Докато тъмните стени на кариерата се издигаха около нея, психически се подготви за срещата. От години се сблъскваше с привидно непробиваеми бариери и се удряше в тях, докато не поддадяха. Дали беше просто поредното препятствие, което трябваше да премине. Освен това тя имаше предимство: той очакваше да се сблъска с момичето, което познаваше, с двайсет и една годишната Мис Каприз.

Още докато се взираше надолу към него, установи, че е сам. Докато се приближаваше, не видя нищо, което да промени заключението й. Теди не беше там. Дали искаше да упражни цялата си сила, преди да й върне детето. Франческа паркира колата под ъгъл пред неговата, но на стотина метра. Ако това беше конфронтация, щеше да изиграе своята част от войната на нерви. Дневната светлина беше почти угаснала и тя остави фаровете включени. Отвори вратата и излезе премерено - без да бърза, без излишни движения, без коси погледи към надвисналите гранитни стени. Приближи се към него бавно, като вървеше в светлината на фаровете с изпънат гръб. Студен порив на вятъра поде шала й и я зашлеви през бузата. Тя затвори очи.

Дали стоеше с лице към нея и с гръб колата, беше се облегнал на капака с кръстосани глезени и ръце - целият заключен и затворен. Беше без шапка, а над ризата си носеше елек без ръкави. Ботушите му бяха покрити с червена прах от кариерата, сякаш беше стоял тук известно време.

Тя се приближи до него с вирната брадичка и нетрепващ поглед. Едва когато стигна съвсем близо, видя колко ужасно изглежда Дали, съвсем различно от кориците на списанията. На светлината от фаровете забеляза, че лицето му е измъчено и сиво, а челюстта му беше покрита с набола брада. Само сините му очи бяха същите, с изключение на това, че бяха студени и твърди като скалата под краката й. Тя спря пред него.

- Къде е Теди?

Острието на нощния вятър се вряза в кариерата и повдигна косата от челото му. Той се отдръпна от колата и се изправи в цял ръст. За момент не каза нищо. Просто стоеше там и я наблюдаваше, сякаш беше особено гнусна човешка отрепка.

- През живота си съм удрял жена само два пъти - каза накрая той. - И ти не се броиш, защото беше повече самоотбрана, тъй като ме удари първа. Но трябва да ти кажа, че откакто открих какво си ми причинила, мисля само как да те хвана и да свърша работата както трябва.

Франческа призова цялата сила на волята си, за да му отговори.

- Нека да отидем някъде, където ще можем да седнем, да си вземем кафе и да обсъдим всичко.

Устата му се изви в грозна усмивка.

- Не смяташ ли, че времето за сядане и пиене на кафе е било преди десет години, след като си открила, че си бременна с детето ми?

- Дали...

Той повиши глас.

- Не мислиш ли, че може би тогава е бил моментът да ми звъннеш по телефона и да ми кажеш: „Здрасти, Дали, имаме малък проблем и мисля, че трябва да седнем и да поговорим“?

Тя зарови юмруци в джобовете на якето си и присви рамене срещу студа, опитвайки се да не му позволи да види колко много я плаши. Къде беше мъжът, който някога й беше любовник - който се смееше щедро, който се забавляваше със слабостите на хората, който беше бавен и спокоен като топла меласа?

- Искам да видя Теди. Какво си направил с него?

- Той изглежда досущ като моя старец - заяви гневно Дали. - Миниатюрно копие на старото копеле Джейси Бодин. Джейси биеше жените. Беше много добър в това.

Ето как беше разбрал. Тя помаха към колата си, не желаеше да стои повече в мрачната кариера и да го слуша как говори за биене на жени.

- Дали, нека да отидем...

- Не си знаела, че Теди прилича на Джейси, нали? Не си смятала, че ще го разпозная, когато си планирала малката си мръсна война.

- Нищо не съм планирала. И това не е война. Хората правят, каквото се налага да направят. Помниш каква бях тогава. Ако бях дотичала при теб, никога нямаше да имам шанса да порасна.

- Решението не е било само твое - каза той, а в очите му проблесна гняв. - И не ми се слушат тия феминистки глупости за това, как аз нямам никакви права, защото съм мъж, а ти си жена и става въпрос за твоето тяло. Става въпрос и за моето тяло. Много ми се иска да видя как щеше да родиш това момче без мен.

Тя премина в атака.

- Какво щеше да направиш, ако преди десет години бях дошла при теб и ти бях казала, че съм бременна? Тогава беше женен, помниш ли?

- Женен или не, щях да се погрижа за вас, това е абсолютно сигурно.

- Именно за това ти говоря! Аз не исках да се грижиш за мен. Тогава нямах нищо, Дали. Бях глупаво малко момиче, което мислеше, че светът е негова играчка. Трябваше да се науча как да работя. Трябваше да бърша тоалетни и да живея с останките от храната на другите, и да загубя цялата си гордост, преди да мога да спечеля някакво самоуважение. Не можех да се откажа от това и да дотичам при теб за подаяния. Да отгледам това бебе сама, беше нещо, което трябваше да направя. Беше единственият начин да се спася.

