— Ъъъ… нищо — насилвам се да се усмихна и аз. — Наистина за нищо не мислех.
V
Както и да е. Няма значение. Защото в най-скоро време ще бъда повишена. Тогава Нев ще бъде принуден да престане да си прави майтапи с кариерата ми. И ще мога да се издължа на татко. Всички ще бъдат силно впечатлени. Ще бъде направо фантастично!
В понеделник сутрин се събуждам настроена позитивно и кипяща от енергия. Намъквам обичайния си работен тоалет — дънки и някоя хубава блузка. Този път избирам тази от „Френч Кънекшън“.
Добре де, не точно от „Френч Кънекшън“. Да си призная, купих си я втора ръка от „Оксфам“. Но на етикета й пише „Френч Кънекшън“. Докато не се издължа изцяло на татко, нямам кой знае какъв избор откъде да пазарувам. Така де, една нова блузка от „Френч Кънекшън“ струва близо петдесет лири, докато тази я взех само за седем и петдесет. И е почти нова!
Изкачвам две по две стъпалата на излизане от метрото. Слънцето свети ярко. Чувствам се изпълнена с оптимизъм. Представям си как ме повишават. Представям си как го съобщавам на всички. Мама ми се обажда по телефона и пита: „Как мина седмицата?“ А аз й отговарям: „Ами, всъщност, мен ме…“
Не! По-добре да изчакам, докато си отида у дома. А там небрежно да им подам новата си визитка.
Или може би ще е най-добре да пристигна при мама и татко с новата фирмена кола, която си върви към повишението! Всъщност… не съм съвсем сигурна дали другите специалисти от отдела по маркетинг имат фирмени коли, но… е, човек никога не знае, нали така? Може пък точно по случай моето повишаване да въведат тази нова фирмена политика. Или да ми кажат; „Ема, ти си толкова ценна за нас, че решихме специално за теб да…“
— Ема!
Оглеждам се и виждам Кейти, моята приятелка от „Личен състав“, да изкачва стълбите малко след мен. Леко се е запъхтяла, червената й къдрава коса е цялата разрошена, държи в ръка едната си обувка.
— Какво се е случило, за Бога? — питам я аз, когато стига до мен на площадката пред метрото.
— Глупавата ми обувка! — възкликва Кейти отчаяно. — Онзи ден я взех от обущаря, а ето, че токчето й пак се разкова! — Тя размахва възмутено обувката към мен и добавя: — Платих шест лири за поправката на това скапано токче! Днешният ден е тотален ад! Сутринта млекарят забрави да ми донесе млякото. Уикендът ми беше отвратителен и изобщо…
— Мислех, че ще го прекараш заедно с Чарли — казвам изненадано. — Какво стана?
Чарли е последният мъж в живота на Кейти. Излизаха заедно от няколко седмици и в петък тя ми беше казала, че ще ходят заедно на вилата му, която той довършвал през уикендите.
— Беше ужасно! Още щом пристигнахме, Чарли заяви, че отива да играе голф.
— Аха, ясно — кимвам с разбиране. После се опитвам да открия и нещо позитивно в ситуацията. — Е, това поне показва, че той се чувства непосредствено в твое присъствие. Достатъчно добре, че да се държи нормално.
— Може би — поглежда ме Кейти с известно съмнение. — После обаче ме попита дали бих имала нещо против да му помогна едно-друго по къщата, докато е на игрището. Казах, че не, разбира се. И тогава той ми връчи едно мече и три кофи боя и заяви, че докато се върне, би трябвало да съм свършила с боядисването на хола.
— Каквооо?!?
— Върна се чак в шест вечерта, огледа стените и каза, че съм ги била боядисала немарливо! — Кейти извиси глас възмутено, а тонът й граничеше с истерия: — Изобщо не беше немарливо! Нищо подобно! Много марливо си беше даже! Само някои места бяха малко неравни, ама то е защото тъпата му стълба не беше достатъчно висока!
Зяпвам я изумено И питам невярващо:
— Кейти, да не би да искаш да ми кажеш, че си боядисала стаята?!?
— Ами… да. — Тя ме гледа с огромни, невинни сини очи. — Нали разбираш… за да му помогна. Сега обаче започвам да се питам дали… дали той само не ме използва?
Почти изгубвам и ума, и дума от изумление.
— Кейти, ама, разбира се, че те използва! — успявам най-сетне да проговоря. — Иска безплатен бояджия човекът! Трябва да го зарежеш! Незабавно! На секундата!
Кейти мълчи миг-два, а аз я наблюдавам леко нервно. Лицето й е безизразно, но ми е ясно, че под тази маска бушува буря от мисли и чувства.
— Така е! — изведнъж избухва Кейти. — Права си! Той ме използва! Но сама съм си виновна. Трябваше да го осъзная още когато ме попита разбирам ли нещо от водопроводни свръзки и покривни покрития.
— Каквооо?!? — отново възкликвам невярващо. — Кога те е попитал?
— Още на първата ни среща! Ама аз тогава си помислих, че той просто… е, нали разбираш… че се опитва да води непосредствен разговор.
— Кейти, ти нямаш абсолютно никаква вина. Не би могла да знаеш предварително що за човек е — казвам, като стисвам окуражително ръката й.
— Просто не разбирам! — възкликва Кейти и изведнъж спира насред улицата. — Какво не ми е наред, за Бога? Защо привличам само такива пълни задници?
— Не е вярно!
— Вярно е! Виж само мъжете, с които съм била досега! — И Кейти започва да ги изрежда, като брои на пръстите си: — Даниел взе на заем от мен огромна сума пари и изчезна в Мексико. Гари ме заряза в мига, в който му намерих работа. Дейвид непрекъснато ме лъжеше и ми изневеряваше. Това да ти говори нещо?
