Елизабет Лоуел - Мълчаливецът

Марая Макензи направи усилие и изпусна дълго сдържания дъх, докато се опитваше да промуши пръсти в медното чукче на вратата. Не успя и сви длан в юмрук.

Колко много време са петнадесет години. Трябваше първо да се обадя. Ами ако брат ми не ме помни? Може да ме изхвърли от фермата. Тогава къде да отида?

Почука леко на касата на вратата. Стори й се, че звукът отекна като гръм, но отговор не дойде. Отново вдигна ръка. Този път успя за задържи халката на чукчето, за да го удари рязко няколко пъти.

— Спокойно, де! Идвам!

Гласът бе дълбок, нетърпелив и определено мъжки. Сърцето на Марая започна да блъска още по-бързо и тя притеснено отстъпи крачка назад. Само след секунди се зарадва на своята предвидливост.

Мъжът, който се показа запълни рамката. Буквално. Младата жена понечи да произнесе името на брат си, но устата й бе пресъхнала и не успя и дума да каже. Отдръпна се още малко, неспособна да мисли, дори забрави да диша.

Кеш Макуин събра вежди намръщено към стройното момиче, което отстъпваше от него толкова бързо, че се уплаши да не падне от верандата. А това щеше да бъде много неприятно. От години не бе виждал толкова привлекателна жена. Дълги крака, изваяни гърди, огромни златисти очи, разрошена коса с цвета на натурален шоколад и някаква уязвимост, която проникваше отвъд стената, с която така грижливо се бе обградил.

— Мога ли да ви помогна? — попита Кеш и се постара да посмекчи острия си тон. Само че не можеше да направи нищо с външния си вид. Беше едър и силен и това нямаше да се промени, колкото и да се усмихваше. Не че жените имаха нещо против, но тази бе готова да хукне нанякъде.

— Колата ми завря — каза Марая, тъй като това бе единственото, което й дойде наум.

— Цялата ли?

Мекият му глас и въпросът му я накараха да се усмихне предпазливо. Престана да отстъпва назад и поклати глава.

— Само тази част, в която се намира водата.

Усмивката изтри строгостта от лицето на Кеш и то стана приветливо и красиво. Мъжът пристъпи напред и излезе на верандата. Марая стисна здраво ръце и огледа едрия мъж, който по всяка вероятност бе брат й. Имаше непокорна гъста коса, която блестеше в кестеняви отблясъци, освен на местата, където бе изсветляла от слънцето до бледо русо. Бе мускулест и стегнат. Приличаше на човек, привикнал към тежка физическа работа. Веждите му бяха дяволито извити, в по-тъмен нюанс от косата, а пък очите…

— Това не е цветът.

— Моля? — попита Кеш и се намръщи.

Марая се изчерви, усетила, че е изрекла мислите си на глас.

— Аз съм… Искам да кажа… Мислех си, че това е фермата „Рокинг Ем“ — успя да смотолеви тя.

— Точно така.

Всички чувства отстъпиха на ужаса, когато младата жена разбра, че се е случило немислимото — фермата на семейство Макензи бе продадена на непознати.

От множеството възможности, които бе премислила, точно тази се бе старала да избягва. Плановете й да се върне в загубения дом на мечтите си, идеята да открие отдавна загубената мина в земите на прадедите си, надеждата да се срещне с по-големия си брат, най-хубавото нещо в детството й, всичко се разпиля. Остана единствено усещането, че е съвсем сама на този свят.

— Добре ли сте? — попита Кеш, загрижен заради неочакваната й бледост, обзет от желание да я притисне в прегръдките си и да я утеши.

Утеха ли? запита се подигравателно той. И утеха също, струва ми се. Господи, тази невероятно сексапилна жена изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне.

Едра мазолеста ръка стисна Марая над лакътя, вдъхна й сила и я накара да потръпне. Вдигна поглед и срещна опушено сини очи, ясни като планинско езеро преди здрач. Също като езеро, лъскавата повърхност криеше сенчести глъбини.

— Седни, сладурче. Май нещо пребледня. — Кеш я побутна по посока на старомодната люлка на верандата. Настани я внимателно, но очевидно нямаше намерение да търпи възражения. — Ще ти донеса малко вода. Освен ако не предпочиташ нещо по-силно.

— Не, добре съм — каза Марая, но не понечи да се изправи. Краката не я държаха. Без да мисли, обви с пръсти яката китка на мъжа, обсипана със ситни косъмчета. — Ами Люк Макензи… Предишният собственик, искам да кажа… Оставил ли е адресът си?

— Последния път, когато се интересувах, Люк все още беше собственик на „Рокинг Ем“, заедно с Тенеси Блекторн.

Марая усети как я залива облекчение.

— Вие ли сте господин Блекторн?

— Не, аз съм Кеш Макуин — отвърна той и се усмихна, докато се чудеше какво ли ще направи тя, ако се настани до нея и я привлече в скута си. — Сигурна ли си, че не искаш нито вода, нито бренди?

— Нищо не разбирам. Вие тук ли работите?

— Не. Дойдох да видя сестра си. Тя е жена на Люк.

— Люк е женен?

