„Винаги има лоши страни“ – бе ме предупредил той.

Това беше много лошо.

Бях загубила всичко, което бях, за да стана отчасти Фае с фатална слабост.

Останах в леглото цялата неделя, като спах през повечето време. Ужасите, които изживях, ме изчерпаха. Изглежда, бързото ми, неестествено излекуване също бе взело своята цена. Човешкото тяло не е създадено така, че да се възстанови, след като веднъж е стигнало до смъртта. Дори не разбирах какво се бе случило с мен на клетъчно ниво. Въпреки изтощението ми, Фае в мен продължаваше да се чувства нервно и агресивно, сякаш под кожата ми гъмжеше от мънички войници.

На пресекулки задрямвах и сънувах кошмари. Бях на студено място, от което нямаше път за бягство. Извисяващи се стени от лед ме заобикаляха и ме затваряха. Някакви създания бяха издълбали пещери в скованите, отвесни скали над мен и ме гледаха. Някъде там имаше дворец, чудовищна крепост от черен лед. Усещах, че тя ме привлича, знаех, че ако я намеря и вляза през тези неприветливи врати, никога няма да бъда същата.

Събудих се трепереща и застанах под горещия душ, докато топлата вода не свърши. Затрупана с одеяла, взех лаптопа и се опитах да отговоря на няколко имейла от приятели, но не разбирах нещата, за които пишеха. Купони, желатинови шотове, кой с кого спи и той каза/тя каза просто не влизаха в мозъка ми точно сега.

Спах. Сънувах отново студеното място. Отново взех горещ душ, за да се стопля. Погледнах часовника. Беше понеделник, девет сутринта. Можех да остана в леглото цял ден и да се крия или пък да се изгубя в утехата на рутината.

Избрах рутината. Понякога е опасно да спреш и да мислиш. Понякога трябва просто да продължиш напред.

Насилих се да се спретна. Почистих лицето си, сложих маска, обръснах краката си. Порязах коляното си под душа и го намазах с паста за зъби. На този трик ме бе научила Алина, когато за първи път започнах да се бръсна и накълцах глезените си няколко пъти. Докато кръвта избиваше в бледия син гел, сълзите ми щяха да рукнат. В този момент, ако имах възможността да се плъзна в света на Фае и да прекарам отново малко време с нея, щях да бъда твърде слаба.

Кръвта избиваше в бледия син гел.

Зяпнах я.

Аз кървях. Не се изцерявах. Защо? Изчегъртах пастата за зъби от раната. Кръвта потече свободно, сливайки се с капките вода по още мокрия ми крак.

Намръщих се, свих юмрук и ударих касата на вратата.

– Ох!

Смаяна и невярваща, я ударих отново. Отново ме заболя и ожулените ми кокалчета също започнаха да кървят.

Моята свръхчовешка сила си бе отишла! И не се възстановявах!

Мислите ми се завихриха. Малуш каза, че е ял Ънсийли непрестанно, дори преди да го намушкам. Допуснах, че може да е пристрастяващо.

Сега вече знаех. Ако не продължиш да ядеш, се връщаш в естественото си човешко състояние. Разбира се, Малуш не искаше да допусне това.

Погледнах в огледалото как кървя. Това ме накара да мисля за друг един път, когато бях стояла пред това огледало, изучавайки се. За нещо пурпурно, което бях зърнала по себе си.

Трудно е да се каже защо нещата се подреждат ясно в стряскаща мълния, но изведнъж ме засипаха образи...

Шина, висяща от ръката ми, петна от кървавочервено и черно мастило по кожата ми, татуировки по тялото на Баронс, Малуш, който пищеше, че е оставил гривната на уличката, и настояваше да знае как Баронс ни е проследил, аз, окована във вериги за греда в гаража, инструменти за татуиране наблизо...

...и ми просветна.

– Ти, копеле! – извиках. – Било е хитрост, нали? Защото си се боял да не би да разбера, че вече си го направил – игри в игрите, истински Баронс.

Започнах да преглеждам всеки сантиметър от тялото си в огледалото. „Мислех да я скрия“ – бе казал.

Мушках, ръчках. Погледнах под гърдите си. Проверих между бузите на задника си с огледалце и въздъхнах тежко от облекчение. Погледнах в ушите и зад ушите.

Намерих я на тила, високо в леката вдлъбнатина на врата, почти невидима под косата ми.

Представляваше сложна шарка с черно и червено мастило, с бледо светещо Z в средата. Тайнствен баркод, магьосническа дамга.

Изглежда, я бе направил в нощта, когато ме донесе от Мрачната зона, когато ме шинира и излекува. В нощта, когато ми каза да спя и ме целуна. Бях в безсъзнание много време.

После явно се бе разтревожил, че ще я открия и ще се почувствам твърде притисната. Беше прав, точно така щях да се почувствам. Затова, когато се върнах от света на Фае, той се бе вкопчил в идеалната възможност да настоява да ме татуира, за мое добро.

Когато му казах, че ако пристъпи границите ми, ще си тръгна, сигурно е бил в двойно затруднение. Нямаше желание да ме притиска, защото щях да напусна... Но знаеше, че ако открия, че вече го е сторил, също ще напусна.

Беше ме дамгосал без моето знание и съгласие, като собственост. Негова собственост. Имаше шибано Z отзад на врата ми.

