– Шегуваш се, нали? Мак, бебче, твоята красива коса, дълга и руса като на майка ти... – гласът му се изгуби.

Ето това беше. Погледнах го право в очите.

– Коя майка, татко? Мама? Или другата, нали знаеш? Която ме е оставила за осиновяване?

– Искаш ли да потърсим вечеря, Мак?

Мъже! Всички ли бягат по първа линия на защита?

Поръчахме храна. Не бях яла хубава пица цяла вечност, започваше отново да вали и нямах настроение да излизам. Аз поръчах, татко плати точно както едно време, когато животът бе прост, а тате бе винаги до мен, за да бъде на моята среща в петък вечер, когато последното ми гадже се окажеше идиот. Взех картонени чинии и салфетки от запасите на Фиона зад касата. Преди да седнем с пицата, включих всички външни лампи и запалих уютен газов огън. Засега бяхме в безопасност. Трябваше да го държа в безопасност до утре сутринта, когато щях някак да го кача на самолет и да го пратя у дома.

Пазех в себе си една щастлива мисъл през цялото време. Хващах се за нея в най-мрачните си мигове. Когато всичко свърши, ще се върна в Ашфорд и ще се престоря, че нищо не се е случило. Ще си намеря мъж, ще се омъжа и ще имам бебета. И имам нужда и двамата ми родители да ме чакат у дома, защото ще направя малки момиченца Лейн и отново ще бъдем семейство.

Поддържахме лек разговор по време на вечеря. Той ми каза, че мама все още е потънала в скръб и че не говори с никого. Не му харесваше това, че я е оставил, но я беше завел при баба и дядо, а те се грижеха много добре за нея. Да говорим за мама бе твърде болезнено, затова обърнах разговора към книгите. Татко обичаше да чете като мен и знаех, че според него има много по-лоши места, на които може да ме намери да работя, например в друг бар. Говорихме за нови издания. Разказах му за някои от плановете си за магазина.

Когато вечерята свърши, избутахме чиниите назад и се загледахме предпазливо.

Той започна сериозно:

– Знаеш, че майка ти и аз те обичаме – и аз го накарах да замълчи. Знаех. Нямах никакви съмнения по тази точка. Бях принудена да приема толкова много през последните няколко седмици, но да се примиря с откритието, че Лейн не са мои биологични родители, не ми отне толкова време, колкото очаквах. Познанието бе разтърсило света ми, брутално бе променило начина ми на мислене, но независимо чия сперма и чия яйцеклетка бяха довели до моето зачеване, Джак и Рейни Лейн ме бяха отгледали с повече любов и непоколебима подкрепа, отколкото повечето хора получават през целия си живот. Ако биологичните ми родители бяха живи някъде там, те бяха вторият ми комплект.

– Знам, тате. Просто ми разкажи!

– Как откри, Мак?

Разказах му как една стара жена заяви, че съм някоя друга, че кафяви и сини очи не правят зелени, как се обадих в болницата да проверя акта си за раждане.

– Знаехме, че този ден може да дойде – каза. Прокара ръка през косата си и въздъхна. – Какво искаш да знаеш, Мак?

– Всичко – казах с тих глас. – До последната подробност.

– Няма много.

– Алина беше моя биологична сестра, нали? – той кимна.

– Тя беше почти на три, а ти нямаше и година, когато двете дойдохте при нас.

– Откъде дойдохме, татко?

– Не ни казаха. Всъщност не ни казаха буквално нищо, докато в същото време изискваха много.

„Те“ бяха хора от църква в Атланта. Мама и татко не можели да заченат и били в списък за осиновяване, толкова дълъг, че почти се отказали. Но един ден им се обадили, че две деца са оставени в църква в центъра, а приятелка на приятелка на сестрата на пастора познавала техния адвокат, който предложил семейство Лейн. Не всички двойки били склонни да приемат или имали финансовата възможност да се грижат за две малки деца едновременно, а в дългия списък с изисквания на биологичната майка пишело децата да не се разделят. Тя също така настоявала, ако двойката осиновители вече не живее в селски район, да се премести в малко градче и да се съгласи никога да не живее във или близо до голям град.

– Защо?

– Казаха ни само това, Мак. Можехме да го приемем или да се откажем.

– И не помислихте, че е странно?

– Напротив. Беше изключително странно. Но с майка ти толкова много искахме да имаме деца, а не можехме. Бяхме млади и влюбени и бяхме готови да направим всичко, за да имаме собствено семейство. След като и двамата поначало бяхме от малки градчета, го приехме за знак да се върнем към корените си. Посетихме десетки градчета и накрая се спряхме на Ашфорд. Бях преуспяващ адвокат и използвах всяка връзка, която можах, за да ускоря осиновяването. Подписахме много документи, включително списъка с изисквания, и за нула време станахме горди родители, живеещи в страхотен малък град, където всички вярваха, че сте наши биологични дъщери, и където водехме живота, за който винаги сме мечтали – той се усмихна зареян в спомена. – Влюбихме се във вас в момента, в който ви видяхме. Алина носеше жълта пола и блуза, а ти беше облечена от глава до пети в розово, Мак, с малка панделка с цветовете на дъгата, вързана за един рус кичур коса.

