„И колко ти плащам, за да управляваш книжарницата ми?“ – попита накрая. В последната минута прибавих малко към сумата, на която бях се спряла по-рано. Когато той се съгласи, едва не извиках от радост, но тъй като в този момент спря вайпъра, за първи път се огледах наоколо.

Бяхме в покрайнините на Южен Дъблин, на тясна алея, точно до много тъмно, много старо гробище. За последен път бях в гробище на погребението на Алина.

Стиснах с ръце студените железни решетки на главния вход и хвърлих мрачен поглед над надгробните камъни.

– Писалката е метафора, госпожице Лейн. Тегленето на черта не е твое право. А мое. Ти си детектор на ОС. Аз съм директор на ОС. Ще минеш през гробището. Особено ме интересуват неотбелязаните гробове зад църквата, но претърси щателно сградата и мястото.

Въздъхнах.

– Какво точно да търся?

– Не знам, може би нищо. Тази църква е построена на мястото на древен кръг за срещи, някога председателстван от самата Велика повелителка на Шийте зрящите.

– С други думи – промърморих, – вероятно ме пращаш за зелен хайвер.

– Помниш ли гривната, която В’лане ти предложи?

– Има ли нещо, което не знаеш?

– Според легендата има много гривни, всяка с различно предназначение. Пак според легендата в древни времена Шийте зрящите събирали всяка реликва на Фае, която успеели да пипнат, и ако се окажела неразрушима, я скривали на място, където вярвали, че човечеството никога няма да я намери. Някои казват, че когато християнството навлязло в Ирландия, Шийте зрящите поощрявали строежа на църквите на определени места, дори правели дарения за тях, може би за да запазят тайните си безопасно заровени на осветена земя. Според законите изкопаването и преместването на останки е строго прилагано.

Звучеше ми правдоподобно.

– Тези Шийте зрящи са били нещо като клуб някога, така ли?

– Доколкото са могли. Времената са били много различни тогава, госпожице Лейн. Предаването на съобщения между анклавите отнемало седмици, понякога месеци, но във времена на заплаха всички се събирали на предварително определени места и изпълнявали ритуална магия. Това е едно от тези места.

– Къде са отишли всички Шийте зрящи? Ти каза, че има още.

– Когато Фае се оттеглили от нашите страни, светът вече не е имал нужда от Шийте зрящи. Някога превъзнасяни позиции станали отживелица. През вековете талантите останали недоразвити. Колкото до тези, които останали, следващия път, когато си навън, се огледай наоколо! Наблюдавай! Когато видиш нещо от света на Фае, гледай не във Фае, а в тълпата, за да видиш кой още го наблюдава! Някои знаят какво са. Някои са на лекарства за психични разстройства. Някои се издават на първото, което видят, и то ги убива. Така разбрах какво си ти. Видях те да гледаш Сенките.

Психични разстройства? Опитах се да си представя как виждам чудовищата, с които наскоро се бях срещнала, като дете, без да имам обяснение за тях, и да осъзная, че никой друг не може да ги види. Щях да кажа на мама. Тя щеше да е ужасена, щеше да ме заведе на лекар. И ако кажех на лекаря истината? Много лекарства. Можех да си представя лесно как става. Колко ли Шийте зрящи имаше, твърде упоени, за да им пука какво става със света?

– Значи тази Велика повелителка е ръководила нещата?

Той кимна.

– Съществува ли все още?

– Човек би очаквал кръвната линия, която командва Шийте зрящите от хилядолетия да е запазила знанията.

Това беше уклончив отговор, който не исках да приема.

– Какво значи това? Знаеш или не дали има такава повелителка и ако има, къде е?

Той сви рамене.

– Ако има, самоличността ù е строго пазена.

– Значи има нещо, което не знаеш. Удивително!

Той се усмихна леко.

– Върши си работата, госпожице Лейн! Ти може да си престъпно млада, но нощта не е.

Моята работа изискваше да направя бърз преглед на църквата, а когато свършех със спартански голия параклис, да премина покрай гробовете нагоре и надолу по алеите и около мавзолеите, за да търся с вътрешна антена, която не знаех, че притежавам, и да събирам неща, които допреди няколко седмици не вярвах, че съществуват.

Оставих небелязаните гробове зад църквата за накрая. Бях въоръжена до зъби с фенерчета, въпреки че знаех, че тук няма Сенки. Където се настанят Сенки, няма цвърчене на щурци в нощта, тревата не се движи, а клоните на дърветата блестят голи и бели като стари кости.

Очаквах разходката ми из гробището през нощта да е плашеща. Не очаквах стихналият свят на човешките мъртъвци да е успокояващ и тих. Но тук имаше безспорна синергия4. Естествената смърт беше част от живота. Само неестествената смърт, като на Алина, се противопоставяше на реда на нещата и изискваше възмездие, балансиране на везните на космическо ниво. Четях надписите, докато минавах. Епитафиите, неизбелели от времето, бяха прочувствени и топли. Имаше голям брой осемдесетгодишни и дори столетници, погребани тук. По тези места животът някога е бил прост, добър и необичайно дълъг, особено за мъжете.

