— Ъ… да — заекна Езра.

— И преподавате в училището „Роузууд дей“? — попита Попай. — Това ли е момичето? Вашата ученичка!

— Какво, по дяволите, става тук? — извика Езра.

— Вие сте арестуван. — Попай свали чифт белезници от колана си. Другото ченге, което беше по-ниско и по-дебело, с блестяща кожа, чийто цвят Ариа можа да определи единствено като цвят на шунка, издърпа Езра от леглото. Той повлече след себе си овехтелите, посивели чаршафи, като разкри голите крака на Ариа. Тя изпищя и се свлече от другата страна на леглото, за да се скрие. Откри долнището на една карирана пижама, свито на топка под радиатора. Напъха краката си в него колкото се може по-бързо.

— Имате право да запазите мълчание — каза Шунката. — Всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда.

— Чакайте! — изкрещя Езра.

Но ченгетата не го слушаха. Шунката го завъртя с гърба напред и закопча китките му с белезниците. Погледна с отвращение към леглото. Дънките и тениската на Езра се търкаляха на топка до краката му. Ариа внезапно забеляза, че дантеленият черен сутиен, който бе направен по поръчка в Белгия, се бе усукал около една от тръбите. Тя бързо го дръпна към себе си.

Полицаите изтикаха Езра към дневната и след това го изведоха от апартамента през входната врата, която висеше на едната си панта. Ариа хукна след тях, без да си прави труда да облича карираната си блуза, която лежеше на купчина пред телевизора.

— Не можете да постъпвате така! — извика тя.

— С теб ще се разправяме по-късно, момиченце — измуча Попай.

Тя се спря колебливо в мрачния, слабо осветен коридор. Ченгетата държаха Езра така, сякаш той бе психически болен пациент. Шунката непрекъснато го настъпваше по босите крака. Това накара Ариа да заобича Езра още повече.

Докато те го отвеждаха през входната врата на блока, Ариа усети, че освен нея в коридора има още някой. Устата й увисна от изненада.

— Шон — избъбри тя. — Какво… какво правиш тук?

Шон стоеше облегнат на пощенските кутии и гледаше Ариа с отвращение и разочарование.

— Ти какво правиш тук? — попита я той, като гледаше обвинително към голямата пижама на Езра, която заплашваше да се свлече в краката й. Тя бързо я придърпа нагоре.

— Всичко ще ти обясня — избъбри тя.

— Така ли? — сопна й се Шон и сложи ръце на хълбоците си. Тази вечер той изглеждаше много сериозен и зъл. Не нежният Шон, когото познаваше. — От кога си с него?

Ариа заби поглед в касовата бележка от близкия супермаркет, която се въргаляше на пода.

— Събрах ти багажа — продължи Шон, без дори да изчака отговора й. — Оставил съм го до портата на двора. Няма начин повече да стъпиш в моя дом.

— Но… Шон… — каза Ариа със слаб гласец. — Къде ще отида?

— Това не е мой проблем — рязко отсече той и тръгна бързо към изхода.

Ариа се почувства ужасно замаяна. През отворената врата виждаше как ченгетата отвеждат Езра по градинската пътечка и го вкарват в една полицейска кола. След като затръшнаха вратата, Езра обърна глава към сградата. Погледна Ариа, после Шон, после отново нея. На лицето му бе изписано отчаяние.

В главата на Ариа светна крушка. Тя последва Шон до градинската порта и го хвана за ръката.

— Ти си се обадил на полицията, нали?

Шон скръсти ръце и отмести поглед. Тя се почувства замаяна и нещастна, и протегна ръце, за да се хване за ръждясалата порта.

— Веднага, щом получих това. — Шон измъкна телефона си и го приближи към лицето на Ариа. На екрана имаше снимка на Ариа и Езра, които се целуваха в неговия кабинет. Шон натисна бутона за превъртане. Появи се друга снимка на тяхната целувка, но от друг ъгъл. — Реших, че трябва да уведомя властите за това, че един учител е с една от ученичките си. — Устните му се свиха при произнасянето на думата ученичка, сякаш тя му бе безкрайно отвратителна. — И то на училищен терен — добави той.

— Не исках да те нараня — прошепна Ариа. След това забеляза съобщението, което придружаваше последната снимка. Сърцето и почти спря.

Скъпи Шон, мисля, че една твоя приятелка трябва да обясни доста неща.

32.

Не чак толкова тайни любовници

— И здраво се бяха награбили — Емили отпи една голяма глътка от чашата със сангрия, която Мая беше донесла от бара в планетариума. — През цялото време аз да се притеснявам, че ще ме променят, а се оказва, че цялата работа е фалшива! Настойницата ми се върна при приятелката си и край!

Мая я погледна налудничаво и я смушка в ребрата.

