Sara Shepard - Мис Съвършенство

— Али! — извика Спенсър. Мъничките фенери във формата на пагода, които висяха на стълбовете край пътеката до голямата къща, едва осветяваха терена. Струваше й се че из гората се движат разни неща.

Преди години Мелиса бе казала на Спенсър, че по дърветата живеят зли тролове. Троловете мразели Спенсър и искали да й откраднат косата.

Спенсър стигна до мястото, където пътеката се разделяше. Можеше да тръгне или към къщата, или към гората, която ограждаше имота им. Как не се сети да си вземе фенерче! Откъм дърветата долетя някакъв прилеп. Проследявайки го с поглед, Спенсър забеляза някой, който стоеше край пътеката близо до гората, наведен над телефона си. Това беше Али.

— Какво правиш? — извика Спенсър.

Али присви очи.

— Отивам на едно място, където ще ми е много по-добре, отколкото с вас.

Спенсър се вцепени.

— Хубаво — каза гордо тя. — Тръгвай.

Али се обърна към нея. Три дълги минути слушаха свиренето на щурците и тогава тя каза:

— Ти се опита да ми отнемеш всичко. Но това няма да го получиш.

— Да получа какво? — Спенсър потрепери в тънката си тениска.

Али се изсмя гадно.

— Знаеш много добре.

Спенсър примигна.

— Не… не знам.

— Хайде, стига. Прочела си за това в дневника ми, нали?

— Въобще не съм ти пипала дневника — възрази Спенсър. — Изобщо не ме интересува.

— Напротив, много даже те интересува — Али пристъпи към Спенсър.

— Ти бълнуваш — избъбри Спенсър.

— Не, напротив — Али вече стигнала съвсем близо до нея. — Ти бълнуваш.

Спенсър усети, че се изпълва с гняв и блъсна Али по рамото. Ударът бе достатъчно силен, за да накара Али да отстъпи назад, като се подхлъзна на калдъръмената пътека, която бе влажна от падналата роса. По-възрастната Спенсър примигна. Тя се чувстваше като пионка, която бе довлечена тук за зрител. На лицето на Али се изписа изненадано изражение, което бързо премина в подигравателно.

— Приятелките не се блъскат по рамената.

— Е, може би ние не сме приятелки — промърмори Спенсър.

— Да, може би — отговори Али. Очите й затанцуваха. Изразът на лицето й подсказваше, че ей сега ще каже нещо наистина пикантно. Измина доста време преди да заговори, сякаш първо обмисляше думите си много, много внимателно. Внимавай, напомни си Спенсър. ЗАПОМНИ.

— Ти си мислиш, че целувката на Иън е била нещо много специално — изръмжа Али. — Но знаеш ли какво ми каза той? Че дори не знаеш как да се целуваш.

Спенсър потърси очите й.

— Иън… чакай малко. Иън ли ти го е казал? Кога?

— Когато бяхме излезли на среща.

Спенсър се втренчи в нея.

Али завъртя очи.

— Толкова си смотана. Защо се преструваш, че не знаеш, че сме заедно? Разбира се, че го знаеш, Спенс. Нали точно затова и той ти харесва? Защото аз съм с него! Защото сестра ти е с него! — Тя сви рамене. — Той те целуна онази вечер само защото аз го накарах. Той не искаше, но аз го помолих.

Спенсър се ококори.

— Защо?

Али сви рамене.

— Исках да видя дали е готов да направи всичко за мен. — Лицето й се изкриви в презрителна усмивка. — О, Спенс. Наистина ли си мислеше, че те харесва?

Спенсър отстъпи назад. Светкавица проряза небето. На лицето на Али бе изписана отровна усмивка. Не го прави, извика Спенсър на себе си. Моля те! Това няма значение! Недей.

Но така или иначе то се случи. Спенсър се протегна напред и блъсна Али с всички сили. Али залитна назад, очите й се разшириха от ужас. Тя падна точно върху каменната стена, която обграждаше имота на семейство Хейстингс. Чу се едно ужасно щрак. Спенсър покри очите си с ръце и се обърна на другата страна. Във въздуха се разнесе миризма с металически привкус като на кръв. От дърветата се обади бухал.

Когато свали ръце от очите си, тя отново се озова в стаята си, свита на кълбо и викаща от ужас.

