— Един мъж трудно може да разбере толкова противоречиви сигнали.

— Противоречиви… сигнали? — повтори Ариа. Може би това беше някакъв странен художнически начин за разчупване на леда. Тя зачака кулминацията.

Ксавие се изправи и бавно се приближи до нея. Облегна се на дръжките на креслото и горещият му остър дъх опари шията й. Като че ли беше пил доста. Внезапно Ариа се запита дали тук въобще ставаше дума за разчупване на леда. Главата й започна да пулсира.

— Флиртуваше с мен на изложбата, но след това започна да се държиш странно, когато те нарисувах в ресторанта — обясни той с нисък глас. — Слизаш на закуска с прозрачна блузка и шорти, разкриваш си душата, започваш бой с възглавници… но когато те целувам, откачаш. А сега бягаш и се криеш в спалнята. Убеден съм, че си знаела, че ще те последвам.

Ариа рязко се изправи и се облегна на огледалото на Спенсър. Старото дърво изскърца под тежестта й. Дали той намекваше онова, което тя си мислеше, че намеква?

— Не съм искала да ме последваш! — извика тя. — И не съм изпращала никакви сигнали!

Ксавие повдигна вежди.

— Не ти вярвам.

— Истина е! — изхленчи тя. — Не съм искала да ме целуваш. Ти излизаш с майка ми! Мислех, че ще дойдеш да се извиниш!

В стаята изведнъж стана толкова тихо, че Ариа можеше да чуе тиктакането на часовника си. Тази вечер в Ксавие имаше нещо, което го правеше да изглежда много по-грамаден, суров и могъщ.

Той въздъхна и очите му се напрегнаха.

— Не се опитвай да обърнеш нещата и да ме изкараш виновен. Пък и ако наистина си била толкова шашната от целувката, защо не си казала на никого? Защо майка ти продължава да приема обажданията ми? Защо брат ти ме кани у вас да играя „Уии“ с него и приятелката му?

Ариа примигна безпомощно.

— Аз… Не исках да създавам още проблеми. Не исках никой да ми се ядосва.

Ксавие докосна ръката й и доближи лицето си до нейното.

— Или пък все още не си искала майка ти да ме изрита.

Той се наведе още по-напред и устните му започнаха да се отварят. Ариа се измъкна и изтича до полуотворения гардероб, като едва не се спъна в дългата си рокля.

— Просто… стой далеч от мен — каза тя с възможно най-твърдия си глас. — И от майка ми.

Ксавие изцъка няколко пъти с език.

— Добре. Щом искаш, така да бъде. Но знай — аз няма да изчезна. И ако искаш всичко да е наред, по-добре не споменавай нищо на майка си. — Той отстъпи назад и щракна с пръсти. — Нали знаеш колко лесно могат да се изкривят нещата, а и ти си също толкова виновна, колкото и аз.

Ариа примигна невярващо. Ксавие продължи да се усмихва, сякаш казаното от него беше много смешно. Стаята се завъртя пред очите й, но тя се опита да запази спокойствие.

— Хубаво — изтърси тя. — Щом не смяташ да си вървиш, значи аз си тръгвам.

Той не изглеждаше впечатлен.

— И къде ще отидеш?

Ариа прехапа устни и се обърна. Това беше много правилен въпрос — къде би могла да отиде? Оставаше само едно място. Тя затвори очи и си представи надутия корем на Мередит. Гърбът й започна да я боли, когато си представи неудобното легло в студиото-спалня.

Щеше да е болезнено да наблюдава как Мередит и Байрън поставят началото на новото им семейство. Но Ксавие се беше изразил съвсем ясно. Нещата можеха толкова лесно да се изкривят, а той изглеждаше готов да ги изкриви, ако се наложи. А Ариа би направила всичко, за да не съсипе отново семейството си.

29.

Цялата покъртителна истина

Спенсър имаше предимство пред останалите, които искаха да напуснат сбирката, без Уайлдън да ги забележи — това беше нейният дом и тя познаваше всички тайни изходи. Уайлдън може би дори не знаеше, че гаражът има задна врата, която водеше право към задния двор. Тя се спря само за да грабне малкото фенерче от шкафчето за градински инструменти на майка й, да облече един зелен дъждобран, който висеше на стената, и да нахлузи чифт ботуши за езда, които се търкаляха по пода до стария ягуар XKE на баща й. Ботушите не бяха маркови, но щяха да топлят краката й повече, отколкото високите й обувки.

Небето беше пурпурночерно. Спенсър хукна през двора покрай замръзналите боровинкови храсти, които разделяха техния имот от старата къща на Али. Тъничкият лъч на фенерчето танцуваше върху неравната земя. За неин късмет снегът почти се беше стопил, така че не беше трудно да намери мястото, където бяха закопали торбичката.

Някъде по средата на пътя Спенсър чу тихо тупване и замръзна. После бавно се обърна.

— Ехо? — прошепна тя.

Тази вечер нямаше луна и небето беше зловещо ясно, изпъстрено със звезди. Някъде далече зад гърба й се чу трясването на автомобилна врата.

