Очите на господин Мерин блестяха.

— Казала ли си наистина на приятелите си, че Кейт има… херпес? — Той предъвка последната дума.

Хана се сви на дивана.

— Да, но…

— Какво ти става, за Бога? — попита рязко господин Мерин.

— Тя щеше да ми причини същото! — извика Хана.

— Не, нямаше! — възрази страстно Кейт. Френският й кок се беше развалил и няколко кичура падаха върху раменете й.

Хана зяпна от изненада.

— Чух те в петък като говореше по телефона: „Моментът почти настъпи! Ще се получи! Чакам го с нетърпение!“. И след това… се изхили гадно! Знам какво си намислила, затова не се преструвай на идеална и невинна!

Кейт изписка безпомощно.

— Не знам за какво говори тя, Том.

Хана се изправи и се обърна към баща си.

— Тя иска да ме унищожи. Също като Мона. Двете работят заедно.

— Да не си се побъркала? За какво говориш? — Кейт разпери отчаяно ръце.

Господин Мерин повдигна рошавите си вежди. Хана скръсти ръце на гърдите си и отново погледна към снимката на Али. Тя като че ли беше вперила поглед в нея, подсмихваше се и въртеше очи. Хана искаше да я обърне на другата страна — или дори още по-добре, да я накъса на парчета.

Кейт ахна силно.

— Чакай малко, Хана. Когато си ме чула вчера, аз в спалнята си ли бях? Имаше ли дълги паузи между думите, които изричах?

Хана застина.

— Ами, да. Така се случва, когато говориш по телефона.

— Не говорех по телефона — спокойно отвърна Кейт. — Репетирах репликите си от училищната пиеса. Получих роля — ако беше поговорила с мен, щях да ти кажа! — Тя поклати изненадано глава. — Чаках те да се прибереш у дома, за да се позабавляваме. Защо ми е да заговорнича срещу теб? Мислех, че сме приятелки!

Джаз групата на долния етаж спря да свири и всички започнаха да ръкопляскат. От кухнята се носеше силна миризма на синьо сирене, която разбуни стомаха на Хана. Кейт беше упражнявала репликите си?

Очите на господин Мерин потъмняха — Хана не го беше виждала такъв.

— Нека изясним нещата, Хана. Съсипала си репутацията на Кейт заради нещо, което си чула през вратата? Дори не си си направила труда да поговориш с нея за това какво е имала предвид или какво е правила, просто си решила да действаш и си разказала безсрамната лъжа на всички.

— Помислих, че… — започна Хана, но изведнъж се сепна. Така ли беше направила?

— Този път стигна твърде далеч. — Господин Мерин поклати тъжно глава. — Опитах се да бъда мил е теб, особено след всичко, което се случи през есента. Опитах се да ти повярвам. Но този път няма да ти се размине, Хана. Не знам как сте живели с майка ти, но аз няма да позволя подобни неща да се случват в моята къща. Наказана си.

От мястото си Хана можеше да види всяка малка бръчица около очите на баща си и новите посивели коси. Преди баща й да ги напусне, той нито веднъж не я беше наказвал. Каквото и да правеше, той просто разговаряше с нея за това, докато тя не разбереше в какво е сбъркала. Но като че ли на тези дни беше сложен край.

Тя усети огромна буца в гърлото си. Искаше да попита баща си дали си спомня разговорите им. Или как добре се бяха забавлявали заедно. Искаше й се да го попита защо онзи път в Анаполис я беше нарекъл „малко прасенце“. Това въобще не беше забавно — не може да не го е знаел. Но може би това не го интересуваше? Стигаше му Кейт да се забавлява. От мига, в който Изабел и дъщеря й се бяха появили в живота му, той винаги вземаше страната на Кейт.

— От сега нататък ще общуваш само с Кейт — каза господин Мерин, изпъвайки пуловера си. Започна да изброява на пръсти: — Никакви момчета. Никакви приятелки на гости. Никакъв Лукас.

Хана зяпна.

— Какво?

Господин Мерин спря следващите й думи с поглед.

— Няма да сядаш при други хора в стола на обяд — продължи той. — Никакво мотаене с другите момичета преди, или след училище. Ако искаш да отидеш в мола, Кейт ще дойде с теб. Ако искаш да отидеш на фитнес, Кейт ще дойде с теб. Или ще започна да ти вземам нещата. Първо колата. После чантите и дрехите. Докато не започнеш да разбираш, че не може да се отнасяш така с хората.

Устата на Хана започна да се схваща. Тя беше сигурна, че всеки момент ще припадне.

— Не можеш да постъпиш така! — прошепна тя.

— Мога. — Господин Мерин присви очи. — И ще го направя. И знаеш ли как ще разбера дали нарушаваш правилата? — Той млъкна и погледна към Кейт, която му кимна. Двамата сигурно го бяха обсъждали и преди. Може би дори Кейт го беше предложила.

