Кеш се напрегна да чуе думите, но те така и не долетяха.

— Марая, чуй ме. Не искам проклетата мина. Връщай се веднага във фермата, преди да е започнало да вали сняг.

— Вече валя. После го обърна на дъжд, а сега е нещо като лапавица. Като изключим вятъра не е много студено.

Марая трепереше. Усети го в паузата между думите, чу и промяната в гласа й, докато се опитваше да се овладее.

— Марая, студено ти е. Тръгвай обратно.

— Няма. Мината е тук. Трябва да я намеря. Когато я намеря ще ти докажа, че си имал късмет. Животът е лотария, а ти си най-щастливият мъж на земята. Ще намеря тази мина, Кеш. Тогава трябва да ми повярваш. И всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде… Телефонът заглъхна.

Кеш бързо набра отново, без да обръща внимание на страха, който го пронизваше.

Не може да бъде.

Марая не отговори. След десет сигнала той натъпка телефона в джоба на якето, дръпна ципа и хукна към конюшнята.

Де такъв късмет.

В стомаха му се събираше някакво ледено усещане и разпръсваше яростта, обзела го от мига, в който Марая му призна, че е бременна.

След три часа високо горе в планините щеше да е нетърпимо студено. Марая нямаше и подходяща зимна екипировка. Нямаше и опит при зимни условия и не бе наясно колко коварно може да бъде измръзването, как отнема на човек способността да разсъждава, тялото не може да се ориентира и човек става беззащитен.

Три часа. Прекалено много време оставяше на студа, за да покори уязвимото тяло на Марая. Много по-уязвимо от обикновено. Тя бе бременна.

Де такъв късмет.

О, боже, ами ако греша?

Кеш се опита да не мисли, докато слагаше юзди на двата коня. Поведе единия, скочи на гърба на другия и препусна през двора. Следите оставени от Марая се виждаха ясно по влажната почва. Без да намалява Кеш следваше следите й и се стараеше да мисли единствено за предстоящата задача. След половин час спря, прехвърли седлото на свободния кон и отново пое в галоп, повел за юздата другия.

Въпреки че от тъмните облаци, тласкани от вятъра валеше само от време на време, земята блестеше от замръзващата влага. На следобедните сенки локвите бяха започнали да образуват ледена кора. Дъхът на конете излизаше на бели облаци, разкъсвани от нападащия вятър.

Като изключим вятъра не е много студено.

Думите на Марая звучаха в главата на Кеш. Опита се да не мисли колко е студено, колко бързо вятърът отнема топлината дори от неговото едро тяло. По-лош от студа бе дъждът. По добре беше, ако вали. Ако станеше нещастен случай снегът щеше да послужи като изолация и преграда на вятъра, но единственото спасение от дъжда бе сушината. Иначе вятърът изсмукваше топлината от тялото през влажните дрехи, а студът изпиваше силите на човек до последна капка, което никой не разбираше до последния момент. Хората си мислеха, че са спрели да треперят, защото телата им като с магическа пръчка са се стоплили.


Марая погледна още веднъж картата, а сетне премести поглед към покрития с тъмна лава склон от дясната й страна. Имаше купчина камъни, които приличаха на гущер, но никъде наблизо не се виждаше поразено от светкавица дърво. Сви рамене и си каза, че е минал повече от век, откакто Лудия Джак е чертал тази карта. През това време дървото може да е било повалено и от него да не е останала и следа. Марая внимателно поведе коня около „гущера“. Останалите знаци бяха ясни.

Разтреперана от студения вятър, тя насочи коня надолу по хълма и непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че камъните са точно зад гърба й. Конят нямаше търпение да се махне от открития хълм. Ту вървеше, ту се плъзгаше по стръмния склон на клисурата. Вятърът утихна и почти веднага тя усети облекчение.

С дълга въздишка пусна юздите и напъха ръце в огромните джобове на якето. Щом навлезе в клисурата, единственият път водеше надолу, точно като в картата на Лудия Джак. Пръстите й бяха така премръзнали, че почти не усещаше тежестта на мобилния телефон, забравен дълбоко в единия джоб.

Ще броя до сто. Ако не видя гранит, излизам от клисурата и се отправям към Блек Спрингс. Едва ли е на повече от двадесет минути път, точно зад това възвишение. Там ще се стопля.

Марая бе преброила до осемдесет и три, когато видя, че клисурата извива на дясно. Проходът бе прекалено малък и засипан с камъни, така че кон нямаше да успее да се промъкне. Страхуваше се да диша, не смееше да повярва. Слезе от коня и се задържа за седлото, докато измръзналото й тяло привикне да стои изправено. Препъваше се и падаше, ставаше отново, докато оглеждаше стръмната клисура.

Когато видя гранита, реши, че това е преспа сняг от лявата страна. Едва когато се приближи разбра, че е скала, не лед, която проблясва немощно в часовете на смрачаване. Скалните отломки, по които стъпваше, за да се добере до гранита бяха човешко дело. Доказваха го и ръждясалите останки от лопата.

Марая дишаше учестено и трепереше. Коленичи до малка дупка, изкопана от отдавна починал човек. Вътре проблесна жила кварц. Бе по-висока от нея, дебела, пресечена като река от чисто злато.

