По ирония на съдбата стана жертва на равноправието между половете. В началото на 70-те години, когато работодателите бяха принуждавани да наемат жени, те избягваха калените в битки ветерани като Клеър, с нейния остър език и циничен поглед, и предпочитаха по-нови, свежи лица, идващи налраво от колежанските кампуси. Красиви, отстъпчиви момичета с дипломи в масовите комуникации. Жените като Клеър трябваше

да се задоволят с останките - длъжности, за които бяха свръхквалифицирани, като да управляват затънтени радиостанции. В резултат на това те пушеха твърде много, насъбираха в себе си горчивина и сгъжняваха живота на всяка жена, за която подозираха, че разчита единствено на красивото си лице.

- Току-що ми звънна оня глупак от банката в Сълфър Сити извика тя на Франческа. - Иска коледната реклама още днес вместо утре. - Клеър посочи към кутия с камбановидни украси за дърво с името на радиостанцията, отпечатано от едната страна, и името на банката от другата. - Отивай там веднага и гледай да не ти отнеме целия ден, както предния път.

Франческа се въздържа да изтъкне, че и предния път нямаше да й отнеме толкова време, ако другите служители на станцията не й бяха възложили допълнителни задачи - като се започнеше от доставянето на закъснели сметки за ефирно време до слагането на нова водна помпа в очукания додж на радиото. Смъкна от закачалката черното непромокаемо яке, което беше купила за пет долара, и после грабна ключовете за доджа от купата до прозореца на студиото, където Тони Марч, следобедният диджей, представяше плоча. Макар да не беше в KDSC от отдавна, всички знаеха, че скоро ще напусне. Имаше хубав глас и приятно излъчване. За говорители като Тони мизерна радиостанция като KDSC беше просто стъпало към по-добри възможности. Франческа вече бе установила, че единствените, които се задържаха задълго, бяха хората като нея, които нямаха друг избор.

Колата запали само след три опита, което беше почти рекорд. Даде на заден и излезе от паркинга. Погледна в огледалото и видя бледа кожа, тъмна коса, хваната на врата с гумено ластиче, и зачервен нос от последната серия настинки. Якето й беше твърде голямо и нямаше нито пари, нито енергия да подобри външния си вид. Поне не се налагаше да отблъсква интереса на колегите си.

През изминалите шест седмици имаше някои успехи, но и много катастрофи. Една от най-лошите се случи точно преди Деня на благодарността, когато Клеър откри, че спи на дивана, и й крещя пред всички, докаго бузите на Франческа не пламнаха от унижение. Сега тя и Звярът живееха в стая с кухня над един гараж в Сълфър Сити. Беше проветриво и лошо обзаведено място, с двойно легло на буци, но наемът бе нисък и тя можеше да го плаща седмично, така че се опитваше да изпитва благодарност за всеки грозен сантиметър от него. Беше спечелила и правото да използва служебната кола, макар че Клеър я караше да плаща за бензина, дори когато я вземаше друг. Водеше изтощително, първично съществуване, без възможност за осигуряване на финансови запаси, без възможност за задоволяване на лични потребности и без абсолютно никаква възможност за нежелана бременност.

Стисна здраво волана. Като оцеляваше почти без никакви разходи, тя бе успяла да спести сто и петдесетте долара, които клиниката за аборти в Сан Антонио изискваше, за да се отърве от бебето на Дали Бодин. Отказа да си позволи да мисли за последствията от решението си, просто беше твърде бедна и твърде отчаяна, за да обмисля моралната страна на въпроса. След часа при лекаря в събота щеше да избегне още една катастрофа. Това беше цялото обмисляне, което си позволи.

Изпълни задачите си за малко повече от час и се върна в станцията, където Клеър й се разкрещя, че е тръгнала, преди да почисти прозореца й.

Следващата събота Франческа стана призори и шофира два часа до Сан Антонио. Чакалнята на клиниката за аборти беше оскъдно мебелирана, но чиста. Седна на един пластмасов стол, хванала здраво с две ръце черната платнена торба и стиснала крака, сякаш несъзнателно се опитваше да предпази малкото късче протоплазма, което скоро щеше да бъде откъснато от тялото й. В помещението имаше три други жени, две от които мексиканки и една износена блондинка с акне и безнадеждни очи. Всички бяха бедни.

Жена на средна възраст, която приличаше на испанка, облечена с тясна бяла блуза и тъмна пола, се появи на вратата и извика името й.

- Франческа, аз съм госпожа Гарсия - каза тя с лек акцент. -Бихте ли дошли с мен, моля?

Франческа я последва безчувствено в малък кабинет, облицован с фалшив махагон. Госпожа Гарсия седна зад бюрото си и покани Франческа да се настани в друг пластмасов стол с различен цвят от този в чакалнята.

Жената беше приветлива и прегледа експедитивно документа, който Франческа трябваше да подпише. После обясни процедурата, която се извършваше в една от хирургическите зали по коридора.