Едва когато Кеш присви очи, Марая разбра колко много ужас бе стаен в гласа й. Той я гледаше със студена пресметливост, която я накара да разбере колко топъл е бил гласът му преди.

— Да не би бракът на Люк да представяла някакъв проблем? — полюбопитства Кеш.

Тъмно сините очи наблюдаваха Марая по скоро с хищническо любопитство, отколкото с чувственост. Бе убедена, че всяка заплаха за брака на сестра му ще бъде премахната с един-единствен замах от този едър мъж, ако съдеше по отправения й поглед, типичен за сокол, съзрял невнимателна полска мишка.

— Абсолютно никакъв — отвърна немощно Марая, докато се бореше с появилите се изневиделица сълзи, които всеки момент щяха да накарат гласът й да пресекне. Усети как самоконтролът й започва да се разпада, но бе прекалено уморена, за да се тревожи и за това. — Трябваше да се сетя, че сигурно се е оженил.

— Коя си ти?

Въпросът избумтя като чука, закачен на кожения колан на Кеш. Дори стоманата изглеждаше по-мека от присвитите му очи. Досегът с тази покоряваща и едва сдържана мъжка сила накара Марая отново да погледне Кеш — широки мускулести рамене, плосък корем, тесен ханш и дълги крака, подчертавани от всяко незначително движение. Кеш притежаваше груба мъжественост, а в същото време ръката му, стиснала нейната бе учудващо нежна. Тя отбеляза всичко това и се опита да му се усмихне, докато обясняваше, че не представлява никаква заплаха за брака на сестра му.

— Аз съм Марая Макензи, сестрата на Люк. — Все още усмихната, младата жена подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем, господин, Макуин.

— Кеш. — Отговорът долетя автоматично, когато пое ръката й. — Ти си сестра на Люк?

Още докато задаваше въпроса, Кеш усети меката хладна кожа на Марая, копринената хладина на китката, когато я стисна в своята и ясно доловимият под пръстите му препускащ пулс. Все още не можеше да повярва на чутото и се вгледа в очите й. Едва тогава разбра, че е бил толкова поразен от излъчването й, че е пропуснал да забележи приликата с Люк. И той, като нея, имаше опушени очи с цвят на топаз и тъмна, почти черна коса.

Но това бе всичко, което можеше да се каже за приликата между брата и сестрата. Тя бе един и седемдесет и пет и изключително женствена. Съблазнителните извивки, скрити под износените дънки и избелелият памучен пуловер с емблемата на някакъв колеж можеха да накарат всеки мъж да пожелае да я притисне в прегръдките си. Кеш отново усети гладката ръка, докато я бе придържал и си спомни излъчваната от нея топлина.

— И какво, по дяволите, те води в „Рокинг Ем“ след всичките тези години?

Марая не знаеше как би могла да обясни на Кеш за наскоро зародилия се копнеж по загубения дом, разпиляното семейство и отдавна отминалото детство. Всеки път, когато понечеше да отвори уста, думите изчезваха.

— Просто… Исках да… Исках да видя брат си — промълви най-сетне тя.

Кеш погледна китката си. Новият черен метален часовник, който му показваше часа по цялото земно кълбо имаше гаранция за работа на двадесет и четири метра под вода и при температура до минус четирийсет. До този ден му служеше единствено, за да показва времето. Но пък той все още не го бе подлагал на никакви изпитания. Непрекъснатото сътресение, причинено от чука, с който разбиваше скали, или ударите на кирката по гранита бяха видели сметката на другите му часовници, както и обиколките в търсене на злато по ледените върхове в землището на „Рокинг Ем“.

— Люк едва ли ще се върне от северната граница преди вечеря, а може и да не успее — отбеляза Кеш. — Карла е с Лоугън в Кортез, на пазар. Ще се върнат чак утре в късния следобед, което означава, че ако двамата Блекторн се върнат по-рано от Боулдър, няма да има кой да приготви вечеря, освен мен. Та затова не очаквам Люк да се върне. Никой от двама ни не би си направил труд дори да опита вечеря, приготвена от другия.

Марая се помъчи да си спомни чувала ли е някое от многобройните имена, но напразно. Накрая се хвана за единствените думи, които бяха от значение: Люк нямаше да се върне през следващите няколко часа. След като бе чакала и се бе надявала години наред, часовете, които оставаха до срещата им, й се сториха цяла вечност. Беше уморена, обезсърчена и толкова тъжна, че едва се сдържа да не склони глава на силното рамо на Кеш и да си поплаче. Не можеше да намери обяснение за чувствата си, както не можеше да намери разумно обяснение за преизпълненото с надежда пътуване към мястото от детството и мечтите й.

Всичко ще бъде наред. Всичко ще се нареди както трябва. Просто трябва да имам търпение и да изчакам още малко. Люк ще дойде, аз ще го позная веднага и всичко ще бъде наред.

Въпреки че не за пръв път си повтаряше на ум тези думи, Марая едва сдържаше сълзите и усети как гърлото й се стяга, а очите започват да парят. Знаеше, че е глупаво от нейна страна, но едва успяваше да запази самообладание, затова зарея поглед над двора към Макензи Ридж, опитвайки се да не заплаче.

— Дотогава най-добре някой да ти погледне колата — продължи Кеш. — На кое място на пътя я остави?