Мигът се проточи във времето, докато тексаското слънце светеше над нея, нажежало и безмилостно. Миризмата на пресни пуканки и прах се смесваше с аромата на тор и белгийски вафли. Две мексиканки, които говореха на испански, минаха покрай нея с децата си, висящи в слинг шалове от закръглените им тела. Виенското колело тракаше и скърцаше, мексиканките се разсмяха, до нея гръмнаха няколко бомбички и Франческа осъзна, че принадлежи на това място.

Остана абсолютно неподвижна, докато миризмите и звуците я поглъщаха. По някакъв начин, без да го осъзнава, тя бе станала част от огромната груба топилница на тази страна -това място на отхвърлени и изоставени хора. Горещият бриз поде косата й и я вдигна, развя я като кестеняв флаг. В този момент се чувстваше повече у дома си, по-завършена, по-жива, отколкото се беше чувствала през целия си живот в Англия. Без да осъзнава напълно какво се случва, тя бе погълната от тази мешавица, трансформирана и превърната в решителна, целенасочена, редова американка.

- По-добре се махни от това слънце, преди да си получила удар, Франси.

Франческа се завъртя и видя към нея бавно да се приближава Холи Грейс, облечена в дизайнерски джинси и захапала гроздова близалка. Сърцето й се качи в гърлото. Не беше виждала Холи Грейс от обяда им преди две седмици, но мислеше за нея почти непрекъснато.

- Мислех, че вече си се върнала в Ню Йорк - каза тя предпазливо.

- В интерес на истината, натам съм се запътила, но реших да се отбия за няколко часа и да видя какво правиш.

- Дали с теб ли е? - Франческа огледа скришно тълпата зад Холи Грейс.

За нейно облекчение, Холи Грейс поклати глава.

- Реших да не му казвам нищо. Следващата седмица има турнир и не му трябва излишно разсейване. Изглеждаш, сякаш ще родиш всеки миг.

- Така се и чувствам. - Тя отново се опита да разтрие кръста си, за да премахне болката, и после, тъй като Холи Грейс изглеждаше съпричастна, а и се чувстваше доста самотна, добави: - Лекарят смята, че има още седмица.

- Страхуваш ли се?

Франческа притисна ръка отстрани, където я риташе едно малко краче.

- За една година минах през толкова много неща, че не мога да си представя раждането да е по-лошо от тях. - Погледна към шатрата на KDSC, видя Клеър да й маха енергично и добави иронично: - Освен това нямам търпение да полежа няколко часа.

Холи Грейс се изкикоти и се изравни с нея.

- Не смяташ ли, че вече е време да спреш да работиш и да я караш по-полека?

- Нямам нищо против, но шефката ми няма да ми даде повече от месец платен отпуск, а не искам да я използвам, преди бебето да се роди.

- Тази жена изглежда така, сякаш яде машини за закуска.

- А, не, само болтовете.

Холи Грейс се разсмя и Франческа ненадейно я почувства близка. Вървяха заедно към шатрата и неловко си говореха за времето. Един горещ порив на вятъра залепи широката й памучна рокля към корема. Включи се някаква аларма и бебето я ритна силно три пъти.

Неочаквано през гърба й премина вълна от болка, толкова свирепа, че коленете й се подкосиха. Тя инстинктивно се протегна към Холи Грейс.

- О, боже...

Холи Грейс хвърли близалката и сграбчи ръката й.

- Дръж се.

Франческа изстена и се присви напред в опит да се съвземе. Между краката й се стече вадичка от амниотична течност. Тя се обърна към Холи Грейс и направи половин стъпка, а течността достигна сандалите й. Франческа ахна и се улови за корема.

- О, Натали... никак не се държиш... като... дама.

Откъм кошарата на телетата се блъснаха чинели, момчето е тромпета отново отрази тексаското слънце и засвири с всичка сила:

Аз съм янки дудъл денди,

янки дудъл, успявам или умирам,

истински жив племенник на чичо ми Сам,

роден на четвърти юли.


Разпалването на пламъка

22

Той се прилепи към стената и стисна в юмрук джобното ножче. Задържа палеца си близо до механизма за отваряне. Не искаше да убива. Не намираше удоволствие в проливането на човешка кръв, особено на кръвта на жени, но винаги идваше време, когато това ставаше необходимо. Наклони глава настрани и чу звука, който очакваше, тихия звън на отварящия се асансьор. След като жената излезете от него, стъпките й щяха да потънат в дебелия килим в цвят пъпеш, затова той започна да брои тихичко - всеки мускул на тялото му се напрегна, готов за действие.

Прокара палеца си по механизма на ножчето, не достатъчно силно, че да го отвори, а само за успокоение. Градът беше джунгла за него, а той беше ягуар - силен, тих хищник, който знаеше какво да прави.

Никой не помнеше името, с което се беше родил - времето и жестокостите го бяха изтрили. Сега светът го познаваше само като Лашър.

Лашър Велики.

Продължи да брои, вече беше пресметнал времето, необходимо на жената да стигне завоя по коридора, където той се беше прилепил до мекия тапет. Долови лекия аромат на парфюма й. Приготви се за скок. Тя беше красива, известна... и скоро щеше да е мъртва!

