— Който и да е — отговори Мая, — той идва при нас.

Косата на Емили буквално се изправи. А? Тя отстъпи назад. След това чу един твърде познат глас.

— Емили Катрин Фийлдс! Веднага ела тук!

Мая зина от изумление.

— Мили Боже!

Майката на Емили излезе на светло. Косата й беше разрошена, тя не носеше никакъв грим, беше облечена с една стара тениска, а връзките на маратонките й бяха развързани. Изглеждаше ужасно смешно сред всичките нагласени купонджии. Няколко деца й се присмяха на глас.

Емили тромаво се приближи към нея.

— К-какво правиш тук?

Госпожа Фийлдс я сграбчи за ръката.

— Не мога да повярвам. Преди петнайсет минути ми се обадиха по телефона, че си с нея. А аз не им повярвах! Каква съм глупачка! Не им повярвах! Казах, че лъжат!

— Мамо, мога да ти обясня!

Госпожа Фийлдс млъкна и започна да души около лицето на Емили. Очите й се разшириха.

— Пила си! — изкрещя разярена тя. — Какво става с теб, Емили? — Тя погледна към Мая, която седеше на тревата, без да помръдва, сякаш госпожа Фийлдс я бе замразила. — Ти вече не си моя дъщеря.

— Мамо! — изкрещя Емили. Чувстваше се така, сякаш майка й бе забила нажежено желязо в окото й. Думите й звучаха толкова… окончателни.

Госпожа Фийлдс я завлече към малката порта, която водеше към задната алея и изведе на улицата.

— Щом се приберем, ще се обадя на Хелена.

— Не! — Емили се откъсна от ръката й и я погледна в очите така, както сумистите се гледат преди схватка. — Как можа да кажеш, че не съм ти дъщеря? — извика тя. — Как можеш да ме отпратиш надалеч?

Госпожа Фийлдс отново я сграбчи за ръката, но Емили се спъна нещо. Падна на тревата по гръб и си удари гръбнака, като болката направо я заслепи.

Когато отвори очи, видя майка си, надвесена над нея.

— Ставай. Да вървим.

— Не! — изкрещя Емили. Тя се опита да се измъкне, но майка й заби нокти в ръката й. Емили се изви настрани, но знаеше, че няма смисъл. Тя погледна още веднъж към Мая, която не бе помръднала от мястото си. Очите й бяха огромни и пълни със сълзи, а тя изглеждаше малка и самотна. Може би повече няма да я видя, си помисли Емили. Това е краят.

— Какво лошо има в това? — изкрещя тя на майка си. — Какво лошо има в това да си различна? Как може да ме мразиш заради това?

Ноздрите на майка й се разшириха. Тя сви юмруци и отвори уста, готова да изкрещи нещо в отговор. После сякаш изведнъж се отказа. Обърна се с гръб към нея и изпръхтя. Внезапно придоби изключително изморен вид. И изплашен. И засрамен. Без грим и облечена в своята пижама, тя изглеждаше толкова уязвима. Под очите й имаше тъмни кръгове, те бяха толкова червени, сякаш бе плакала дълго време.

— Моля те, нека си вървим.

Емили не знаеше какво друго да направи, освен да се изправи. Тя последва майка си по тъмната пуста пътечка до паркинга, където Емили видя тяхното волво. Охраната на паркинга погледна майка й в очите и изсумтя осъдително към Емили, докато госпожа Фийлдс му обясняваше защо е паркирала там и е извлякла Емили от купона.

Емили се тръшна на предната седалка. Очите й се спряха на ламинираното колело „Избери си хороскоп“, което беше пъхнато в джобчето на вратата. Колелото изкарваше хороскопите на всички зодии за цялата година, така че Емили го измъкна, завъртя го на телец, нейната зодия, и погледна към октомврийското предсказание. Любовните ви отношения ще станат по-пълноценни и задоволителни. В миналото връзката ви може да е ви е причинявала трудности, но от сега нататък всичко ще бъде наред.

Ха, помисли си Емили. Тя изхвърли колелото с хороскопите през прозореца. Вече не вярваше в тях. Нито на картите таро. Нито на каквито и да било знаци или предзнаменования, или на всичко останало, според което за всяко нещо си има причина. Каква бе причината всичко това да се случва?

Прониза я хлад. Преди петнайсет минути ми се обадиха по телефона, че си с нея.

Тя бръкна в чантата си с разтуптяно сърце. В телефона й имаше едно ново съобщение. Беше пристигнало преди близо два часа.

Ем, виждам те! Ако не се спреш, ще се обадя на ти-знаеш-кого.

Емили закри очите си с ръце. Защо А. просто не я беше убил?

33.

Някой се подхлъзна. Здраво

Първо Лукас извади от колата си едно горнище на анцуг с емблемата на „Роузууд дей“ и го подаде на Хана.

— Един скаут трябва да е подготвен за всичко — обяви той.