— Ама ти наистина ли си мислеше, че ще те променят?

Емили се облегна назад.

— Изглежда съм била голяма глупачка, нали?

— Да — усмихна се Мая. — Но аз съм много щастлива, че нищо не се получи.

Около час по-рано Бека и Уенди оставиха Емили на купона на Мона и тя бе хукнала из залите да търси Мая, ужасена, че вече може да си е тръгнала — или още по-лошо, че може да е с някой друг. Откри я да седи съвсем сама до кабинката на диджея, облечена с рокля на черно-бели райета и кожени ботуши „Мери Джейн“. Беше прибрала косата си с бели шноли във формата на пеперуди.

Двете избягаха навън на малката полянка в градината на планетариума. През прозорците можеха да виждат купонджиите, които вилнееха из двуетажната сграда, без да чуват нищо. Градината бе пълна с кичести дървета, телескопи и храсти, подстригани във формата на планети. Няколко от гостите бяха излезли отвън, седяха в другия край на верандата, пушеха и се смееха. Една двойка се беше скрила и сянката на гигантския храст във формата на Сатурн, но Емили и Мая се бяха усамотили в доста отдалечено ъгълче. Те не се целуваха, а просто седяха там и се взираха в небето. Беше почти полунощ, обичайния вечерен час за Емили, но тя се беше обадила на майка си, за да й каже, че ще прекара нощта у Бека. Тя се бе съгласила да подкрепи историята й, ако се наложеше.

— Виж — каза Емили и посочи към звездите. — Онзи звезден куп ей там, не ти ли се струва, че ако ги свържеш с линии, ще образуват буквата Е?

— Къде? — наведе се Мая.

Емили насочи брадичката й в правилната посока.

— А до тях има едни други, които образуват буквата М. — Тя се усмихна в мрака. — Е и М. Емили и Мая. Това е знак.

— Ти и твоите знаци — въздъхна Мая.

За миг двете замълчаха, наслаждавайки се на тишината.

— Страшно ти се бях ядосала — меко каза Мая. — Да скъсаш с мен по този начин. Дори да откажеш да ме погледнеш в оранжерията.

Емили стисна ръката й и се загледа в съзвездията. На хиляди километри над главите им премина мъничък самолет.

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че не постъпих правилно.

Мая се загледа в Емили. Светлината озаряваше челото, бузите и носа й. Тя бе по-красива от всякога.

— Мога ли да поддържа ръката ти? — прошепна Мая.

Емили погледна към грубите си ръце. С тях бе държала моливи, четки за рисуване и тебешир. Беше захващала стартовото блокче преди състезание. Бе държала балон при завръщането на отбора след състезанието миналата година. Бе държала ръката на бившето си гадже Бен… бе държала дори ръката на Мая, но й се струваше, че този път беше истинско.

Тя знаеше, че наоколо има много хора. Но Мая беше права — вече всички знаеха. С трудната част бе свършено и тя беше оцеляла. Беше нещастна с Бен и не успя да заблуди никого с Тоби. Може би трябваше да продължи с това. Веднага, щом Бека го каза, Емили разбра, че е права: тя не можеше да се промени. Мисълта за това бе ужасяваща, но вълнуваща.

Емили стисна ръката на Мая. Първо съвсем леко, след това по-силно.

— Обичам те, Ем — каза Мая, като също я стисна. — Толкова много те обичам.

— Аз също те обичам — рече Емили, почти автоматично. След това осъзна, че това наистина е така. Обичаше я повече от всеки друг, дори повече от Алисън. Емили беше целунала Али, и за частица от секундата Али й беше върнала целувката. Но след това се беше отдръпнала отвратена. Веднага бе започнала да говори за някакво момче, по което страшно си падала, и името, на което така и не пожела да разкрие на Емили, защото щяла наистина „да откачи“. Сега Емили се чудеше дали наистина е имало някакво момче или Али просто го беше казала, за да омаловажи момента, когато наистина беше целунала Емили. За да каже: „Не, аз не съм лесбийка. В никакъв случай!“

През цялото време Емили си фантазираше какви щяха да бъдат нещата, ако Али не беше изчезнала, и ако онова лято и тяхното приятелство бяха следвали естествения си ход. Сега вече знаеше: нямаше да се получи. Ако Али не беше изчезнала, тя щеше да се отдалечава все повече от Емили. Но може би тя все пак щеше да открие Мая.

— Добре ли си? — попита Мая, като забеляза колко мълчалива е станала Емили.

— Да. — Те поседяха няколко минути в тишина, като се държаха за ръцете. След това Мая вдигна глава и се намръщи на нещо, което видя в планетариума. Емили проследи погледа й към някаква тъмна фигура, която ги гледаше. Тя почука по стъклото и накара Емили да подскочи.

— Кой беше това? — промърмори Емили.