Опипах с пръсти татуировката. Мястото бе по-топло от кожата наоколо. Спомних си как лежах в адската пещера, съжалявайки с всяка частица от съществото си, че не му бях позволила да ме татуира.

Ако не ме бе татуирал, сега щях да съм мъртва.

По ирония на съдбата именно татуировката, заради която бях решена да го напусна, ме опазила жива.

Погледнах се в огледалото, мечтаейки си всичко в живота ми да е поне с една десета по-ясно от отражението ми.

Роуина грешеше. Толкова много грешеше. Има само отсенки на сивото. Черното и бялото не са нищо повече от възвишени идеи в умовете ни, стандарти, по които се опитваме да съдим за нещата, и карта на мястото ни в света. Доброто и злото в най-чистите им форми са толкова недостижими и завинаги извън нашата способност да ги задържим в ръка, колкото и всяка илюзия на Фае. Можем само да се целим в тях, да се стремим към тях и да се надяваме да не се изгубим дотолкова в сенките, че да не можем повече да се стремим към светлината.

Силата е достижима. Ако не я използваш, някой друг ще я използва. Можеш или да създаваш с нея, или да унищожаваш. Създаването е добро. Унищожаването е зло. Това е най-важното за мен.

Усетих копието зад мен, тихо дразнещо сетивата ми на Шийте зрящ.

Отново усещах ОС. Имах само най-нормалните човешки сили и най-нормалните способности да се лекувам. Бях самата себе си. Сто процента МакКайла Лейн, за добро или за лошо.

Върнах се... И се радвах. Надявах се мрачната плът да бе преминала през мен и да не бе оставила следа.

Животът не е черно и бяло. Най-лесно можем да стигнем до тези цветове, като ги носим.

Облякох се, слязох по стълбите и отворих магазина.

Беше натоварен ден. Малко дъждовен, но не чак толкова лош.

Намерих мобилния телефон, който Малуш бе изхвърлил на уличката, когато ме отвлече, на щанда до касата, до ботушите, якето и чантата. Баронс сигурно бе отишъл да ме търси и ги бе намерил. Батерията му падаше и го включих да се зарежда. Вече не се отнасях пренебрежително към телефоните. Винаги ще ме преследва споменът за един телефон, който се носи в небесносиния плувен басейн, и за разглезената млада жена, която бях.

Изхвърлих якето и ботушите в контейнера за боклук отзад заедно с всичко останало, което носех, докато бях погребана под Бърен. Малуш ги бе докосвал, те смърдяха на него и никога повече нямаше да ги нося.

Гривната не беше на щанда.

Усмихнах се бегло. Баронс знаеше, че от малкото думи на Малуш ще разбера, че е имал друг начин да ме намери. Добре. Не ме подценяваше. Не трябваше.

До шест вечерта влязоха близо шестдесет купувачи.

Канех се да сложа табелата за почивка за тоалетна, когато усетих някого или нещо пред предната врата.

Фае... но не Фае!

Вкочаних се.

Вратата с рамка от черешово дърво и стъкла с форма на диаманти се отвори, камбанката издрънча.

Дерек О’Баниън пристъпи вътре, изпълнен с агресия и високомерие. Чудех се как съм го смятала за привлекателен. Той не беше мрачно красив, бе смугъл. Движенията му не бяха като на мачо, а като на влечуго. Дари ме с усмивка, зад която зъбите му изглеждаха като наточени остриета и в която видях смъртта да чака на ножове от слонова кост.

Знаех как се чувства. И аз се чувствах така доскоро. Беше напомпан с Ънсийли.

Ставах все по-добра да събирам две и две. Способностите ми за дедуктивно разсъждение се бяха подобрили стократно, откакто слязох от самолета в Дъблин.

Факт – Дерек О’Баниън не е Шийте зрящ. Не може да вижда Ънсийли. Ако не можеш да виждаш Ънсийли, не можеш да ядеш Ънсийли. Което значи, че ако човек, който не е Шийте зрящ, се появи напомпан с Ънсийли, някой, който може да вижда Ънсийли, трябва да е нахранил този човек, преднамерено отваряйки очите му за нова мрачна страна, както лорд Господар бе направил с Малуш. Нормален човек не би се съгласил да бъде превърнат в хибрид. Той или тя трябва да бъде направен, въведен в мрачния ритуал от някого, който вижда и може.

– Махай се от магазина! – казах студено.

– Имаш голям кураж за ходеща мъртва жена.

– Кой те напомпа? Червена роба? Красиво момче? Каза ли ти за Малуш?

– Малуш беше глупак. Аз не съм.

– Каза ли ти, че Малуш изгни отвътре навън?

– Каза ми, че ти си убила брат ми и че имаш нещо, което ми принадлежи. Прати ме за него.

– Тогава те е пратил да умреш. Това, за което те е пратил, е единственото нещо, с което може да се убие Ънсийли, каквото отчасти си ти сега. Ето така Малуш изгни отвътре навън. Аз го намушках с него – усмихнах се. – Новият ти приятел каза ли ти това? Нямаш представа в какво си се забъркал. – Не говорех ли като Баронс? Не казах ли нещо на брата на мафиота, което Баронс ми каза, когато започнах да проправям пътя си в света на Фае? Моля ви, кажете ми, че не съм се отрила в наставника си! Моля ви, кажете ми, че не порастваме и не се превръщаме във възрастни, което ни подлудява.