Тя погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още беше зад нея. Тя си пое дълбоко въздух и потърси телефона си, за да се обади на някого. На полицай Уайлдън?

Щеше ли да дойде дотук толкова бързо? Той е ченге — трябва да дойде. Тя протегна ръка към телефона си и тогава колата зад нея превключи на дълги светлини. Дали да не отбие встрани? Дали направо да не спре?

Пръстът на Хана се намираше върху бутона, готов да набере 911. Внезапно колата премина вляво и я изпревари. Беше някаква невзрачна кола — може би тойота — и Хана не видя шофьора вътре. Колата се върна в нейното платно и се отдалечи от нея. Само след секунди стоповете й се скриха в далечината.

Паркингът край детската площадка на „Роузууд дей“ бе доста широк и дълъг, разделен от мънички хълмчета, покрити с почти оголели дървета, бодлива трева и купчини изсъхнали листа, които излъчваха характерната миризма на изгнило. От другата страна на паркинга се намираше външното игрище и купола за катерене. Осветяваше ги една-единствена флуоресцентна лампа, която им придаваше призрачен вид. Хана подкара колата си към югоизточния ъгъл на паркинга — той се намираше най-близо до информационната будка на парка и полицейския телефон. Достатъчно й бе да се окаже близо до нещо, което бе свързано с полицията, за да се почувства по-добре. Другите момичета не бяха дошли още, така че тя остана в колата си и се обърна към входа на паркинга, в очакване да ги види как пристигат.

Беше някъде около три сутринта и Хана трепереше от студ, облечена само с горнището на Лукас. Усети как голите й крака настръхват. Някъде бе чела, че в три сутринта хората са в най-дълбоката фаза на РЕМ съня — това бе състояние, възможно най-близко до смъртта. Което означаваше, че точно в този момент нямаше много жители на Роузууд, на които да може да разчита за помощ. Те всички бяха трупове. Освен това бе толкова тихо, че тя можеше да чуе затихващия двигател на колата и бавното си, моля-те-успокой-се дишане. Хана отвори вратата, излезе от колата и се изправи до жълтата линия, която отбелязваше мястото за паркиране. Това бе нейният вълшебен кръг. Вътре в него тя беше в безопасност.

Те ще дойдат скоро, помисли си Хана. Само след няколко минути всичко ще свърши. Не че тя имаше някаква представа какво ще се случи. Не беше сигурна. Не се беше замисляла чак толкова напред.

На входа на училището се появи някаква светлина и сърцето на Хана подскочи. Фаровете на един миниван се плъзнаха по дърветата и свиха бавно в паркинга. Хана присви очи. Това те ли бяха?

— Ехо? — извика тихо тя.

Миниванът се насочи към северния край на паркинга, подмина сградата, в която се помещаваше арт отделът на гимназията, и игрището за хокей на трева. Хана започна да маха с ръце. Това сигурно бяха Емили и Ариа. Но прозорците на колата останаха вдигнати.

— Ехо? — извика отново тя. Никой не й отговори. Тогава тя видя как още една кола свива в паркинга и бавно се приближава към нея. През прозореца на пасажерското място се подаваше главата на Ариа. Едно сладко чувство на облекчение обзе тялото на Хана. Тя помаха и се отправи към тях. Първо вървеше, а после се затича. Накрая вече спринтираше.

Беше стигнала до средата на паркинга, когато Ариа извика:

— Хана, внимавай!

Хана се обърна глава на ляво и отвори уста от изненада, без да разбира какво става. Миниванът се бе насочил право към нея.

Гумите му изсвистяха. Размириса се на изгоряла гума. Хана замръзна на мястото си, без да знае какво да прави. Почакай, чу тя глас в главата си, докато гледаше огледалните прозорци на минивана. Колата идваше право към нея, като постепенно увеличаваш скоростта си. Мърдайте, заповяда тя на крайници си, но те се чувстваха ужасно вкочанени и изцедени като кактуси.

— Хана! — изкрещя Емили. — О, Господи!

Всичко стана за секунди. Хана дори не осъзна, че е била ударена, докато не се озова във въздуха, а можа да осъзнае, че е била във въздуха, докато не се стовари на асфалта. Нещо в нея изпращя. След това дойде болката. Тя искаше да извика, но не можеше. Звуците се чуваха ужасно силно — двигателят на колата ръмжеше, приятелките й виеха като сирени, дори сърцето й биеше силно в ушите.

Хана се изви на една страна. Мъничката й чантичка бе паднала на няколко крачки от нея; съдържанието й се беше разпиляло по земята. Колата бе минала върху него и бе размазала всичко: спиралата за очи, ключовете за колата, мини-мускалчето с парфюма „Клое“. Новият й блекбъри бе съсипан.

— Хана! — изкрещя Ариа. Гласът й звучеше така, сякаш се приближаваше към нея. Но Хана не можеше да извърти глава и да я погледне. След това всичко изчезна.

37.

Това беше необходимо

— О, Боже мой! — изпищя Ариа. Двете с Емили се бяха навели над изтерзаното тяло на Хана и започнаха викат:

— Хана! О, Господи! Хана!

— Тя не диша — изпищя Емили. — Ариа, тя не диша.

— Носиш ли си телефона? — попита Ариа. — Обади се на 911.

