Измъкнах копието от ботуша си и го забих в Момчето носорог. Баронс се усмихна, но не знаех дали ми се присмиваше за това, че съм слаба, или ми се смееше, че съм състрадателна. Майната му! Това беше моята съвест, с която трябваше да живея.

Докато напускахме гробището, направих грешката да погледна назад.

Обвитото в черно привидение стоеше там и ме гледаше, черните гънки шумоляха, една призрачна ръка държеше портата. Мракът му беше огромен като нощта. И точно като нощта то бе навсякъде около мен, притискаше ме, галеше ме, опознаваше ме.

Извиках и се спънах в един нисък надгробен камък. Баронс хвана ръката ми и ме спаси от лошо падане.

– Какво има, госпожице Лейн? Пристъпи на съжаление? Толкова скоро?

Поклатих глава.

– Погледни към портата! – казах сковано. Никога не ми се беше появявало, когато някой друг е наоколо.

Баронс се обърна, огледа старото оградено гробище няколко мига, после погледна отново към мен.

– Какво? Не виждам нищо.

Обърнах се и погледнах. Беше прав. Нямаше го. Разбира се. Трябваше да се сетя. Въздъхнах.

– Предполагам, че просто съм малко уплашена, Баронс. Това е. Да си вървим у дома! Тук няма нищо.

– У дома ли, госпожице Лейн? – попита. Дълбокият му глас бе леко развеселен.

– Трябва да го наричам някак – казах навъсено. – Казват, че домът е там, където е сърцето. Мисля, че моето е обвито в сатен и е на два метра под земята.

Той ми отвори вратата – от страната на шофьора.

– Да прогоним ли част от това младежко угризение, госпожице Лейн? – попита и ми предложи ключовете. – Недалеч оттук има път, който продължава с километри през напълно безлюдни части – тъмните му очи проблеснаха. – Дяволски завои. Никакво движение. Защо не ни повозиш малко?

Опулих очи.

– Наистина ли?

Той вдигна една къдрица от челото ми и аз потръпнах. Баронс имаше силни ръце с дълги, красиви пръсти и мисля, че притежаваше някакъв електрически заряд, защото всеки път, щом ме докоснеше, през тялото ми се изстрелваше нежелан трепет. Взех ключовете от ръката му, като внимавах да не докосвам кожата му. Дори да забеляза, го остави без коментар.

– Опитай се да не ни убиеш, госпожице Лейн!

Плъзнах се зад волана.

– Вайпър, SR10, купе, шест скорости, V-образен двигател с десет цилиндъра, петстотин и десет коня при 5600 оборота в минута, от нула до сто за 3,9 секунди – избъбрих щастливо. Той се засмя.

Опазих ни живи. Едва.

Мисля, че в човешката природа е заложено да свива гнездо. Дори бездомниците си запазват специална пейка в парка или място под моста и го покриват с предмети, плячкосани от нечий боклук. Всички искат свое безопасно, топло, сухо място в света и ако нямат, ще направят всичко по силите си, за да си го създадат с това, което имат.

Аз свих гнездо на първия етаж на КДБ. Пренаредих мебелите, прибрах скучното кафяво покривало в килер и го замених с копринено жълто, занесох две свещи с аромат на праскови и сметана от стаята си, включих новия си усилвател зад касата и пуснах весели мелодии, а също така сложих снимки на семейството си върху телевизора на предшественичката ми.

„МакКайла Лейн е тук“ – говореше всичко.

За един детектор на ОС и убиец на чудовища продаването на книги през деня беше желан отдих. Харесваше ми пикантния аромат на горящите свещи, чистата, нова миризма на прясно отпечатани вестници и лъскави списания. Харесваше ми да маркирам продажбите и да слушам звука, който издаваше касата. Наслаждавах се на вечния ритуал от вземането на пари в замяна на стоки. Допадаше ми начинът, по който дървото по подовете и рафтовете блестеше на следобедното слънце. Обичах да лежа по гръб на гишето, когато нямаше никого наоколо, и да се опитвам да разгадая стенописа на тавана четири етажа над мен. Наслаждавах се на дребното удоволствие да препоръчвам книги и да чета препоръчаните ми от клиентите. Всичко се съчетаваше по един топъл, уютен начин.

В четири часа в сряда следобед с изненада се хванах, че обикалям из магазина, тананикайки под нос и чувствайки се почти... отне ми няколко мига да определя чувството... добре.

Тогава влезе инспектор Джейни.

И ако това не бе достатъчно лошо, с него беше баща ми.


Шест


–Това ли е дъщеря ви, господин Лейн? – попита инспекторът.

Баща ми спря пред вратата и се взря сурово в мен. Докоснах рязко с ръка накълцаната си коса, мъчително наясно с натъртванията по лицето си и с копието, затъкнато в ботуша ми.

– Мак, бебче, това ти ли си? – попита. Джак Лейн изглеждаше шокиран, ужасен и толкова облекчен, че едва не избухнах в сълзи.

Прочистих гърло.

– Здрасти, тате!

– „Здрасти, тате“? – повтори той. – „Здрасти, тате“ ли каза току-що? След всичко, което преживях, за да те намеря, ще ми пробутваш „здрасти, тате“?

