Карън Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

Той се прилепи към мен и започна подлудяващо еротично и ритмично блъскане и триене. „Самотно момче. Сам мъж. Сам в пустинята под кървавочервена луна. Война навсякъде. Винаги война. Спиращ дъха вятър сироко, помитащ всичко над коварните отсяващи се пясъци. Пещера в скална стена. Убежище? Никъде не беше останало убежище.“ Езикът на Баронс беше в устата ми и някак аз бях вътре в Джерико Баронс. Образите бяха негови.

И двамата чухме звука в един и същи момент и се разделихме толкова бързо, както се бяхме събрали, пръскайки се в противоположните страни на малката пещера.

Задъхана, се взрях в него. Той дишаше тежко, бе присвил очи.

„Още ли е омагьосан?“ – произнесох само с устни, като имах предвид входа на пещерата.

„Само да задържа. Не да прогонва.“

„Е, омагьосай го отново!“

„Не е толкова лесно.“

Той се стопи в сенките зад един сталагмит.

Съсредоточих вниманието си върху вратата, опитах се да усетя какво идваше и се вцепених.

Фае... но не Фае. Последвано от поне десет Ънсийли.

Загледах се покрай тялото на Малуш към входа, напрегната като пружина. Проблясък на злато и сребро привлече окото ми в светлината на мъждукащата факла.

Амулетът! Как можах да забравя? Беше затрупан на купчинка от веригата, между тялото на Малуш и вратата. Трябва да беше паднал, когато Баронс обезглави вампира.

Стъпките приближаваха.

Хвърлих се към Светинята.

Крак в ботуш стъпи отгоре ù точно когато стигнах до нея. Плъзнах поглед нагоре по крака и погледнах право в очите убиеца на сестра ми.

Лорд Господар отмести поглед от мен и с бегъл интерес извърна очи към Малуш.

– Дойдох да го довърша сам – каза. – Беше наистина зле. Ти ми спести неприятностите. Как го направи? – Той ме огледа – кръвта по лицето ми, дрехите и ръцете, очебийната липса на наранявания. Бавна усмивка се разля по екзотичното му, красиво лице. – Яла си Ънсийли, нали?

Не казах нищо. Но, предполагам, прочете нещо в очите ми. Зад него на входа стояха около дузина Ънсийли от каста, която не бях виждала. Носеха черни униформи с червени отличителни знаци, очевидно негова лична охрана.

Той се засмя.

– Каква изненада си ти! Красавица като сестра си, но Алина никога нямаше да го направи.

Името на сестра ми на устните на убиеца ù ме вбеси.

– Повече не произнасяй името ù! Нищо, което се отнася до нея, не е твое. Нищо никога не е било – отвърнах. Ако Баронс ми отнемеше тази битка, щях да го убия.

Ала нямаше да я започна сега. Не тук. Не тази вечер.

Гласът на лорд Господар стана по-дълбок, по-твърд, затъркаля се като трясъка на легион гласове. Направи нещо в главата ми. Отекна, прошепна, преподреди нещата.

– Дай ми амулета! Веднага!

Вдигнах го и му го подадох, чудейки се какво става и защо се подчинявам. Амулетът проблесна със слаба, синьо-черна покана в мига, в който го докоснах. Очите на лорд Господар се разшириха леко. Бързо взе амулета.

– Още една изненада – промърмори той.

„Точно така, копеле, аз

съм

велика, затова внимавай!“ – исках да кажа, но вече не контролирах гласните си струни.

– Стани! – нареди той. Амулетът блесна в ръката му, засенчвайки слабата светлина, която бях успяла да сътворя и с която толкова се гордеех.

Станах рязко, като кукла на конци. Умът ми се съпротивляваше, но плътта се подчиняваше. Поклащах се пред облечения в червена роба лорд Господар, взирах се в лицето му, твърде красиво, за да бъде човешко, и чаках да властва над мен. Това ли бе направил със сестра ми? Може би не я бе измамил, просто е нямала избор, както аз сега.

– Ела! – заповяда. Обърна се и започнах да го следвам като автомат.

Баронс изскочи от сенките и ме удари като ракета, поваляйки ме на земята.

Лорд Господар се обърна във вихрушка от дипли.

– Тя остава с мен – каза Баронс. Неговият глас също се затъркаля с трясъка на множество гласове, отеквайки в черепа ми. Разбира се, че оставах с него. Какво съм си мислела?

Това, което лорд Господар направи след това, бе толкова непонятно за мен, че стоях и мигах към отвора няколко минути, след като си бе отишъл.

Той хвърли поглед към моя загадъчен наставник, кимна на пазачите... и напусна.

Препускахме назад към Дъблин в гладката, открадната тишина на черния майбах на Роки О’Баниън.

Не направих опит да поведа разговор, нито пък Баронс.