Емили протегна треперещите си ръце към телефона, но той се изплъзна от пръстите и, падна на асфалта и се плъзна до разпиляната чантичка на Хана. Емили бе започнала да се паникьосва, още когато взе Ариа от закусвалнята и тя й разказа всичко — за съобщенията на А., за сънищата й, за Али и Иън, и затова, че може би Спенсър е убила Али.

В началото Емили отказваше да повярва, но след това на лицето й се изписа ужас и разбиране. Тя каза, че малко преди да изчезне, Али беше признала, че се вижда с някого.

— Сигурно е казала на Спенсър — рече Ариа. — Може би точно за това се караха през всичките тези месеци преди ваканцията.

— 911, какъв е случаят? — чу Ариа глас през говорителя на телефона на Емили.

— Една кола току-що блъсна приятелката ми! — извика Емили. — Намираме се на паркинга на детската площадка в „Роузууд дей“! Не знаем какво да правим!

Докато Емили разказваше подробностите през сълзи, Ариа притисна устни към ханините и са опита да й направи изкуствено дишане, както я бяха учили в курса за спасители в Исландия. Но не знаеше дали го прави както трябва.

— Хайде, Хана, дишай — извика тя, като стисна носа на Хана.

— Не затваряйте телефона, докато не дойде линейката — чу Ариа гласа на диспечерката. Емили се наведе и докосна избелялото горнище на Хана. След това рязко се отдръпна назад, сякаш се страхуваше от нещо.

— О, Господи, моля те, не умирай. — Тя погледна към Ариа. — Кой ли й причини това?

Ариа се огледа. Люлките се люлееха напред-назад на лекия бриз. Знамето на пилона се вееше. Дърветата край площадката се бяха надвесили над тях тъмни и плътни. Внезапно Ариа видя една фигура, която стоеше до едно дърво. Тя имаше тъмноруса коса и носеше къса черна рокля. Лицето й имаше див и объркан вид. Гледаше я право в лицето и Ариа отстъпи назад към улицата. Спенсър.

— Виж! — изсъска Ариа, като посочи към дърветата. Но точно когато Емили вдигна глава, Спенсър изчезна в сенките.

Сепна я бръмчене. Мина доста време преди Ариа да осъзнае, че това е телефонът й. Веднага след това светна и мобилният на Емили. На екрана се изписа „имате едно ново съобщение“. Двете се спогледаха с познатия неспокоен израз в очите. Ариа бавно извади своето трио от чантата си и погледна към екрана. Емили се наведе към нея да погледне.

— О, не — прошепна тя.

Вятърът изведнъж спря. Дърветата замръзнаха като статуи. В далечината се чуха сирени.

— О, Боже, не! — проплака Емили. Съобщението съдържаше само четири смразяващи думи.

Тя знаеше твърде много.

Благодарности

„Мис Съвършенство“ беше най-трудната от всички написани досега книги от поредицата „Малки сладки лъжкини“, защото беше пълна с най-различни късчета информация, които трябваше да бъдат поставени на подходящото място, за да се получи правдоподобна история. Затова искам да благодаря на всичките си внимателни читатели, конспиратори, съставители на диаграми, нагаждани на думи и всички останали великолепни хора, които ми помогнаха в работата: Джош Банк и Лес Моргенщерн, които се запознаха с „Мис Съвършенство“ още от самото начало и с които разисквахме по цял ден процеса, довел до припадъците на Спенсър. Момчета, ужасно съм ви благодарна, че бяхте до мен. Чудесните хора в „Харпър-Колинс“, Елиз Хауърд и Фарин Джейкъбс, които си блъскаха главите над множество чернови и успяха да уловят всичките ми пропуски. Лани Дейвис от „Алой“, която чертае великолепни диаграми, винаги бе на разположение и си остана непоколебима почитателка. И накрая, но не на последно място, моите търпеливи, изключително компетентни и оригинални редактори — Сара Шандлър от „Алой“ и Кристин Маранг от „Харпър Колинс“ — чиято самоотвержена работа наистина ми помогна да събера всичко в книгата на фокус. Благодаря на всички вас за това, че познавахте героините ми толкова добре, че обичахте поредицата толкова много, колкото и аз, и наистина повярвахте в нейния успех. Ние сме един страхотен отбор „Малки сладки лъжкини“, така че защо да не сформираме и един отбор по боулинг или, може би, отбор по синхронно плуване, а защо да не се облечем всички в еднакви ризки „Лакосте“?

Големи благодарности и много целувки на Ники Чайкън за професионалните й съвети, свързани със сеансите на Спенсър и доктор Евънс. Много любов на чудесния ми съпруг Джоъл за това, че проучи точно какъв модел самолет се използва за изписването на съобщения в небето и за физиката на автомобилните катастрофи, и който не спря да чете всички чернови на тази книга — невероятно постижение! Много любов и на чудесните ми приятели и читатели, сред които и превъзходните ми родители Шеп и Минди (нито един моден бар, в който сервират червено вино, няма да изглежда съвършен, ако някой от вас липсва), моята мила и вярна братовчедка Колийн (и без теб никой моден бар няма да изглежда съвършен) и на добрия ми приятел Андрю Зийх, който, щом слезе от самолета, ми изпрати есемес, за да ми каже, че някой четял „Малки сладки лъжкини“ на височина от 20 000 фута. Благодаря и на всички вас, които ми писахте с вашите размисли и въпроси върху книгите. Страшно се радвах на писмата ви. Вие също сте част от отбора „Малки сладки лъжкини“.