- Дали! - Тя се втурна към него, но той вече излизаше от кариерата, а изпод гумите на колата му хвърчеше чакъл. Франческа крещя след него, докато не осъзна, че е безсмислено, и после се втурна към своята кола.

Първоначално двигателят не искаше да запали и тя се уплаши, че акумулаторът е паднал заради фаровете. Когато най-сетне успя, Дали вече беше изчезнал. Даде газ по стръмния път след него, без да обръща внимание на занасянето. На върха на кариерата зърна избледняващите му светлини в далечината. Гумите й избуксуваха, докато ускоряваше. Само ако не беше толкова тъмно! Той излезе на магистралата и тя продължи след него.

Следва го в продължение на няколко мили, пренебрегвайки пищенето на гумите и увеличавайки безразсъдно скоростта, когато пътят стана равен. Дали познаваше черните пътища, а тя не, но отказваше да се предаде. Той нямаше право да й причинява това! Знаеше, че го е наранила, но нямаше право да я тероризира. Достигна почти сто километра в час, после сто и двайсет...

Ако той не беше угасил фаровете си, може би накрая щеше да го настигне.

26

Когато се върна в къщата на Дали, Франческа беше като вцепенена. Докато уморено излизаше от колата, прехвърляше в ума си откъслечни епизоди от срещата в кариерата. Повечето мъже щяха да са щастливи, че им е била спестена тежестта по отглеждането на дете. Защо не си беше избрала някой от тях?

- Ъъъ... госпожице Дей?

Сърцето на Франческа подскочи, когато чу момичешкия глас, долетял до нея откъм ореховото дърво край пътя. „Не и тази вечер“, помисли си тя. Не сега, когато имаше чувството, че носи хиляди тонове тежест на плещите си. Как успяваха винаги да я намерят?

Още преди да се обърне по посока на гласа, знаеш какво ще види - отчаяно младо лице, упорито и тъжно, евтини дрехи, неизменно допълнени с крещящи обеци. Дори знаеше историята, която ще чуе. Но тази вечер нямаше да слуша. Тази вечер имаше твърде много нещастие в собствения й живот, за да понесе и чуждото.

Едно момиче в джинси и мръсно розово яке пристъпи към светлината, която идваше откъм кухненския прозорец. Носеше твърде много грим и разделената й на път коса падаше като перде около лицето.

- Аз... ъъъ... видях ви по-рано на бензиностанцията. Първоначално не повярвах, че сте вие. Аз... ъъъ.. чух от едно момиче, което срещнах отдавна, че... нали знаете... че можете...

Агенцията на бегълците. Следваше я от Далас до Сейнт Луис, после до Лос Анджелис и Ню Йорк. Сега репутацията й на най-големия лапнишаран на света бе стигнала дори до малки градчета като Уайнет.

- Как ме намери? - попита тя.

- Аз... аз поразпитах. Някой ми каза, че сте отседнали тук.

- Как се казваш?

- Дора, Доралий. - Момичето повдигна цигарата, която държеше към устата, и си дръпна.

- Пристъпи напред, за да те видя.

Доралий го направи, приближи се неохотно, сякаш повдигането на червените високи гуменки изискваше нечовешко усилие. Не беше на повече от петнайсет, реши Франческа, макар че сигурно щеше да настоява, че е на осемнайсет. Тя се приближи до нея и разгледа лицето й. Зениците й не бяха разширени, говорът й беше колеблив, но не заваляше. В Ню Йорк, ако заподозреше, че момичето взема наркотици, го водеше в една стара сграда в Бруклин, ръководена от монахини, които имаха опит със страдащи от зависимост тийнейджъри.

- Откога не си яла нещо свястно? - попита Франческа.

- Храня се - отвърна предизвикателно момичето.

Със сладки неща, досети се Франческа. И вафли, натъпкани с химия. Понякога децата на улицата събираха парите си и се глезеха с пържени картофки.

- Искаш ли да влезем вътре и да поговорим?

- Май да. - Момичето сви рамене и хвърли цигарата си на пътя.

Докато я водеше към кухнята, Франческа си помисли, че чува в ухото си ядосания глас на Холи Грейс да й се подиграва: „Ти и твоите проститутки! Остави на държавата да се погрижи за тях, както се предполага, че трябва да прави. Кълна се в бога, че си изгубила всякакъв здрав разум“. Но Франческа знаеше, че държавата няма достатъчно убежища, за да се погрижи за всички тези деца. Просто ги връщаше обратно на родителите им, където твърде често проблемите започваха отново.

Първият път, когато Франческа приюти избягало дете, беше в Далас, след едно от телевизионните си предавания. Темата й беше за тийнейджърките проститутки и тя бе ужасена от властта, която сводниците упражняваха над момичетата, които все пак бяха още деца. Без съвсем да разбере как точно се случи, заведе две от тях вкъщи и после не остави на мира социалните, докато не им намериха приемни домове.

Слухът за това бавно се разнесе и оттогава на всеки няколко месеца тя се озоваваше с някоя увесила се на врата й тийнейджърка. Първо в Далас, после в Лос Анджелис, накрая и в Ню Йорк излизаше вечерно време от работа и намираше някой, застанал пред сградата, чул слуховете по улиците, че Франческа Дей помага на момичета в беда. Често те искаха просто храна, друг път скривалище от сводниците си. Рядко говореха, бяха преживели твърде много отхвърляне. Просто се мъкнеха след нея като това момиче, пушещи цигара или гризящи ноктите си, надяващи се, че Франческа Дей някак ще разбере, че е последната им надежда.