После отведе Хана в читалнята на колежа Холис, за да се преоблече. Колежът се намираше на няколко пресечки от планетариума. Читалнята напълно отговаряше на името си — огромна стая в една къща от деветнайсети век, посветена изцяло на отдиха и четенето. В нея миришеше на дим от лула и кожени подвързии, и беше пълна с най-различни книги, карти, глобуси, енциклопедии, списания, вестници, дъски за игра на шах, кожени дивани и удобни канапета за двама. Технически тя можеше да се ползва само от студентите и преподавателското тяло, но беше страшно лесно да се намърдаш вътре през страничната врата.

Хана отиде в мъничката тоалетна, свали скъсаната си рокля и я метна в металното кошче за отпадъци, като я натъпка здраво с ръце, за да се събере. После се измъкна оттам, строполи се на дивана до Лукас и просто… загуби контрол над себе си. Цялата мъка, която бе натрупвала през последните няколко седмици — може би дори няколко години — изригна в неконтролируеми ридания.

— Никой вече не ме харесва — каза тя през сълзи, между хълцанията. — И изгубих Мона завинаги.

Лукас я погали по косата.

— Всичко е наред. Тя и без това не те заслужава.

Хана плака докато очите й не отекоха и гърлото не я заболя. Най-накрая положи глава на гърдите на Лукас, които се оказаха доста по-мускулести, отколкото бе очаквала. Поседяха известно време така, без да продумат ни дума. Лукас я галеше по косата.

— Как така се озова на партито? — попита тя след известно време. — Мислех, че не си поканен.

— Бях поканен — наведе очи Лукас. — Но… Нямах намерение да ходя. Не исках да се чувстваш зле и предпочитах да прекарам вечерта с теб.

Хана усети леко замайване.

— Съжалявам — каза тихо тя, — за това, че в последния момент зарязах нашата игра на покер заради тъпия купон на Мона.

— Няма нищо — отговори Лукас. — Вече няма значение.

Хана го погледна. Той имаше толкова нежни сини очи и толкова очарователни розовеещи бузи. За нея имаше значение, и то много. Тя бе толкова обсебена от стремежа винаги да върши безупречно нещата — да носи най-безупречните одежди, да избира най-безупречните музикални тонове за телефона си, да поддържа тялото си в безупречна форма, да има безупречните най-добри приятелки и най-безупречното гадже — но за какво й бе цялото това съвършенство? Може би и Лукас бе безупречен по един по-различен начин. Той се грижеше за нея.

Хана не знаеше какво точно се случи, но двамата се озоваха на един от кожените дивани, а тя се беше настанила в скута му. Странно, но тя изобщо не се притесни дали му тежи. Миналото лято, докато се подготвяше за пътуването до Кейп Код със семейството на Шон, Хана не беше яла нищо, освен грейпфрут и червени чушки, а после, когато облече банския си костюм, тя не позволи на Шон да я докосне, защото се страхуваше, че той ще си помисли, че е разплута като желе. При Лукас това изобщо не я притесняваше.

Лицето й се приближи до неговото. Той леко се надигна към нея. Тя усети как устните му докосват брадичката й, после ъгълчето на устата й, след това самите устни. Сърцето й лудо заби. Той я придърпа към себе си. Сърцето на Хана биеше толкова бързо и възбудено, че тя се уплаши да не се пръсне. Лукас хвана лицето й в шепи и я целуна по ухото. Тя се изкиска.

— Какво има? — попита той и се отдръпна назад.

— Нищо — каза Хана и се ухили. — Не знам. Просто ми е весело.

Наистина беше весело — нямаше нищо общо със сериозните, показателни сеанси, които бе водила с Шон, при които се чувстваше така, сякаш някакво жури внимателно следи и оценява всяка тяхна целувка. Лукас беше небрежен, влажен и весел, точно като малък лабрадор. От време на време я прегръщаше и силно я притискаше към себе си. Изведнъж започна да я гъделичка, Хана изписка и се изтърколи от дивана на пода.

Накрая се озоваха на един от диваните, Лукас лежеше върху нея и галеше голото й коремче. Той свали ризата си и се притисна към нея. След известно време те се отпуснаха и просто си лежаха там мълчаливо. Очите на Хана шареха по книгите, дъските за шах и бюстовете на прочути писатели. Изведнъж тя се надигна и седна.

Някой гледаше през прозореца.

— Лукас! — тя посочи тъмната сянка, която се движеше край задната врата.

— Без паника — каза Лукас, като се надигна от дивана и се промъкна към прозореца. Храстите се разклатиха. Бравата се раздвижи. Хана стисна здраво ръката му.

А. беше тук.

— Лукас…

— Шшт. — Още едно щракване. Някъде се отключваше ключалка. Някой влизаше. Лукас изпъна врат и се ослуша. От задната стая се чуха стъпки. Хана отстъпи назад. Подът изскърца. Стъпките се приближиха.