О-хо! Бях загазила. Когато използваше този тон, се търкаляха глави. Висок сто осемдесет и осем сантиметра, адвокат по корпоративни данъци, който се занимава със Службата за държавните приходи от името на клиентите си и често е по-добър от нея, Джак Лейн е умен, чаровен, говори възпитано и е корав като тигър, когато го предизвикат. А по начина, по който заглаждаше посребрената си тъмна коса и по който святкаха тъмните му очи, можех да отсъдя, че в момента е много предизвикан.

Имаше късмет, че все още го наричах „тате“, си мислех горчиво. И двамата знаехме, че не е.

Той тръгна към мен със свити очи.

– МакКайла Евелина Лейн, какво, за бога, си направила с косата си? И лицето ти! Това синини ли са? Кога за последен път взе душ? Багажа ли си изгуби? Ти не носиш... Боже, Мак, изглеждаш ужасно! Какво е станало... – той прекъсна, поклати глава и насочи пръст към мен. – Трябва да знаеш, млада госпожице, че оставих майка ти с родителите ù преди четири дни. Зарязах всеки случай, по който работя, за да долетя тук и да те заведа у дома. Имаш ли представа какъв удар беше да открия, че не си в „Кларин“ от повече от седмица? И никой не знаеше къде си отишла. Проверяваше ли имейла си, Мак? Можеше ли да вдигнеш телефон? Вървях нагоре-надолу по тези печални, дъждовни, пълни с препъващи се пияници улици, взирах се във всяко лице, претърсвах пълните с боклуци улички за теб и се молех на Бог да не те намеря да лежиш с лицето надолу на някоя от тях като сестра ти. Щях да се самоубия, вместо да отнеса новината у дома на майка ти и да я убия с нея.

Сълзите, които бях сдържала, рукнаха като водопад. Може да нямах неговата ДНК в тялото си, но той нямаше как да не е повече мой баща.

Той премина през стаята с големи крачки и ме притисна в топла прегръдка до широките си гърди, които винаги миришеха на мента и афтършейф, а усещането бе както винаги – като на най-безопасното място на света.

За съжаление, вече знаех. Нямаше безопасно място. Не за мен. Не сега. И определено не за него. Не тук.

Вървял е из Дъблин и ме е търсил? Благослових съдбата, която го бе пощадила, държейки го настрани от Мрачната зона, и го бе защитила по уличките от Ънсийли. Ако нещо се бе случило с него, щеше да тежи двойно на съвестта ми. Какво си мислех, като избягвах имейла си и отказвах да се обадя у дома? Разбира се, че щеше да дойде да ме търси. Татко никога не е приемал „не“ за отговор.

Трябваше да го разкарам от Дъблин бързо, преди нещо ужасно да се случи с него и да загубя още едно късче от сърцето си в облицован със сатен ковчег в земята.

Трябваше да го накарам да отлети у дома веднага и без това, за което беше дошъл – мен.

– Какво е станало с лицето ти, Мак? – беше първият въпрос, който татко ми зададе, след като инспектор Джейни си тръгна. Оставаха два часа до затварянето, но аз сложих табелата и забодох до нея бележка, на която пишеше: „Съжалявам, затворих рано. Моля, елате утре!“.

Отведох го до задната част, където минувачите не можеха да видят от рафтовете, че още има хора вътре, пипайки нервно косата си. Беше едно да излъжа полицията, съвсем друго да лъжа мъжа, който ме бе отгледал, който знаеше, че мразя паяци и обичам плодов сладолед с лакта, фъстъчено масло и бита сметана отгоре.

– Инспектор Джейни казва, че си паднала по стълбите.

– Какво още ти казва инспекторът? – попитах. Какво още трябваше да се опитам да обясня?

– Че полицаят, разследвал случая на Алина, е бил убит. Прерязали са му гърлото. И че е идвал да те види в деня, когато се е случило. Мак, какво става? Какво правиш тук? Какво е това място? – той огледа наоколо. – Работиш ли тук?

Разказах му, без да издавам нищо. Осъзнала съм, че ми харесва в Дъблин, му казах. Предложили са ми работа, която върви с квартира, затова съм се преместила в книжарницата. А възможността да остана и да работя в Ирландия ми позволява да притискам новия полицай, разследващ случая на Алина. Да, паднала съм по стълбите. Пила съм няколко бири и съм забравила колко по-силна е тяхната „Гинес“ в сравнение с нашата. Не, не зная защо инспектор Джейн няма много високо мнение за мен. Дадох на татко същото извинение за посещението на О’Дъфи, което пробутах на Джейни. За да го направя по-убедително, разкрасих разказа с това колко бащински и мил е бил О’Дъфи и каква услуга ми е направил, като се е отбил. Престъпността е много висока в Дъблин, казах на татко; чувствах се ужасно от смъртта на О’Дъфи, но полицаи умират по време на работа непрекъснато, а Джейни просто се прави на петуния за пред мен.

– А косата ти?

– Не ти ли харесва? – попитах. Беше трудно да симулирам изненада, когато и аз самата я мразех. Липсваше ми тежестта ù, различните начини, по които можех да я нося, отскачането, когато вървях. Бях благодарна, че не ме видя, когато носех шините.

Той ме изгледа.