Спенсър прехапа силно устни и продължи да върви напред. Ботушите й шляпаха в кишата. Хамбарът вече беше съвсем наблизо. Мелиса беше оставила лампата над вратата светната, но останалата част тънеше в мрак. Спенсър стигна до вратата и се спря. Дишаше тежко, сякаш бе пробягала шест мили с отбора по хокей на трева. Оттук домът й изглеждаше толкова малък и далечен. Прозорците светеха с жълта светлина и през стъклата се виждаха сенките на хората вътре. Андрю беше там, както и някогашните й приятелки. Също и Уайлдън. Може би трябваше да го остави той да се заеме с това? Но вече беше твърде късно.

Слаб вятър подухна по врата й и голия й гръб. Дупката, която бяха изкопали, за да заровят торбичката, се намираше на няколко стъпки вляво от хамбара, близо до криволичещото калдъръмче. Спенсър потрепери, връхлетяна изведнъж от лошото предчувствие за дежа вю. Гостуването с преспиване в седми клас беше в също такава безлунна нощ. След като се скараха, Спенсър беше последвала Али навън и беше настояла да се прибере вътре. След това беше последвал онзи глупав спор за Иън. Спенсър беше потискала този спомен дълго време, но сега той отново изплува на повърхността и тя беше сигурна, че до края на живота си няма да забрави изкривеното лице на Али. Али й се беше присмяла за това, че е приела целувката на Иън на сериозно.

Спенсър така се обиди, че блъсна силно Али. Тя полетя назад и главата й ужасяващо изхрущя при удара в камъните. Истинско чудо беше, че ченгетата така й не намериха камъка, в който се беше ударила Али — по него сигурно е имало следи от кръв, или най-малкото коса. Всъщност в онези решаващи седмици след изчезването на Али полицаите не огледаха нищо в двора, а само вътрешността на хамбара. Бяха повече от сигурни, че тя е избягала. Дали просто са проявили небрежност? Или по някаква причина не са искали да търсят по-внимателно?

„Има нещо, което не знаеш — беше казал Иън. Ченгетата го знаят, но не му обръщат внимание“. Спенсър стисна зъби, опитвайки се да прогони думите от главата си. Иън беше луд. Нямаше никаква тайна, която да се опитват да скрият. Просто чистата истина: Иън беше убил Али, защото тя щеше да разкаже на всички, че ходи с него.

Спенсър повдигна роклята си, коленичи на земята и зарови ръце в меката, разкопана пръст. Най-накрая пръстите й докоснаха найлоновата торбичка. Когато я извади, от нея се изля насъбраната от разтопилия се сняг вода. Тя я остави върху сухо парче земя и я развърза. Вътре всичко беше сухо. Първото нещо, което измъкна, беше гривната, каквато Али беше направила за всички, след случилото се с Джена. После розовата лачена чантичка на Емили. Спенсър я отвори и опипа вътрешността. Изкуствената кожа изскърца. Вътре нямаше нищо.

Спенсър намери парчето хартия, което Хана беше пуснала вътре и го освети с фенерчето. Не беше бележка от Али, както си беше помислила преди, а студентски оценъчен формуляр, попълнен от Али, в който даваше мнението си за устния доклад на Хана върху „Том Сойер“. Всички шестокласници в „Роузууд дей“, които посещаваха часовете по литература, трябваше да оценят докладите на съучениците си, един вид училищен експеримент.

Оценката на Али беше нещо средно — нито твърде ласкателна, нито твърде злобна. Като че ли я беше надраскала набързо, защото е била заета с нещо друго. Спенсър я остави настрани. Измъкна последното нещо от дъното на торбичката. Рисунката на Ариа. Още тогава тя вече рисуваше хората забележително добре. На листа беше скицирана Али пред сградата на „Роузууд дей“, широко ухилена, сякаш се присмиваше на някого зад гърба му. Зад нея стояха няколко момичета от нейната клика и се кикотеха.

Спенсър разочаровано остави рисунката да падне в скута й. Като че ли и в нея не се виждаше нищо необичайно. Наистина ли очакваше да получи някакъв отговор? Как може да бъде такъв идиот!

Но за всеки случай отново освети рисунката. Али държеше нещо в ръцете си. Приличаше на… лист хартия. Спенсър насочи лъча на фенерчето право към нея. Ариа беше надраскала заглавието: Утре започва „Капсулата на времето“.

Тази рисунка и снимката, която беше облегната върху Айфеловата кула, бяха от един и същи ден. Също като снимката, и Ариа беше уловила точно онзи момент, когато Али откъсна обявата и заяви, че тя ще намери парчето от знамето за „Капсулата на времето“. Ариа беше екипирала и някой, който стоеше зад Али. Спенсър приближи фенерчето към хартията. Иън.

Студеният вятър танцуваше по лицето й. Очите й не спираха да сълзят от студа, но тя се опитваше да ги държи отворени. Рисунката на Иън не беше толкова диаболична или обвиняваща, както можеше да се очаква. Вместо това Ариа го беше направила да изглежда… жалък. Той се беше втренчил в Али с широко отворени очи и замаяна усмивка на лицето. Али, от своя страна, му беше обърнала гръб. Изражението на лицето й беше самонадеяно, сякаш си мислеше: „Не съм ли голяма работа? Дори готините абитуриенти въртя на малкия си пръст!“.