Бях преживяла твърде много през изминалите часове. Двайсет и седем, щях да науча по-късно. През това време се срещнах с Ловец; открих, че моето привидение не само е истинско, но дори е по-голяма заплаха от Ънсийли, които ме преследваха. Стоях заключена в пещера, измъчвана, пребита до смърт, спасена. Ядох живата плът на Ънсийли. Придобих свръхчовешка сила и загубих само Бог знае какво. Бих се с вампир. Влязох в битка с Баронс, който накрая се бе променил опасно. Предадох могъща Мрачна светиня на убиеца на сестра си и още по-лошо – не можех да упражня волята си в негово присъствие, и ако Баронс не беше там да ме спаси още веднъж, щях да се затъркалям след най-големия си враг, омагьосана от закачуления в червено Ловец на плъхове.

После, когато помислих, че нищо повече не би могло да ме стресне или изненада, лорд Господар хвърли поглед на Баронс... и си отиде.

Това ме тревожеше. Много. Ако лорд Господар си бе отишъл заради Баронс, в колко голяма опасност бях ежедневно? Чувствах се непобедима до тези последни няколко мига в пещерата. Но единият мъж отне волята ми само с думи, а другият го заплаши и му каза да се махне. От лошо по-лошо.

Погледнах през предната седалка към по-лошия. Отворих уста. Той ме погледна. Затворих я.

Не знам как продължи да кара, защото дълго се взирахме един в друг. Нощта профучаваше край нас, въздухът в бързата кола бе натежал от думите, които не казвахме. Този път не проведохме дори безсловесен разговор. Никой от нас нямаше желание да издаде дори една мисъл или чувство.

Гледахме се като интимни непознати, които се събуждат, след като са правили любов, и не знаят какво да кажат, затова не казват нищо и всеки тръгва по своя път, обещавайки, разбира се, че ще се обади, но щом погледне телефона през следващите няколко дни, неудобството и лекия срам от това, че е свалил дрехите си пред някого, когото не познава, изобщо не се обажда.

Баронс и аз свалихме кожите си тази нощ. Бяхме споделили твърде много тайни и нито една от тях не беше важна.

Тъкмо щях да погледна встрани, когато той се пресегна, докосна лицето ми с дългите си силни, красиви пръсти и погали лицето ми.

Да бъдеш докосвана от Джерико Баронс с нежност, е нещо, което те кара да се чувстваш така, сякаш си най-специалният човек на света. Сякаш отиваш до най-големия, най-дивия лъв в джунглата, лягаш, пъхаш глава в устата му, а той вместо да отнеме живота ти, те близва и мърка.

Обърнах се.

Той се съсредоточи в пътя.

Довършихме пътуването в същата напрегната тишина, в която го започнахме.

– Дръж това! – каза Баронс, когато се обърна да заключи вратата на гаража. Вече имаше алармена система и той натисна няколко цифри на клавиатурата.

Беше почти призори. С ъгълчето на окото си видях как Сенките се носят неспокойно и отчаяно на ръба на Мрачната зона като мухи, хванати на мухоловка.

Приех крехката стъклена топка. Тънка като черупка на яйце и чуплива, тя бе в невероятен цвят като вечно променящите се нюанси на робата на В’лане онзи ден на плажа на Фае. Поех я внимателно, наясно с увеличената си сила. Бях изкривила вратата на майбаха само защото я затворих твърде силно. Баронс още бе ядосан за това. Никой не харесва тези, дето тряскат врати, бе изръмжал.

– Кълбото Д’Жай. Реликва от един от кралските домове на Сийли.

– Невъзможно. Не е ОС – казах му.

Той ме погледна.

– Напротив. Е.

– Не, не е – казах. – Разбирам от тези неща, помниш ли?

– Да – повтори той внимателно. – Това е.

– Не, не е.

За момент помислих, че ще изпаднем в препирня „е/не е“. Взряхме се един в друг, непоколебими в мнението си.

После очите му се разшириха, сякаш от стряскаща мисъл.

– Извади копието от кутията, госпожице Лейн! – отсече той.

– Не виждам смисъл и предпочитам да не го правя – повече не исках да го докосвам. Бях мъчително наясно с плътта на Ънсийли в мен. Нямах представа доколко ме е променила и докато не опознаех новите си ограничения, имах намерение старателно да избягвам всичко, способно да нарани Фае.

– Тогава просто я отвори! – изсъска той.

Можех да го направя, но все още не виждах смисъл. Измъкнах я изпод мишницата си и вдигнах капака. Погледнах копието. Трябваше ми малко време, докато осъзная истината.

Не усетих копието.

Изобщо.

Всъщност, дадох си сметка, не го усетих в будоара на Малуш. Просто го видях там, в кутията.

Съсредоточих се силно върху него. Не усещах и най-лекото изтръпване. Моят усет на Шийте зрящ бе мъртъв. Не изтръпнал. Не уморен. Изчезнал. Поразена, извиках:

– Какво ми е?

– Ти яде Фае. Сметни сама!

Затворих очи.

– Фае не може да усеща ОС на Фае.

– Точно така. И знаеш ли какво значи това? Това, госпожице Лейн, значи, че вече не можеш да намериш Шинсар Дъб. По дяволите! – изруга той, обърна се рязко на пети и влезе в книжарницата.

– По дяволите! – повторих като ехо. Това означаваше, че Баронс вече няма нужда от мен. Нито пък В’лане. С всичките си свръхчовешки сили, внезапно вече не бях толкова специална.