Сега вървете. Сами. Или ще изпълня обещанието си.

А.

32.

Мълчете… и никой няма да пострада

Хана, Ариа и Емили се измъкнаха през задната врата и тръгнаха към студения, мокър заден двор. Портата му беше обляна в топла оранжева светлина, но щом Хана премина през нея, вече не можеше да вижда повече от няколко фута пред себе си. Някъде в далечината чу тих, приглушен шум. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Емили тихо изписка.

— Насам — прошепна Хана и тръгна към хамбара. После започна да тича. Останалите я последваха. Надяваха се, че не са закъснели.

Земята беше хлъзгава и мека, и обувките с високи токчета непрекъснато затъваха в калта. Приятелките й дишаха тежко зад гърба й.

— Не мога да разбера как можа да се случи това — прошепна Емили с натежал от сълзи глас. — Как можа Спенсър да позволи на Иън — или който там е А. — да я примами навън сама? Как може да е толкова глупава?

— Ш-ш-шт. Който и да е тук, може да ни чуе — изсъска Ариа.

Прекосиха обширния двор само за няколко секунди. Ямата, където Иън беше захвърлил тялото на Али, се намираше от дясната им страна, светлоотражателната полицейска лента блещукаше в тъмнината. Зад нея се простираше гората, между дърветата като зловещ портал зееше тясна пролука. Хана потрепери.

Ариа опъна назад рамене и първа се втурна в гората, протегнала ръце напред. Емили тръгна след нея, а Хана се помъкна последна. Мокрите листа се търкаха в голите й глезени. Голите, грапави клони дращеха ръцете й и от раничките веднага започваше да тече кръв. Емили се спъна в неравната земя и простена. Когато Хана погледна нагоре, не можа да види небето. Гъстите клони се бяха събрали като навес над главите им, затваряйки ги в капан.

Някой отново изхленчи. Ариа се спря и погледна надясно.

— Насам — прошепна тя, сочейки с пръст. Бледата й ръка сияеше в тъмнината. Тя повдигна дългите поли на роклята си и хукна. Хана се втурна след нея, цялата трепереща от ужас. Клоните продължаваха да дерат голата й кожа. Някакъв гигантски бодлив храст внезапно изникна пред нея. Тя не осъзна, че се е спънала в корените му, докато голите й колене не се удариха в земята. Главата й се заби в калта. Нещо в дясната й ръка изхрущя. Прониза я заслепяваща болка. Тя се опита да не изкрещи, стисна здраво зъби и замижа.

— Хана. — Стъпките на Ариа заглъхнаха. — Добре ли си?

— Добре… съм. — Очите на Хана все още бяха здраво стиснати, но болката беше започнала да отшумява. Тя се опита да раздвижи ръката си. Успя, само че я усещаше изтръпнала.

Те отново чуха хленча. Прозвуча много близо.

— Просто я намерете — каза Хана. — След минута съм при вас.

Ариа и Емили не помръднаха. Хленченето започна все повече да наподобява силен плач.

— Вървете! — извика им настоятелно Хана.

Тя бавно се претърколи по гръб и бавно започна да раздвижва краката и ръцете си. Виеше й се свят, а земята миришеше на кучешки изпражнения. Вратът й започна да изтръпва от студа. Стъпките на Емили и Ариа се чуваха все по-слабо, докато изчезнаха съвсем. Дърветата се местеха насам-натам, като че ли бяха живи.

— Момичета? — извика слабо Хана. Никакъв отговор. Хленчът беше прозвучал сравнително близо — къде се бяха изгубили?

Високо над главата й се чу ревът на самолет, мигащата му светлина едва се забелязваше. Избуха бухал, ниско и ядосано. В небето не се виждаше никаква луна. Внезапно през главата й мина мисълта, че постъпката им е адски глупава. Бяха излезли навън, сами в гората, заради някакво съобщение, което сигурно точно Иън им е изпратил. Беше ги подмамил също толкова лесно, колкото и Спенсър. Откъде да знаят дали Иън не се крие някъде наблизо в сенките, готов да изскочи и да нанесе своя удар? Защо не изчакаха да се появи Уайлдън и да дойде тук с тях?

Храстите около просеката започнаха да се поклащат. Листата прошумоляха под нечии тежки стъпки. Сърцето на Хана щеше да изхвръкне от гърдите й.

— Ариа? — Никакъв отговор.

Изпука съчка. После още една. Хана се обърна по посока на шума. Забеляза нещо между храстите и затаи дъх. Ами ако Иън се криеше точно тук?

Тя се надигна на лакти. От дърветата изскочи една фигура, отмествайки клоните от пътя си. В гърлото на Хана се зароди писък. Това не беше Ариа или Емили… но не беше и Иън. Хана не можа да познае дали е момче или момиче, но който и да беше, изглеждаше доста слаб и може би малко по-нисък от нея. Фигурата се спря за миг насред просеката и се вторачи в Хана, сякаш изненадана от присъствието й. С дръпнатата ниско над очите качулка и лице, напълно скрито в сянката й, фигурата напомни на Хана за Смъртта.