Затвореното, решително изражение на лицето му не се отпусна и тя се ядоса на себе си, че се опитва да го накара да разбере.

- Още тази вечер си искам Теди обратно или ще отида в полицията.

- Ако искаше да отидеш в полицията, вече да си го направила.

- Единствената причина, поради която изчаквах, е, че не искам нещата да станат публично достояние заради самия него. Но повярвай ми, няма да отлагам повече. - Тя се приближи към него, решена да го накара да осъзнае, че не е безпомощна. - Не ме подценявай, Дали. Не ме бъркай с представата си за онова момиче, което познаваше преди години.

За момент Дали не каза нищо. Обърна глава и се загледа в мрака.

- Другата жена, която съм удрял, е Холи Грейс.

- Дали, не искам да слушам...

Ръката му се стрелна и хвана нейната.

- Ще слушаш, защото искам да разбереш точно с какъв кучи син си имаш работа. Изкарах ангелите на Холи Грейс с плесник, след като Дани умря, ето какъв човек съм. И знаеш ли защо?

- Недей... - Тя се опита да се отскубне, но той я хвана още по-здраво.

- Защото плачеше! Затова я ударих. Ударих жена си, защото плачеше за умрялото си дете. - Острите сенки, хвърляни от фаровете, разсичаха лицето му. Той пусна ръката й, но изражението му остана свирепо. - Това дава ли ти някаква представа какво мога да ти причиня?

Той блъфираше, Франческа го знаеше. Чувстваше го. По някакъв начин се беше разкрил пред нея, за да може да надникне вътре в него. Беше го наранила силно и той бе решил да я накаже. Вероятно наистина искаше да я удари - само дето не беше в състояние да го направи. Можеше да види и това.

По-ясно отколкото й се щеше, тя най-сетне видя дълбините на болката му. Почувства я с всяко свое сетиво, защото отразяваше и нейната. Цялата й същност отхвърляше представата за страданието на кое да е живо същество. Дали бе взел сина й, но знаеше, че не е в състояние да го задържи задълго. Той искаше да я удари, но това беше против природата му, затова търсеше друг начин да я накаже, друг начин да я накара да страда. Побиха я тръпки. Дали беше умен и ако помислеше достатъчно, може би щеше да открие подходящото отмъщение. Трябваше да го спре, преди това да се случи. Заради тях двамата и заради Теди не можеше да позволи това да продължава.

- Отдавна научих, че хората, които имат много притежания, хабят толкова енергия да ги пазят, че губят представа за важните неща в живота. - Тя пристъпи напред, без да го докосва, а само за да се увери, че я гледа право в очите. - Аз имам успешна кариера, Дали, както и седемцифрена сметка в банката и солидна професия. Имам къща и красиви дрехи. Имам четирикаратови диамантени обеци на ушите. Но никога не забравям кое е важното. - Ръцете й се вдигнаха към ушите и свалиха обеците. Диамантите лежаха в дланта й, студени като парченца лед. Тя ги протегна към него.

За първи път Дали изглеждаше несигурен.

- Какво правиш? Не ги искам. Не го държа за откуп, за Бога!

- Знам това. - Тя търкулна диамантите в дланта си, за да уловят светлината от фаровете. - Вече не съм твоята Мис Каприз, Дали. Просто искам да съм сигурна, че разбираш точно какви са приоритетите ми и колко далеч мога да стигна, за да си върна Теди. Искам да знаеш срещу какво се изправяш. -Пръстите й се свиха около диамантите. - Най-важното нещо в живота ми е моят син. А всичко друго е просто боклук.

И после, докато Дали я гледаше, дъщерята на Блек Джак Дей го направи отново. С едно силно движение на ръката тя хвърли перфектните четирикаратови диаманти далеч, в най-тъмната част на кариерата.

За миг Дали не каза нищо. Повдигна крака си и постави ботуша си на бронята на колата, загледан в посоката, накъдето бяха излетели камъните. Накрая я погледна.

- Променила си се, Франси, знаеш ли?

Тя кимна.

- Теди не е обикновено момче.

По начина, по който го каза, тя разбра, че това не е комплимент.

- Теди е най-доброто дете на света - отвърна му остро.

- Той има нужда от баща. Едно мъжко присъствие ще го закали. Момчето е много хилаво. Първото нещо, което трябва да направиш, е да му кажеш за мен.

Тя искаше да му изкрещи и да му отвърне, че няма да направи нищо подобно, но с болезнена яснота осъзна, че вече твърде много хора знаят, за да може да запази тайната от сина си. Кимна неохотно.

- Имаш да се реваншираш за много години - каза Дали.

- Нямам да се реванширам за нищо.

- Не възнамерявам да изчезна от живота му. - Лицето на Дали отново се изопна. - Можем да се споразумеем сами или да наема някой адвокат кръвопиец, когото да насъскам срещу теб.

- Няма да позволя Теди да бъде наранен.

- Тогава по-добре да се споразумеем. - Той свали крака си от колата, отвори вратата и се настани зад волана. - Връщай се в къщата. Ще го доведа утре.

- Утре? Искам го сега! Още тази вечер!

- Е, това е твърде лошо - подсмихна се той. После затръшна вратата.