Баронс чакаше в колата. Можех да го видя в профил как говори по мобилния си телефон.

Намирането на Обект на силата, или ОС, накратко, не е талант, който всеки Шийте зрящ има. Според думите на Баронс той е доста рядък. Алина също го е притежавала, затова лорд Господар я е използвал.

Не мислете, че не виждам приликите между нас! Сестра ми и лорд Господар, Баронс и аз. Разликата е, че аз не вярвам Баронс да се стреми да унищожи човечеството. Мисля, че не му пука особено за човечеството, но в същото време няма дълбоко желание да ни види заличени. Другата разлика е, че не се е опитвал да ме прелъсти и аз не съм влюбена в него. Умът ми е чист относно това, което правя, и защо. А ако някой ден науча, че Джерико Баронс е убил О’Дъфи, защото се е бъркал в живота му и е един от лошите, е... ще пресека този мост, ако и когато стигна до него.

Отмъщението е най-добро студено. Никога не съм разбирала този израз, но мисля, че най-после го схванах. Точно сега съм неопитна и с гореща глава. Трябва да науча повече за Фае и за това какво представлявам аз. Трябва да бъда по-хладна, по-умна, по-корава и по-силна и да събера по-добър арсенал, преди да се захвана с отмъщението. Трябват ми повече ОС като копието. Трябва ми Баронс. Той е безкраен източник на информация и знае всички точни места, на които да търся. Като това гробище например. Никога нямаше да разбера, че съществува или какво е било някога. Не знам основни неща за моето наследство и почти нищо за историята на Ирландия. Престъпно млада, беше ме обвинил и не можех да споря. Но можех да се променя.

Пристъпих в сенките зад църквата, размахвайки фенерчетата наляво и надясно. Тази част от гробището бе оградена от ниска, рушаща се каменна стена, която се бе грижила сама за себе си от години. Никакъв градинар не се бе трудил тук. Тревата бе висока и гъста и нито едно цвете не нарушаваше скованата бледност на множество малки грамади, занемарени под тежките клони на дъб и на тънките вейки на тис. Счупена порта от ковано желязо висеше от една панта, която изскърца с ръждив протест, когато я отворих и пристъпих вътре.

Дотук с моите таланти! Бях до бедрата в трева и се препънах в проклетото нещо, преди да го усетя.

В моя защита мога да кажа, че не беше останало много.

– Какво е това? – попитах ужасена Баронс.

Когато се препънах в чудовището, изпищях достатъчно дълго, за да събудя мъртвите. Баронс дойде тичешком.

Беше безформена буца в краката ни, неподвижна, с изключение на случайни, ужасни потръпвания.

– Смятам, че това са остатъци от Момче носорог – каза Баронс бавно.

– Какво е станало с него?

– Смятам, госпожице Лейн, че нещо го е... глозгало.

– Какво, за бога, яде Момчета носорози? И защо?

Той ми хвърли поглед и бях шокирана да видя, че и той самият изглеждаше стреснат, което бе извънредна проява на чувства за Баронс.

– Трябва да е било друго Фае – рече ужасен. – Нищо човешко не би могло да повали едно от тези неща и определено не би имало причина да го яде. Колкото до защо – нямам представа. То е срещу всичко, което е Шийте. Фае не се нападат едни други. Дори най-нисшите от Ънсийли биха го сметнали за варварство, за мерзост. Глутници Фае биха се обърнали срещу извършителя.

– Ще умре ли? – попитах. Толкова малко беше останало от него. Но все пак живееше и агонията му бе очевидна.

– Не, освен ако не го намушкаш с копието си, госпожице Лейн.

– Няма ли накрая да се регенерира, или нещо такова? – попитах. Липсваха му основни части.

– Не. Само кралските касти имат тази сила. Ще съществува в тази форма завинаги, освен ако някое от собствената му раса не се препъне в него и не го съжали, което е малко вероятно. Или ако ти не го направиш – усещах тежкия му поглед върху себе си. – Кажи ми! Съжаляваш ли го?

Взрях се в тъмните му очи. Понякога изглеждаха бездънни, не съвсем човешки. И сега изглеждаха точно така.

– Кажи ми, госпожице Лейн, ще тръгнеш ли? Ще го оставиш ли да страда цяла вечност? Или ти си ангел на милосърдието?

Прехапах устна.

– Какво ще бъде? След като знаеш, че едно от тези неща е убило сестра ти. Може би не Момче носорог, но определено един от неговите братя.

– Лорд Господар е убил сестра ми – отвърнах. Бях сигурна в това.

– Така казваш ти. Той не е Фае, а белезите по тялото на сестра ти са от Фае.

И това беше вярно. Но все пак, ако той не бе извършил убийствения удар, със сигурност го бе организирал. Присвих очи. Баронс ме изпитваше. Нямах представа каква е извратената му представа за оценка. Знаех само какво трябваше да направя. Има синергия в живота и в смъртта, а това не се вписваше.