Тя се опита да седне, но тялото й се свлече безпомощно в калта. „Край — помисли си тя. — Сега ще умра“.

В този момент фигурата вдигна пръст към устните си.

— Ш-ш-шт!

Хана заби нокти в калната, полузамръзнала земя, зъбите й тракаха от страх. Но фигурата отстъпи няколко крачки назад. След това, просто ей така, тя се обърна и изчезна тихомълком, без въобще да се чуят стъпки. Сякаш всичко беше просто сън.

33.

Някой знаеше твърде много

Хленчът продължаваше да се чува по-близо, след което се отдалечаваше, сякаш се отразяваше в някакво огледало. Ариа тичаше през гората, без да гледа накъде отива или колко надалеч е стигнала. Когато се огледа, осъзна, че домът на семейство Хейстингс е останал някъде назад — през дебелите, преплетени клони едва мъждукаше жълтеникавата светлина над портата.

Когато стигна до една плитка клисура, тя замръзна на място. Дърветата наоколо бяха изкривени и увити едно в друго. Точно пред нея едно се беше разцепило на две, оформяйки нещо като седалка между стеблата си. Дори когато Ариа, Али и останалите бяха приятелки, те рядко идваха на разходка в гората. Един от малкото пъти, в които Ариа беше минавала оттук, беше когато се промъкна в къщата на Али, за да открадне знаменцето за „Капсулата на времето“.

Когато Али се появи в задния двор и заяви на четирите момичета, че са закъснели и че някой вече е успял да го открадне, те се разделиха и всяка пое разочарована към дома си. Ариа тръгна напряко през гората. Когато минаваше покрай една група особено зловещо изглеждащи дървета — може би точно тези, пред които стоеше сега, — тя забеляза някой, който да се сети сама? Ако минеше теста, щяха ли двамата да са заедно завинаги?

След като Ариа се сприятели с Али, тя се почувства твърде смутена и засрамена, за да разкаже за случилото се, затова скри късчето от знамето в гардероба си и повече не го погледна. Ако отвореше кутията за обувки с надпис „стари литературни есета“, пъхната на дъното на гардероба й, знамето на Али все още щеше да лежи там, напълно украсено и готово да бъде предадено.

Зад нея се разнесоха стъпки. Ариа подскочи и се обърна рязко. Очите на Хана блестяха в мрака.

— Хей, момичета — каза тя, дишайки тежко. — Току-що видях най-странното…

— Ш-ш-шт — прекъсна я Ариа. Една тъмна сянка от другата страна на клисурата беше привлякла вниманието й. Тя се вкопчи в ръката на Емили, опитвайки се да сдържи писъка си. Светна някакво фенерче и лъчът му се плъзна по земята. Ариа притисна ръка. Към устата си и въздъхна треперливо с облекчение.

— Спенсър? — извика тя и пристъпи колебливо напред.

Спенсър беше облякла дъждобран, който й стигаше до коленете и носеше големи ботуши за езда, които шляпаха около слабите й прасци. Тя насочи фенерчето си към тях — те я погледнаха като животни, осветени от фаровете на приближаващ се камион. Целият гръб на черната й рокля беше омазан с кал, както и лицето й.

— Слава Богу, че си добре. — Ариа пристъпи напред.

— И защо си дошла чак дотук, по дяволите? — извика Емили. — Да не си полудяла?

Брадичката на Спенсър трепереше. Тя наведе поглед към нещо, което лежеше на земята.

— В това няма никакъв смисъл — рече тя безизразно, като че ли беше хипнотизирана. — Току-що получих съобщение от него.

— От кого? — прошепна Ариа.

Спенсър насочи фенерчето си към големия предмет, който лежеше до нея. В първия момент Ариа го помисли за паднало дърво или може би мъртво животно. Но после фенерчето освети нещо, което приличаше на… кожа. Това беше една голяма, бледа човешка ръка, свита в юмрук. На един от пръстите й имаше нещо, което приличаше на ученически пръстен.

Ариа отстъпи назад и притисна ръка към устата си.

— О, Господи!

Спенсър освети лицето на човека. Дори в тъмнината Ариа можа да забележи, че кожата на Иън има призрачен синкав цвят. Едното му око беше отворено, а другото не, изглеждаше така, сякаш й намигва. От ухото и устата му беше изтекла засъхнала кръв, а косата му беше залепнала от калта. По врата му се виждаха големи пурпурни отоци, сякаш някой го беше хванал с ръце и беше стиснал здраво. Тялото му изглеждаше студено и вцепенено, като че бе лежал така доста дълго време.

Ариа започна да примигва бързо, без да осъзнава съвсем какво лежи пред очите й. Сети се, че Иън не се беше появил на процеса си предишния ден. Ченгетата напуснаха залата и тръгнаха да го търсят. А той през цялото време може да си е лежал тук.