Елизабет Лоуел - Мълчаливецът

Наложи му се да повтори въпроса два пъти, преди огромните златисти очи на Марая да се спрат на него.

— Не знам.

Дрезгавината в гласа й показа на Кеш, че тя се опитва да спре сълзите си. Едва доловима тъга бе притаена в опушените очи, подчертана от уязвимостта около устата, която не бе успяла да прикрие.

Въпреки че Кеш бе обзет от силно чувство на състрадание, горчивият опит му бе доказал, че шансът е или минимален, или просто е невъзможно Марая да притежава и една десета от уязвимостта, която той забеляза, докато младата жена седеше на люлката на верандата, с преплетени и здраво стиснати в скута пръсти. Безпомощните жени винаги си намираха по някой силен мъж, обикновено пълен глупак, готов да се грижи за тях.

Някой като Кеш Макуин.

Марая погледна Кеш, очите й блестяха от напиращите сълзи и неизречената молба за съпричастност.

— Най-добре да изчакам тук, докато… — Гласът й пресекна, когато забеляза помръкналото лице на Кеш.

— Не смяташ ли, че времето ти ще бъде по-добре оползотворено, ако се помъчиш да си оправиш колата? — попита Кеш. — Или просто си имала намерение да хванеш първия мъж да свърши тази работа вместо теб?

Марая се сви от грубостта. Опита се да надникне в очите му, но там вече я нямаше предишната топлота, която забеляза, когато му каза коя е.

— Не бях помислила за това — призна тя. — Единствената ми мисъл бе да се добера тук.

Кеш изсумтя.

— Е, вече си тук.

По тона на гласа му личеше, че съвсем не е очарован от присъствието й. Докато се бореше със сълзите и безпомощността си, Мирим си каза, че е глупаво до се влияе от неодобрението на никакъв непознат. Погледна към обора, премигна бързо и се съсредоточи в сградата. Познатия силует веднага върна спомените… Люк играе с нея на криеница, хваща я и я вдига във въздуха, а тя се смее и мята високо над него.

— Да, тук съм — потвърди с дрезгав глас Марая.

— Само че колата ти я няма.

— Няма я. — Тя прогони спомените и се изправи пред високия мъж, който я наблюдаваше с неодобрение. — Ще ми трябва нещо, в което да пренеса вода.

— До обора има пластмасова кофа.

— А има ли кола, която да използвам?

Кеш поклати глава.

Марая си припомни колко дълго й се бе наложило да върви и бе готова да предложи да изчака завръщането на брат си, а чак след това да се опита да се справи с колата. Само че студеният преценяващ поглед на Кеш бързо сложи кръст на тази мисъл. Достатъчно пъти бе получавала подобни погледи от втория си баща, мъж, който изпитваше удоволствие от провалите й.

— Добре че съм с удобни обувки — отбеляза Марая с престорена веселост.

Кеш измърмори нещо под носа си, а сетне каза на глас:

— Стой тук. Аз ще се погрижа.

— Благодаря ти, но не е необходимо. Мога…

— Как ли пък не — прекъсна я грубо той. — Няма да можеш и петстотин метра да минеш с пет литра вода. А дори и да успееш, представа нямаш какво да правиш, когато я замъкнеш.

Преди Марая да успее да измисли подходящ отговор, Кеш слезе от верандата и пое през двора с широки бързи крачки. Зави зад обора. Появи се отново след няколко минути. Караше раздрънкан джип. Когато мина покрай верандата, тя разбра, че мъжът няма никакво намерение да спре, за да я качи.

— Чакай! — викна Марая, скочи, а люлката се отметна на една страна. — Идвам с теб!

— Защо? — попита Кеш и погледна неприязнено, когато тя се затича към джипа.

— За да си докарам колата, разбира се.

— Аз щях да я изтегля.

Беше прекалено късно. Марая вече се настаняваше на износената седалка. Без да каже и дума, Кеш даде газ, мина през двора и пое по прашния път, единствената връзка на „Рокинг Ем“ с останалия свят.

Гюрукът бе от зебло и не предпазваше пътниците от вятъра. Коси с цвета на натурален шоколад полетяха като облак около раменете на Марая и я пернаха през лицето. Тя сви в шепа няколко кичура, след това прибра още и се опита да укроти хлъзгавите кичури като ги уви на врата си. Вятърът успя почти веднага да ги разпилее, въпреки че тя не спираше да ги прибира.

Кеш наблюдаваше действията й с крайчеца на окото си, привлечен противно на желанието си от лъскавата копринена коса и извивката на врата на Марая, която му се стори и нежна, и привлекателна. Когато усети в каква посока вървят мислите му, се подразни. Би трябвало да е наясно с факта, че колкото по-уязвимо изглежда едно момиче, толкова повече използва оръжията си срещу мъже като него, мъже, които не могат да се излекуват от убеждението, че трябва да защитават жените от трудностите в живота.

Казано накратко, мъже глупаци.

— Люк не е споменал, че ще идваш.

Въпреки че Кеш не каза нито дума повече, по гласа му личеше, че според него и фермата, и Люк ще се оправят по-добре без нея.

— Той не ме очаква.

— Какво? — Кеш завъртя рязко глава към Марая.

— Той не знае, че ще идвам.

Каквото и да каза Кеш, то бе заглушено от трясъка, който се разнесе, когато джипът подскочи върху спънката за добитък, поставена на пътя. Марая издаде приглушен вик и се хвана здраво за прозореца. Шумът на гумите по спънката, мирисът на прясно окосена трева и шумоленето на боровете в далечината извикаха нови спомени у Марая.

Очи, същият цвят като моите. Сръчни ръце, които могат да направят куклата цяла отново. Висок и силен, той ме повдига, подхвърля ме, хваща ме и се смее заедно с мен. Тъмна коса и смешни физиономии, които ме карат да се усмихвам, когато ми се иска да заплача.

Имаше и други спомени, но мрачни — кавги и плач и толкова напрегнато мълчание, че Марая се страхуваше тишината да не избухне и да не заличи всичко познато. И накрая мълчанието наистина избухна, а писъците на майка й не спираха и не спираха. Усилваха се, после стихваха, пригласяйки на воя на декемврийската буря.

Потръпна, сякаш отново усетила поривите на бурята, разразила се преди петнадесет години и отново насочи поглед към познатия пейзаж отвън. Бе познала хребета Макензи, още преди да види къщата, сгушена под него. Грубият му силует се бе врязал в паметта й. Бе наблюдавала бащиния си дом в огледалото за обратно виждане от колата на баба си и дядо си, а когато най-сетне и фермата се скри след един завой, тя се разрида заради загубата си.

Не скърбеше нито за къщата, нито за баща си. Плачеше за Люк, за брата, който я бе обичал по времето, когато двамата й родители бяха прекалено обладани от собствените си демони, за да забележат което и да е от децата си.

Всичко това е минало. Върнах се у дома. Сега вече всичко ще бъде наред. Най-сетне съм у дома.

Докато си повтаряше тези думи, усети, че се успокоява, но сетне погледна строгия профил на мъжа до нея. Прииска й се да го докосне. Да го попита какво е направила, за да спечели неприязънта му. Дали не бе просто заради факта, че е жива, че диша, или защото му напомняше момент от безрадостното минало? Така беше и с втория й баща, мигновена мъжка ненавист към детето на друг мъж, която Марая не можеше да промени.

Какво щеше да прави, ако Люк също изпиташе неприязън към нея?