Ахнах. Дали умът на пеленаче помнеше? И досега розовото и цветовете на дъгата са ми любимите.

– Какви други странни изисквания имаше жената? – не можех да я нарека „нашата майка“. Тя беше жената, която ни бе изоставила.

Той затвори очи.

– Вече не помня повечето от тях. Има правен документ, прибран в някой сейф някъде, който аз и майка ти подписахме. Но едно нещо никога не забравих.

Седнах малко по-изправена.

Той отвори очи.

– Първото обещание, което трябваше да дадем на осиновителската агенция, преди изобщо да решат да ни включат в списъка с перспективни родители, беше при никакви обстоятелства да не пускаме никоя от вас да стъпи в Ирландия.

Не можах да го накарам да си тръгне. Опитах всичко.

В неговия ум той бе нарушил най-свещената си отговорност в момента, в който бе видял сияещото лице на Алина, когато обявила, че е спечелила пълна стипендия да учи в чужбина (в Тринити, представете си!), като не я бе заключил в стаята ù и не ù бе забранил. Трябвало е да я заплаши, трябвало е да ù отнеме колата, трябвало е да я изкуши с предложение за спортна нова кола, ако си беше останала у дома. Имало е хиляди начини, по които е можел да я спре да не отиде, хиляди начини, по които се е провалил.

Тя била толкова развълнувана, ми каза той тъжно. Просто не можел да застане на пътя ù. Тези условия, на които се съгласили толкова отдавна, изглеждали нереални като призраци в топлата слънчева светлина на деня. Повече от двайсет идеални години били минали и странните изисквания, които ни придружавали, загубили своята неотложност, станали призрак на страховете на една умираща жена.

– Значи тя е мъртва? – попитах с притихнал глас.

– Не ни казаха. Ние предположихме. Беше по-лесно така. Харесваше ни тази окончателност. Без тревоги, че някой ден някой може да се вразуми и да се опита да ни отнеме момичетата. Правни кошмари като този се случват непрекъснато.

– Ти и мама някога опитахте ли се да научите повече за нас?

Татко кимна.

– Не знам дали си спомняш, но Алина беше много болна, когато беше на осем, и лекарите искаха повече информация за медицинската ù история, отколкото имахме. Открихме, че църквата е изгоряла до основи, осиновителската агенция е затворена, а частният детектив, когото наех, за да провери нещата, не можа да открие нито един бивш служител – той попи израза на лицето ми и се усмихна вяло. – Знам. Отново странно. Трябва да разбереш, Мак, вие двете бяхте наши. Не ни интересуваше откъде сте дошли, а само че сте дошли. И това, че сега се прибираш с мен у дома – добави остро. – Колко време ще ти отнеме да си събереш багажа?

Въздъхнах.

– Няма да си събирам багажа, тате.

– Няма да тръгна без теб, Мак – каза той.

– Вие трябва да сте Джак Лейн – каза Баронс.

Едва не изскочих от кожата си.

– Иска ми се да спреш да правиш това – протегнах врат, за да му хвърля поглед през рамо. Как такъв голям мъж се движеше толкова тихо? Той отново стоеше зад мен, докато провеждах разговор, и никой от нас не го бе чул да приближава. Вбеси ме още повече това, че знаеше първото име на баща ми. Не му го бях казала.

Татко се надигна по начин, по който големите, самоуверени мъже го правят – бавно, разгъвайки се до последния сантиметър от височината си, и изглеждаше дори още по-голям. Изражението му бе резервирано, но издаваше интерес. Беше любопитен да се срещне с новия ми работодател, въпреки факта, че вече бе решил повече да не работя за него.

Изражението му се смени в мига, в който видя Баронс. Замръзна, затвори се и се втвърди.

– Джерико Баронс – представи се и протегна ръка.

Татко се взря в нея и за няколко мига не бях сигурна, че ще я поеме. После наклони глава и мъжете стиснаха ръце.

И задържаха. Сякаш беше някакво състезание и който пуснеше пръв, можеше да се лиши от някоя топка.

Погледнах от единия към другия и разбрах, че татко и Баронс провеждат един от онези безсловесни разговори, които водим с Баронс от време на време. Въпреки че езикът по природа ми бе чужд, аз съм израсла в дълбокия Юг, където мъжкото его е грубо и е с размера на пикапа му, а жените получават ранно и интересно образование в не толкова финия рев на тестостерона.

„Тя е моя дъщеря, идиот такъв, и ако мислиш за пениса си, когато я гледаш, ще го изтръгна и ще те обеся на него.“

„Опитай!“

„Твърде стар си за нея. Остави я на мира!“

Исках да кажа на татко, че е много далеч от истината с това твърдение, но въпреки упоритата решителност, с която се опитах да ги прекъсна и да изкажа мнението си, никой от тях не погледна към мен.

„Мислиш ли? Обзалагам се, че не ме смята за твърде стар. Защо не попиташ нея? (Баронс го каза само за да го вбеси. Разбира се, че го смятах за твърде стар за мен. Не че изобщо мисля за него по този начин.)