Кръвожаден рев се откъсна от гърлото му, когато се хвърли напред.

Тя изпищя и препъвайки се, отстъпи назад, изпусна чантата си. Той натисна механизма на джобното си ножче с едната ръка, а с другата намести очилата на носа си и погледна към нея.

- Ти си мъртва, Чайна Колт! - усмихна се заплашително Лашър Велики.

- А ти си задник, Тиодор Дей! - Холи Грейс Бодин се наведе да го удари по дъното на камуфлажния му панталон, после се хвана за гърдите през якето. - Честна дума, Теди, следващия път, когато направиш това, ще използвам това ножче срещу теб!

Теди, чието айкю бе сто и седемдесет, измерено от специален детски екип в бившето му училище в модно предградие на Лос Анджелис, не й повярва и за секунда. Но за да се застрахова, я прегърна охотно, тъй като обичаше Холи Грейс почти колкото майка си.

- Епизодът снощи беше страхотен, Холи Грейс. Харесва ми как използваш нунчакото. Ще ме научиш ли? - Всеки вторник вечер му беше разрешено да гледа „Чайна Колт“, макар че майка му смяташе, че в сериала има твърде много насилие за Впечатлително деветгодишно дете като него. - Виж новото ми джобно ножче, Холи Грейс. Мама ми го купи от „Чайнатаун“ миналата седмица.

Холи Грейс взе ножчето от ръката му, огледа го и после прокара края му по кестенявата коса, която висеше права и на клечки над бледото чело на момчето.

- Повече ми прилича на джобен гребен, приятелче.

Теди я погледна отвратено и си взе оръжието. Бутна нагоре по носа си черната пластмасова рамка на очилата си и разроши кичурите, които тя току-що беше сресала.

- Ела да видиш стаята ми. Имам нов тапет с космически кораб. - Без да поглежда назад, той се втурна по коридора, маратонките му сякаш летяха, от едната му страна се поклащаше манерка, тениската му с Рамбо бе запасана в камуфлажния панталон, който беше здраво затегнат с колан, точно както му харесваше.

Холи Грейс погледна след него и се усмихна. Боже, обичаше това хлапе. Той й беше помогнал да се справи с ужасната болка заради Дани, която смяташе, че никога няма да преодолее. Но сега, докато го гледаше да изчезва, в нея се промъкна друга болка. Беше декември 1986 година. Бе навършила трийсет и седем преди два месеца. Как беше допуснала да стане на трийсет и седем, без да има друго дете?

Докато се навеждаше, за да вземе изпуснатата си чанта, си припомни адския четвърти юли, когато Теди се роди. Климатикът в областната болница не работеше и в стаята, в която сложиха Франческа, вече имаше други пет пищящи, потни жени. Франческа лежеше на тясното легло с мъртвешки бледо лице, кожата й беше лепкава от пот и мълчаливо понасяше контракциите, които разтърсваха дребното й тяло. В този момент Холи Грейс взе решение да остане до нея. Никоя жена не трябваше да роди бебето си сама, особено жена, която беше толкова решена да не моли за помощ.

През останалата част от следобеда и вечерта Холи Грейс бършеше кожата на Франческа с влажни, хладни кърпи. Държеше ръката й и отказа да си тръгне, когато я откараха с количка в родилната зала. Най-сетне, в края на този безконечен четвърти юли, точно преди полунощ, се роди Тиодор Дей. Двете жени се взираха в малкото набръчкано бебе и се усмихваха една на друга. В този момент между тях се зароди връзка на обич и приятелство, която бе продължила почти десет години.

Уважението на Холи Грейс към Франческа растеше бавно през годините, докато накрая не можеше да се сети за друг човек, когото да уважава повече. За жена, която бе започнала живота си с повече от достоен дял от дефекти в характера, Франческа беше постигнала всичко, което си бе поставила за цел. Беше си проправила път от малкото радио до местната телевизия, като постепенно се преместваше от по-малките към по-големите медии, докато накрая стигна до Лос Анджелис, където сутрешният й блок най-накрая бе привлякъл вниманието на голяма телевизионна компания. Сега тя беше звездата на нюйоркското токшоу „Франческа днес“, което се излъчваше в сряда вечер и за последните две години бележеше непрестанно покачване на зрителския рейтинг (беше изяло Нилсен с парцалите).

Зрителите бързо се влюбиха в необичайния стил на интервюиране на Франческа, който, доколкото Холи Грейс можеше да прецени, се базираше почти изцяло на пълната липса на журналистическа безпристрастност. Въпреки поразителната си красота и останките от британския акцент, тя някак съумяваше да напомня на зрителите за тях самите. Другите - Барбара Уолтърс, Фил Донахю, дори Опра Уинфри - винаги се контролираха. Франческа, като милиони от съгражданите си, никога не го правеше. Тя просто се хвърляше в мелето и правеше всичко по силите си да се задържи на повърхността, в резултат на което беше най-спонтанният телевизионен интервюиращ, който американците бяха виждали от години.

Гласът на Теди се разнесе из апартамента: