Той се намръщи.

- Ако приемем, че телевизията преглътне това, което сериозно ме съмнява, ще загубиш много пари.

- Точно така - тросна се Франческа. - Ще трябва да орежа годишния си бюджет за дрехи от двайсет на десет хиляди долара. А има милиони съсипани работещи майки, които не могат да заспят, докато се опитват да измислят как да купят на децата си обувки за училище.

„От колко пари се нуждае една жена? - запита се тя. - От колко власт? Тя ли беше единствената жена на света, която се бе уморила да купува всички тези мъжки символи на успеха?“

- Какво наистина искаш, Франческа? - попита я Нейтън, сменяйки тактиката си от конфронтация към помирение. -Може и да измислим някакъв компромис.

- Искам време - отвърна уморено тя. - Искам да мога да прочета книга просто защото искам да я чета, а не защото авторът ще гостува в шоуто ми на следващия ден. Искам да мога да прекарам цяла седмица, без някой да мушка маша в косата ми. Искам да придружа Теди на някоя от училищните екскурзии, за бога. - А после сподели идеята, която постепенно се зараждаше в нея. - Искам да посветя част от енергията, която влагам в работата си, на нещо наистина значимо, като всички онези четиринайсетгодишни момичета, които се продават по улиците само защото нямат друга алтернатива.

- Ще направим повече предавания за бегълците - каза той бързо. - Ще измисля нещо, така че да получиш по-дълга отпуска. Знам, че те претоварваме, но...

- Не става, Нейтън - рече тя, като се изправи от дивана. -Въртележката ще трябва да забави темповете си за в бъдеще.

- Но, Франческа...

Тя го целуна бързо по бузата и излезе от кабинета му, преди да е успял да каже нещо повече. Знаеше, че популярността й не е гаранция, че няма да бъде уволнена, ако от телевизията сметнеха, че е неразумна, но трябваше да поеме този риск. Събитията от последните шест седмици й бяха показали какви са приоритетите й и я бяха научили на нещо важно за нея самата - повече нямаше какво да доказва.

Когато стигна до своя офис, я чакаха купчина съобщения. Взе първото, после го остави настрани, без да го прочете. Погледът й се плъзна по папката върху бюрото, която съдържаше подробен опис на професионалната голф кариера на Далас Бодин. Докато се опитваше да изключи Дали от ума си, тя събираше материали за него. Макар че си играеше замислено със страниците, не си направи труда да препрочете това, което вече беше проучила внимателно. Всяка статия, всяко телефонно обаждане, което бе направила, всяко късче информация, което успя да събере, сочеше едно и също нещо. Далас Бодин имаше таланта да стане шампион. Той просто не го искаше достатъчно силно. Помисли си за това, което Скийт й беше казал, и се зачуди какво общо има с Теди, но отговорът продължаваше да й се изплъзва.

Стефан беше в града и тя бе обещала вечерта да отиде с него на частно парти в „Ла Кафе Баск“. През останалата част от следобеда обмисляше да го отложи, но знаеше, че ще е проява на страхливост. Стефан искаше нещо от нея, което тя вече знаеше, че не може да му даде, и не беше честно да отлага разговора с него.

След като тя се върна от Уайнет, принцът беше идвал в Ню Йорк два пъти и тя го беше видяла и двата. Разбира се, той знаеше за отвличането на Теди, така че Франческа бе принудена да му разкаже поне отчасти за случилото се, но пропусна всякакви подробности за Дали.

Разгледа снимката на Теди на бюрото си. На нея той плуваше с голям гумен пояс с Флинтстоун, а малките му кльощави крачета проблясваха във водата. Ако Дали не искаше да контактува отново е нея, поне можеше да направи някакъв опит да се свърже е него. Чувстваше се тъжна и разочарована. Смяташе Дали за по-добър човек, отколкото се беше оказало, че е. Докато привечер се прибираше у дома, си каза, че трябва да приеме факта, че е направила огромна грешка и да забрави за нея.

Преди да се облече за срещата си със Стефан, седна при Теди, докато той вечеряше, и се замисли колко безгрижна беше само преди два месеца. Сега се чувстваше така, сякаш носеше тревогите на света на плещите си. Нелепата й забежка с Дали изобщо не биваше да се случва, сега се готвеше да нарани Стефан, а телевизията можеше и да я уволни. Беше твърде нещастна, за да може да разведри Холи Грейс, и се тревожеше ужасно за Теди, който беше затворен и очевидно нещастен. Не искаше да говори за станалото в Уайнет и блокираше всичките й опити да го накара да обсъжда неуспехите си в училище.

- Днес как беше положението с госпожица Пиърсън? - попита тя небрежно, докато го гледаше как рови из яденето си.

- Нормално... май.

- Само нормално?

Той отмести стола си назад и вдигна чинията си.

- Имам да пиша домашни. Не съм много гладен.

Франческа се намръщи, когато Теди излезе от кухнята. Щеше й се преподавателката му да не е толкова строга и раздаваща наказания. За разлика от предишната учителка на Теди, госпожица Пиърсън, изглежда, беше по-загрижена за оценките, отколкото за ученето, качество, което Франческа смяташе за катастрофално, когато се работи с надарени деца. До тази година Теди никога не се беше тревожил за оценките си, но сега, изглежда, това беше всичко, за което мислеше. Докато обличаше обсипана с мъниста рокля на „Армани“ за вечерта със Стефан, тя реши да си насрочи среща с ръководството на училището.