- Трябва да се обадя на семейството ти - заяви Франческа, докато топлеше чиния с храна в микровълновата и я поднасяше на момичето заедно с ябълка и чаша мляко.

- Майка ми и пет пари не дава какво се случва с мен - каза Доралий, а раменете й увиснаха толкова много, че косата й почти докосна масата.

- Все пак трябва да й се обадя - отвърна твърдо Франческа.

Докато Доралий ровеше храната в чинията си, тя позвъни на номера в Ню Мексико, който момичето й беше дало неохотно. Беше точно както каза. Майка й не даваше и пет пари за нея.

След като се нахрани, Дора започна да отговаря на въпросите на Франческа. Стояла на стоп, когато я видяла да отбива

на бензиностанцията и да пита за кариерата. За кратко живяла по улиците на Хюстън, после прекарала известно време в Остин. Сводникът й я биел, започнала да се притеснява да не хване СПИН.

Франческа беше чувала същата история толкова много пъти и преди - тези бедни, тъжни деца, изхвърлени толкова млади на улицата. Час по-късно тя зави момичето в едно малко легло в шивашката стая, а после внимателно събуди госпожица Сибил, за да й разкаже какво се бе случило в кариерата.

Госпожица Сибил остана с нея няколко часа, докато Франческа не настоя да се върне в леглото. Знаеше, че няма да може да заспи и отиде обратно в кухнята, където изплакна мръсните чинии от вечерята на Доралий и ги зареди в съдомиялната. После застла кухненските чекмеджета с нови хартиени постелки, които откри в шкафа. Към два сутринта започна да пече. Нищо не помагаше дългите часове на нощта да минат по-бързо.

- Какво е това там, Скийт? - Теди подскачаше на задната седалка и сочеше през страничното стъкло на колата. - Ей там! Онези малки животни по хълмовете!

- Мислех, че ти казах да си сложиш колана - тросна се Дали, който караше. - По дяволите, Теди. Не искам да скачаш в колата, докато шофирам. Сложи си колана или ще изляза с колата от пътя.

Скийт хвърли мрачен поглед на Дали, а после погледна през рамо към Теди, който се мръщеше на врата на баща си по същия начин, който Скийт беше виждал да прави Дали с хората, които не харесва.

- Това са ангорски кози, Теди. Хората тук ги отглеждат за мохер, от който се правят модни пуловери.

Но Теди беше загубил интерес към козите. Той чешеше врата си и си играеше с единия край на колана.

- Закопча ли го? - сопна се Дали.

- Аха. - Теди закопча колана колкото бавно смееше.

- Да, господине - смъмри го Дали. - Когато говориш с възрастни, казваш „господине“ или „госпожо“. Само защото живееш на Север не означава, че не ти трябва възпитание. Разбираш ли?

- Аха.

Дали се извърна към задната седалка.

- Да, господине - промърмори мрачно Теди. После погледна към Скийт. - Колко още остава, докато видя мама?

- Не много - отвърна Скийт. - Защо не отвориш хладилната чанта и не си вземеш един „Доктор Пепър“? - Докато Теди се занимаваше с това, той се протегна към радиото и увеличи звука на задните колони, така че да не може да го чуе какво казва. Наведе се по-близо до Дали и отбеляза: - Държиш се като истински негодник, знаеш ли?

- Не се бъркай - сопна се Дали. - Дори не знам защо ти се обадих да се срещнем. - За момент замълча, а кокалчетата на ръцете му върху волана побеляха. - Виждаш ли какво е направила с него? Върти се наоколо и говори за айкюто и алергията си. Виж какво се случи в мотела, когато се опитах да му похвърлям топка. Той е най-тромавото дете, което съм виждал през живота си. Ако не може да се справи с една футболна топка, смятай какво ще прави с голф топка.

Скийт обмисли думите му за момент.

- Спортът не е всичко.

Дали снижи глас.

- Знам това. Но детето е странно. Не можеш да разбереш какво си мисли зад тия очила и опъва панталона си нагоре чак до под мишниците. Кое дете носи така панталона си?

- Вероятно се страхува, че ще му паднат. Хълбоците му не са много по-широки от бедрото ти.

- Нали? На всичкото отгоре и това. Хилав е. Помниш ли колко едър беше Дани още от самото начало.

- Майката на Дани е доста по-висока от майката на Теди.

Дали стисна зъби и Скийт не каза нищо повече.

На задната седалка Теди затвори едното си око и се взря в дълбините на кутийката с другото. Почеса обрива на корема си. Макар че не можеше да чуе какво си говорят отпред, беше сигурен, че е за него. Но не му пукаше. Скийт ставаше, но Дали беше ужасен загубеняк. Истински задник.

Буца заседна в гърлото на Теди, сякаш бе глътнал някаква голяма лигава зелена жаба. Вчера най-накрая беше престанал да се заблуждава, че всичко е наред, защото знаеше, че не е. Не вярваше, че майка му е казала на Дали да го отведе от Ню Йорк, без значение какво му казваше той. Помисли си, че може би Дали го е отвлякъл, и се опита да не се страхува. Но знаеше, че нещо не е наред и искаше майка си.