— Ами… ъъъ… — мънкам безпомощно. — Може би просто…
— Мисля си дали не е крайно време да се откажа — прекъсва ме Кейти с посърнало лице. — Никога няма да си намеря свестен мъж.
— Не говори така! Не се отказвай, Кейти! Убедена съм, че нещата ще се обърнат. И че ще срещнеш някой чудесен, мил, прекрасен мъж…
— Къде, къде ще го срещна този мъж?!? — пита Кейти безнадеждно.
— Ами… не знам — измънквам, после заключвам пръсти зад гърба си и добавям: — Но знам, че ще стане. Имам страхотното усещане, че ще стане, при това в най-скоро време!
— Ама наистина ли? — зяпва ме Кейти. — Толкова ли си сигурна?
— Абсолютно! — Мисълта ми работи на бързи обороти. — Слушай, имам една идея. Защо не опиташ… днес да отидеш да обядваш в някое друго заведение? На друга улица, в друг квартал, нещо съвсем различно. Може би там ще го срещнеш.
— Мислиш ли? — За миг Кейти ме гледа изпитателно, после тръсва решително глава: — Добре. Ще го направя.
Въздъхва дълбоко и двете отново поемаме към службата.
— Единственото хубаво нещо през този уикенд беше, че успях да довърша новата си блузка — отбелязва тя по едно време. — Я виж! Какво ще кажеш?
Кейти съблича жакета си и се завърта на пети, за да ми демонстрира блузата си. Няколко секунди я гледам мълчаливо, защото просто не знам какво да кажа.
Не че не харесвам плетивата на една кука, ама…
Добре де, не ги харесвам! Не харесвам дрехи, плетени на една кука и това си е!
Особено плетени на една кука розови блузи с голямо деколте. През едрата мрежа на плетивото се вижда сутиенът й, за Бога!
— Ммм… жестока е — успявам най-сетне да кажа. — Абсолютно фантастична!
— Нали е страхотна! — отправя ми Кейти изпълнена със задоволство усмивка. — И толкова бързо я изплетох! Сега ще взема да си изплета и пола към нея.
— Чудесно — отронвам лицемерно. — Ти си толкова сръчна, Кейти.
— О, не е кой знае какво. Просто ми харесва да плета.
Кейти се усмихва скромно и отново облича жакета си.
— Ами ти? — обръща се към мен тя, докато пресичаме улицата. — Добре ли прекара уикенда? Ама и аз какво питам, като знам! Няма начин да не си го прекарала добре. Конър сигурно е бил абсолютно прекрасен и много романтичен. Сигурно те е завел да вечеряте в някой готин ресторант или нещо подобно.
— Ами… той всъщност ми предложи да се преместим да живеем заедно — смутолевям с неудобство.
— Наистина ли?!? — възкликва Кейти хем радостно, хем леко завистливо. — Боже, Ема, вие с него сте идеалната двойка! Като ви гледам, започвам да се изпълвам с надежда, че подобно нещо наистина е възможно. При вас изглежда някак толкова лесно и осъществимо!
Усещам тръпка на удоволствие. Аз и Конър. Идеалната двойка. Пример за подражание на други хора.
— Не е чак толкова лесно — отговарям със скромна усмивка. — Искам да кажа… и ние се караме понякога, като всички останали двойки.
— Така ли? — поглежда ме Кейти изненадано. — Никога не съм ви виждала да се карате.
— Разбира се, че се караме.
Опитвам се да си спомня кога двамата с Конър сме се карали за последен път. Естествено, че и ние се караме. Дори честичко. Това си е нормално и дори здравословно. С всички двойки е така. Кога сме се карали за последно… кога изобщо сме се карали…
Хайде де, Ема, мисли… мисли… Няма начин поне веднъж да не сме се скарали. Така де, нали сме идеалната двойка!
Да! Сетих се! Онзи път, когато се разхождахме край реката и аз настоявах, че белите птици в нея са патици, а Конър твърдеше, че са лебеди. Точно така! Съвършено нормална двойка сме!
Знаех си аз!
С Кейти вече сме стигнали до сградата на „Пантера Корпорейшън“. Поемаме нагоре по стъпалата към входа — светли каменни плочи, върху всяка от които е гравирана политнала в скок пантера. Изведнъж ме обзема лека нервност. Пол ще иска да дам пълен отчет как е минала срещата с „Глен Петрол“.
Въпросът е какво да му кажа?
О, естествено, че ще бъда напълно откровена и искрена. Без обаче да му казвам чистата истина, ами…
— Ей, я виж! — прекъсва размислите ми гласът на Кейти. Проследявам погледа й. През остъклената входна врата виждам във фоайето някаква тълпа. Това не е нормално. Какво става?
Боже мили, да не би да има пожар или нещо подобно?
Двете с Кейти се споглеждаме озадачено, докато отваряме тежките крила на остъклената врата. Вътре цари пълен хаос. Хора тичат насам-натам. Един полира месинговия парапет на стълбището, друг лъска листата на изкуствените растения. Сирил, главният офис мениджър, бута хората към асансьорите.
— Разотивайте се по офисите си, моля! Не искаме никой да се мотае около рецепцията! Досега всички вече трябваше да сте на бюрата си! — подвиква той. Изглежда тотално стресиран. — Няма какво да зяпате тук! Отивайте на бюрата си!
"Можеш ли да пазиш тайна?" отзывы
Отзывы читателей о книге "Можеш ли да пазиш тайна?". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Можеш ли да пазиш тайна?" друзьям в соцсетях.