Партито в „Ла Кафе Баск“ беше оживено, с чудесна храна и задоволителен брой известни личности, но Франческа беше твърде разсеяна, за да му се наслаждава. Група папараци чакаха отвън, когато двамата със Стефан излязоха от ресторанта малко след полунощ. Тя придърпа яката на коженото палто плътно под брадичката си и извърна поглед от проблясващите светкавици.

- Самурът е отвратителен - промърмори.

- Едва ли някой ще сподели мнението ти, скъпа - отвърна Стефан и я поведе към лимузината си.

- Този медиен цирк е заради палтото - оплака се тя, след като лимузината се измъкна от трафика на Петдесет и пета източна. -Теб пресата почти не те безпокои. Заради мен е. Ако бях облякла стария си шлифер... - Тя забърбори за самура, за да печели време, докато се опитваше да намери кураж да го нарани. Най-накрая замълча и остави старите спомени, които я преследваха цяла вечер, да я обземат - мислеше за детството си, за Клоуи, за Дали. Стефан се взираше в нея, очевидно изгубен в собствените си мисли. Докато лимузината завиваше покрай „Картие“, тя реши, че повече не може да отлага, и докосна ръката му.

- Имаш ли нещо против малко да повървим?

Полунощ минаваше, февруарската нощ беше мразовита и Стефан я погледна неспокойно, сякаш предусещаше какво се задава, но нареди на шофьора да спре. Докато слизаха на тротоара, край тях мина карета, а копитата на конете чаткаха ритмично по паветата. Тръгнаха заедно по Пето Авеню, а дъхът им образуваше малки облачета във въздуха.

- Стефан - започна тя, като за момент опря бузата си в мекия мохерен ръкав на палтото му, - знам, че търсиш жена, с която да споделиш живота си, но се страхувам, че аз не съм подходящата.

Чу го как си поема дълбоко въздух, а после го издиша.

- Тази вечер си уморена, скъпа. Може би разговорът може да почака.

- Мисля, че чака достатъчно дълго - каза тя нежно.

Продължи да говори и накрая видя, че го е наранила, но вероятно не толкова много, колкото се страхуваше. Подозираше, че някъде дълбоко в себе си Стефан през цялото време е знаел, че тя не е подходяща за принцеса.

Дали й позвъни в офиса на следващия ден. Започна без въведение, сякаш беше говорил с нея едва вчера, а не преди шест седмици, и сякаш между двамата всичко е наред.

- Здрасти, Франси, половин Уайнет е готов да те линчува.

Тя неочаквано си представи всички онези великолепни избухвания, които разиграваше, когато беше млада, но задържа гласа си спокоен и безразличен, макар че гърбът й се беше сковал от напрежение.

- Има ли някаква конкретна причина за това?

- Начинът, по който нападна онзи телевизионен проповедник миналата седмица. Хората тук приемат евангелистите сериозно, а Джони Плат им е истински любимец.

- Той е шарлатанин - отвърна Франческа възможно най-спокойно. Ноктите й се забиха в дланта. Защо поне веднъж Дали не кажеше какво наистина му се върти в главата? Защо трябваше да разиграва тези сложни маневри за отклоняване на вниманието?

- Може би, но на негово място се задава повторението на „Гилигън Айлънд“ и затова никой не очаква с нетърпение да спрат предаването му. - Последва къса, замислена пауза. -Кажи ми нещо, Франси, това трябва да е точно по твоята част, когато Гилигън и хората му претърпяват корабокрушение и живеят толкова дълго на този остров, как се получава така, че на всички онези жени никога не им свършват гримовете? И тоалетната хартия? Смяташ ли, че капитанът и Гилигън използват бананови листа през цялото време?

Тя искаше да му се разкрещи, но отказа да му достави това удоволствие.

- Имам среща, Дали. Поради някаква конкретна причина ли ми се обади?

- Всъщност следващата седмица летя за Ню Йорк, за да се видя отново с момчетата от телевизията, и си помислих, че може да намина във вторник към седем вечерта да кажа „здрасти“ на Теди и да те изведа на вечеря.

- Не мога - отвърна студено тя, а обидата й се процеждаше от всяка сричка.

- Само на вечеря, Франси. Нищо особено.

Ако той не искаше да говори откровено, тя щеше.

- Няма да се видя с теб, Дали. Имаше шанс, но го пропиля.

Последва дълго мълчание. Тя искаше да затвори, но по някаква незнайна причина не можа да го стори. Когато Дали най-накрая проговори, лековатият му тон беше изчезнал. Звучеше уморен и обезпокоен.

- Съжалявам, че не се обадих по-рано, Франси. Трябваше ми време.

- А сега на мен ми трябва.

- Добре - каза той бавно. - Тогава нека само мина да видя Теди.

- Не става.

- Трябва да оправя отношенията си с него, Франси. Но няма да пришпорвам нещата. Ще се отбия само за няколко минути.