Младата жена бавно посегна. Опипа златото с премръзналите си пръсти. Вече знаеше къде е. Сграбчи с две ръце парче скала, за да я използва като чук. Въпреки че бе непохватна, се откъртиха парчета кварц. Чистото злато блестеше и намигаше, докато тя продължаваше да откъртва. Натъпка колкото можа в огромните джобове и се изправи. Тежестта я повлече надолу.

Много бавно Марая се изкачи нагоре до мястото, където бе оставила коня. Животното чакаше търпеливо, опашката насочена по посока на вятъра. Опита да се качи, падна и отново се изправи. Колкото и да се опитваше не успяваше да пъхне крак в стремето.

Джобът отново започна да се киска. И одеве се бе опитал да й се присмее, но тя не му обърна внимание.

Изведнъж се сети, че това не е смях, а звънът на мобилния телефон. С премръзнали пръсти разбута златните парчета, докато не напипа апарата. Звъненето спря.

— Марая? Марая, аз съм Кеш.

Телефонът се плъзгаше между пръстите й. Тя го стисна с всички сили. Успя да го задържи по-скоро с късмет.

— Марая, кажи нещо. Къде си? Топло ли ти е?

— Непохватна съм. Извинявай. — Гласът й прозвуча странно. Удебелен. Бавен.

— Къде си.

— Девилс Пийк. Нали адът е топъл? На мен ми е топло. След като ме наваля ми стана студено. Сега съм уморена.

Думите й бяха леко завалени, сякаш бе пила.

— От северната страна на Девилс Пийк ли си? — попита Кеш, гласът му безжалостен като вятъра.

Марая се намръщи към телефона, объркана къде точно се намира. Бавно си представи картата.

— И… запад — заяви най-сетне тя.

— Северозапад. На северозападната страна ли си?

Марая издаде звук, който можеше да означава всичко и се облегна на търпеливия кон. Топлината на животното скоро се просмука до кожата й.

— Над нивото на високата растителност ли си? — попита той.

— Не.

— Около теб има ли дървета?

— И скали. Сиви. Приличаха на сняг. Не са.

— Погледни нагоре към върха. Виждаш ли ме?

Марая поклати глава. Виждаше само клисурата.

— Не мога. — Помисли си дали да не се опита отново да се качи на коня. — Уморена съм. Трябва да си почина.

— Марая. Погледни нагоре. Опитай се да ме видиш.

Марая измърмори и се опита да се изкачи по склона.

Ръцете й не спираха да я изненадват. Тя упорстваше. След малко отново започна да чувства краката си, а след това и ръцете. Боляха я. Въпреки това не можеше да се измъкне от ронещата се клисура.

— Не мога — каза най-сетне тя.

— Не ме ли виждаш?

— Не мога да изляза от клисурата — гласът й звучеше по-ясно. Движението й се бе отразило добре. — Тук е прекалено стръмно. И ми е студено.

— Запали огън.

Тя се огледа. На дъното на клисурата нямаше достатъчно клони за огън.

— Няма с какво.

Разтресе я внезапно и силно и за пръв път тя се уплаши.

— Говори, Марая.

— И на теб ли ти става самотно? — След това, преди Кеш да успее да каже и дума, тя добави: — Ще ми се… Толкова ми се иска да ме обичаше поне малко. Но всичко ще бъде наред. Открих мината и тя сега е твоя и ще трябва да ми повярваш… нали? — Гласът й замря, а след това отново зазвуча. — Толкова е студено. Ти беше толкова топъл. Много обичах да се сгуша до теб. Всеки път ставаше все по-хубаво… любими.

Кеш понечи да заговори, но болката го задави. Стисна телефона толкова силно, че пръстите му побеляха. Следващите думи, които чу, бяха изречени толкова тихо, че му бе трудно да ги разбере. След това му се прииска да не ги беше чувал. А Марая продължаваше да повтаря:

— Всичко ще бъде наред… всичко ще бъде наред… ще бъде…

Марая плачеше. Вече не вярваше на собствените си думи.

Тихо цвилене на кон долетя някъде от ниското. Конят на Кеш отговори. Поведе животните към склона, където следите на Марая изчезваха. Стиснал здраво юздите, отпуснал цялата си тежест на стремето, той подкара коня с неразумна скорост. След минути бе в клисурата и над него остана само парче небе.

— Марая! — провикна се Кеш. — Марая!

Отговор нямаше, освен доволното цвилене на кон някъде в сгъстяващия се сумрак.

След секунда Кеш забеляза коня й и мерна тъмното й яке, откроило се на светлия гранит. Слезе бързо и затича към, нея. Когато чу стъпките му, тя се изправи и протегна ръце. Кварц и злато блестяха на помръкващата светлина.

— Ето, виждаш ли? Доказах ти. Сега ще ми повярваш ли? — прошепна тя.

— Доказа единствено каква си глупачка — каза той, повдигна я на ръце, без да обръща внимание на късовете злато, които изпадаха от ръцете й. — След десет минути ще се стъмни. Имам невероятен късмет, че изобщо те открих!

Марая се опита да каже нещо, но не успя да заговори, защото поражението я прониза много по-дълбоко от студа.

Дарът за Кеш, златната мина не означаваше нищо за него. Той все още не й вярваше. Беше рискувала всичко, а отново се натъкна на презрението на мъжа, когото обичаше.