Хана се вкопчи в облегалката на дивана. Сега всички в училище обсъждаха Кейт — заради това, което Хана беше казала. Ако Хана отиде на училище с Кейт и се движи само с Кейт, хората ще започнат… да говорят. Могат да си помислят, че и Хана има херпес! Вече си представяше прякорите, които щяха да им измислят: валтрексовите лисици. Пъпчивите сестри.

— О, Господи! — прошепна тя.

— Наказанието ти започва от утре — каза господин Мерин. — Можеш да използваш остатъка от вечерта, за да обясниш на приятелите си, че повече няма да можете да се виждате. Очаквам те вкъщи след един час. — И без да каже нищо повече, той хвана Кейт за ръката и я изведе от стаята.

Хана се обърна замаяно на другата страна. В това нямаше никакъв смисъл. Как може да е бъркала толкова много за онова, което чу през вратата на Кейт? Думите й звучаха толкова зловещо. Толкова очевидно! И противното й кискане… Трудно й беше да повярва, че Кейт просто е репетирала за някаква си смотана училищна продукция на „Хамлет“.

* * *

Хамлет. В главата на Хана светна крушка.

— Чакай малко — извика тя.

Кейт рязко се обърна, като едва не се блъсна в натруфената лампа от „Тифани“, която стоеше на масата до вратата. Тя повдигна въпросително вежди.

Хана бавно облиза устните си.

— Ъ-ъ-ъ, коя роля ще изпълняваш в „Хамлет“?

— Офелия. — Кейт изсумтя надменно, най-вероятно беше решила, че Хана няма представа коя е Офелия.

Но Хана знаеше. Беше прочела „Хамлет“ през зимната ваканция, най-вече за да разбере шегичките от типа: „Хамлет иска мама“, които всички в класа й по литература си разменяха. Никъде в петте части на пиесата крехката, емоционална Офелия не изричаше думи, които дори най-малко да напомнят: „Моментът почти настъпи! Чакам го с нетърпение!“. Нито пък се кискаше злобно. Кейт беше излъгала безсрамно за това, че е репетирала ролята си, а баща й веднага беше захапал стръвта, куката и кордата.

Хана зяпна от изненада. Кейт срещна погледа й и сви пренебрежително рамене. Дори й да беше осъзнала, че е хваната в лъжа, като че ли не й пукаше. Нали Хана вече беше получила своето наказание.

Преди Хана да успее да каже нещо, Кейт се усмихна и тръгна към вратата.

— О, и още нещо, Хана. — Тя хвана дръжката на вратата и леко й намигна. — Не е херпес. Просто си помислих, че трябва да знаеш.

31.

Всички са заподозрени

Когато Емили и Айзък излязоха от тоалетната, пред нея вече се беше събрала опашка. Емили наведе глава, въпреки че нямаше от какво да се срамува — те само се бяха прегръщали. Една кльощава жена профуча покрай тях и затръшна вратата на тоалетната зад гърба си.

Докато вървяха към средата на стаята, Айзък прегърна Емили през раменете и я целуна по бузата. Една ужасно възрастна жена, облечена с костюм на „Шанел“, цъкна с език към тях и им се усмихна.

— Каква сладка двойка — изгука тя. Емили трябваше да се съгласи.

Телефонът на Айзък, който беше пъхнат в джоба на сакото му, започна да звъни. Ръцете на Емили бавно се свиха в юмруци — това може би е А. — но после си спомни. Айзък знаеше всичките й тайни. Вече нямаше значение.

Той погледна към дисплея на телефона си.

— Обажда се моят барабанист — каза той. — Ей сега се връщам.

Емили кимна и стисна ръката му. После се запъти към бара да си вземе кока-кола. Няколко момичета с еднакви черни ризи се бяха наредили на опашката пред нея. Емили разпозна няколко бивши ученички на „Роузууд дей“.

— Помните ли как Иън гледаше тренировките ни? — Тъкмо казваше една красива азиатка с дълги обеци. — През цялото време си мислех, че ни гледа, защото Мелиса играе, но може да е било заради Али.

Емили наостри уши. Стоеше тихо и се преструваше, че не ги слуша.

— Той беше в класа ми по естествени науки — прошепна друго момиче, брюнетка с много къса коса и чипо носле. — Когато правихме дисекция на свински зародиш, той го намушка така, сякаш наистина му правеше удоволствие.

— Да, само че всички момчета се държаха така с тях — напомни й друго момиче, отвори сребристата си чантичка и измъкна оттам пакетче дъвки. — Помните ли Дарън? Измъкваше вътрешностите им така, сякаш бяха спагети!

И двете потрепериха. Емили сбърчи нос. Защо всички изведнъж започнаха да повтарят колко страховит е бил Иън? Като че ли пишеха наново историята. Не можеше да повярва и на онова, което Иън беше казал на Спенсър — че е харесвал Али много повече, отколкото тя го е харесвала, че никога не би я наранил. Защо просто не си го признаеше? Нямаше по-силно доказателство за вината му от това, че беше избягал от процеса.