най-горната от купчинката картички, отварям я и се изблещвам: — Но дядо! Тази е от „Смит — фирма за ремонт на електроуреди“ за Коледата на 1965 година!

— Франк Смит беше много свестен човек… — започва дядо.

— Не! — отсичам твърдо. — Тази заминава на боклука. Не е нужно да пазиш и… — отварям следващата картичка — „Доставчик на газ в югозападните щати“. Не са ти необходими и двадесет стари екземпляра на „Пънч“. — Решително ги оставям на купчинката за боклука. — А това тук какво е? — Бръквам в кашона и изваждам дебел плик със стари снимки. — Наистина ли е нещо, което действително би искал да запазиш или…

Изведнъж нещо ме прерязва в сърцето и млъквам насред изречението.

На снимката, която съм извадила от плика, сме аз, татко и мама, седнали на пейка в някакъв парк. Мама е облечена във весела рокля на цветя, татко е нахлупил на главата си смешна лятна шапка, а аз седя на коленете му — изглеждам на около девет години — и ближа сладолед. Личи си, че тримата се чувстваме невероятно щастливи заедно.

Безмълвно изваждам друга снимка. На нея смешната лятна шапка на татко е върху моята глава и тримата се заливаме в смях. Само ние тримата — мама, татко и аз.

Само ние тримата. Преди появата на Кери в живота ни.

Все още си спомням съвсем ярко деня, когато тя пристигна у дома. Червен куфар в коридора, непознат глас откъм кухнята, необичаен мирис на парфюм във въздуха. Влязох в кухнята и я видях — една непозната, която пиеше чай. Беше с ученическа униформа, но въпреки това ми се стори напълно възрастна. С огромен бюст, златни обички на ушите и изрусени кичури в косата. За рекордно кратко време мама и татко започнаха да й позволяват да изпива и по чаша вино, когато се хранехме. Мама непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съм свръхмила с нея, защото майка й е умряла. Всички трябваше да бъдем свръхмили с Кери. Поради това й дадоха моята стая.