Спенсър седна и погледна към часовника. Беше два и половина сутринта. Главата й пулсираше. Лампите светеха, а тя лежеше върху оправеното си легло, все още облечена в черната си парти рокля със сребърната огърлица от „Елза Перети“ на врата. Не си беше измила лицето и разресала косата сто пъти — редовният й ритуал преди лягане. Прокара длани по ръцете и краката си. На бедрото й имаше пурпурен оток. Тя го докосна и я заболя.

Изведнъж притисна ръка към устата си. Онзи спомен. Веднага разбра, че всичко това наистина се е случило. Али е била с Иън. А тя го бе забравила съвсем. Това бе онази част от вечерта, която липсваше.

Тя отиде до вратата на спалнята си, но не можа да я отвори. Сърцето й заби лудо.

— Ехо! — извика колебливо тя. — Има ли някой тук? Заключена съм в стаята си.

Никой не отговори.

Спенсър усети, че пулсът й се ускорява. Нещо се беше объркало ужасно. Част от вечерта прелетя през съзнанието й. Играта на скрабъл. ЛЪЖЕЦ СХ. А изпраща на Мелиса есето на Спенсър. И… после какво? Тя се хвана за главата, сякаш се опитваше да освободи спомена. А после какво?

Внезапно осъзна, че не може да контролира дишането си. Започна да се задъхва и се свлече на колене на бежовия килим. Успокой се, каза си тя, като се сви на топка и се опита да успокои дишането си. Но дробовете й сякаш бяха изпълнени със стиропор. Имаше усещането, че се дави.

— Помощ! — извика тя със слаб глас.

— Спенсър? — Гласът на баща й се чу от другата страна на вратата. — Какво става?

Спенсър скочи и изтича към вратата.

— Татко? Заключена съм тук! Пусни ме навън!

— Спенсър, затворихме те там за твое добро. Страшно ни изплаши.

— Изплашила съм ви? — попита Спенсър. — К-как? — Тя се погледна в огледалото, което висеше на гърба на вратата. Да, все още си беше тя. Не се беше събудила в нечий чужд живот.

— Откарахме Мелиса в болницата — каза баща й.

Спенсър изведнъж изгуби равновесие. Мелиса?

Болница? Защо? Тя затвори очи и видя откъслечен спомен как Мелиса се отдалечава от нея, падайки надолу по стълбите. Или пък това беше падането на Али? Ръцете на Спенсър се разтрепериха. Тя не можеше да си спомни.

— Мелиса добре ли е?

— Така се надяваме. Стой там — каза предпазливо баща й от коридора. Може би се страхуваше от нея — може би точно заради това не влизаше в стаята.

Тя седна на леглото си и остана там доста дълго време, зашеметена. Как може да не си го спомня? Как може да не помни, че е наранила Мелиса? Ами ако беше направила много ужасни неща и за секундата всичко е било изтрито от паметта й?

Убиецът на Али е точно пред теб, беше казал А. Точно когато Спенсър се оглеждаше в огледалото. Възможно ли беше това?

Телефонът й, който лежеше на бюрото, започна да звъни. Спенсър бавно се изправи и погледна към екрана на своя сайдкик. Хана.

Спенсър отвори телефона си и притисна ухо към говорителя.

— Спенсър? — Хана продължи направо. — Знам нещо. Трябва да се видим.

Стомахът на Спенсър се сви и мислите й запрепускаха из главата й. Убиецът на Али е точно пред теб. Тя е убила Али. Тя не е убила Али. Това бе като да късаш листата на маргаритка: обичаме, не ме обича. Може би трябваше да се срещне с Хана и… какво? Да си признае?

Не, това не можеше да бъде истина. Али се беше озовала в дупката в задния й двор… а не до пътеката край нечия каменна ограда. Спенсър нямаше достатъчно сила, за да отнесе Али до задния й двор. Тя не беше толкова силна, нали? Искаше да разкаже на някого за това. Хана. И Емили. И на Ариа. Те щяха да й кажат, че се е побъркала, че няма как тя да е убила Али.

— Добре — каза Спенсър с прегракнал глас. — Къде.

— На люлките в двора на „Роузууд дей“. На нашето място. Ела колкото се може по-бързо.

Спенсър се огледа. Можеше да повдигне прозореца и да се смъкне по решетката на предната стена — щеше да е също толкова лесно, колкото катеренето по шведската стена в салона по физическо.

— Добре — прошепна тя. — Веднага идвам.