Франческа хапеше вътрешността на устната си и се опитваше да не слуша много внимателно. Госпожа Гарсия говореше бавно и спокойно, винаги използваше думи като „тъкан“ и никога „зародиш“. Франческа почувства смътна благодарност. Откакто беше осъзнала, че е бременна, отказваше да персонифицира нежелания посетител, заселен в утробата й. Отказваше да го свърже в ума си с онази нощ в блатото в Луизиана. Животът й беше напълно окастрен и в него нямаше място за чувства, нямаше място за изграждане на фалшиви романтични образи на дундести розови бузки и мека къдрава коса, нямаше желание да използва думата „бебе“ дори в мислите си. Госпожа Гарсия започна да говори за „вакуум аспирация“ и в мислите на Франческа изникна старата прахосмукачка, с която чистеше станцията всяка вечер.

- Имате ли въпроси?

Тя поклати глава. Лицата на трите тъжни жени в чакалнята сякаш се бяха запечатали в ума й - жени без бъдеще, без надежда.

Госпожа Гарсия плъзна една брошура през металното бюро.

- Тук има информация за противозачатъчните средства, която трябва да прочетете, преди отново да имате полов контакт.

Отново? Споменът за жарките целувки на Дали я заля, но интимните ласки, които някога бяха разпалвали сетивата й, сякаш се бяха случили с някой друг. Не можеше да си представи някога отново да се чувства толкова хубаво.

- Не мога да задържа тази... тази тъкан - каза тя рязко, прекъсвайки жената по средата на изречението и докато й подаваше изображение на женската репродуктивна система.

Госпожа Гарсия спря да говори и наклони главата си, за да слуша, очевидно свикнала да чува лични истории.

Франческа знаеше, че няма нужда да оправдава действията си, но не можеше да спре потока от думи.

- Не виждате ли, че е невъзможно? - Юмруците й се свиха в скута й. - Аз не съм ужасна личност. Не съм безчувствена. Но едва мога да се грижа за себе си и за една котка.

Жената я погледна съчувствено.

- Разбира се, че не си безчувствена, Франческа. Това е твоето тяло и само ти можеш да решиш кое е най-добро за теб.

- Взех решение - отвърна тя с гневен глас, сякаш жената спореше с нея. - Нямам съпруг и пари. Работата ми виси на косъм, шефката ми ме мрази. Дори не мога да си плащам здравни осигуровки.

- Разбирам, трудно е...

- Не разбирате! - Франческа се наведе напред със сухи и ядни очи, всяка дума излизаше като изстреляна с пистолет. -През целия си живот съм живяла на гърба на други хора, но стига толкова. Ще направя нещо със себе си!

- Мисля, че амбициите ти са достойни за възхищение. Очевидно си компетентна млада...

Франческа отново отблъсна съчувствието на госпожа Гарсия, опитвайки се да й обясни, опитвайки се да обясни на себе си какво я беше довело в тази клиника от червени тухли в най-бедната част на Сан Антонио. Кабинетът беше топъл, но тя обви ръце около себе си, сякаш й беше студено.

- Виждали ли сте някога онези картинки, които се изработват върху черно кадифе, с малки гвоздейчета и ширити в различни цветове - на мостове и пеперуди, такива неща? -Госпожа Гарсия кимна. Франческа се взря във фалшивите махагонови панели, без да ги вижда. - Една от тези ужасни картинки виси закачена на стената точно над леглото ми, една ужасна розово-оранжева картинка на китара.

- Не разбирам...

- Как може някой да роди бебе, когато живее на място с подобна украса? Каква майка би изложила умишлено едно малко беззащитно бебе на нещо толкова грозно? - Бебе. Беше казала думата. Беше я казала два пъти. Болезнена стена от сълзи напираше под клепачите й, но тя отказа да ги пролее. През изминалите години беше изплакала достатъчно разглезени сълзи за цял един живот и повече нямаше да плаче.

- Знаете ли, Франческа, един аборт не е краят на света. В бъдеще обстоятелствата за вас може да са различни, моментът да е по-удобен...

Последните й думи сякаш увиснаха във въздуха. Франческа се отпусна на стола си, целият й гняв се беше изпарил. До това ли се свеждаше човешкият живот, чудеше се тя, до въпрос на удобство? За нея беше неудобно да има бебе сега, така че просто се отърваваше от него. Погледна към госпожа Гарсия.

- Приятелите ми в Лондон планираха абортите си така, че да не попречат на баловете и партитата им.

За първи път госпожа Гарсия настръхна.

- Жените, които идват тук, не се тревожат за това, че ще пропуснат някое парти, Франческа. Те са петнайсетгодишни или вече имат твърде много деца и нямат съпрузи. Те са жени без работа и без никаква надежда да си намерят такава.

Но тя не беше като тях, каза си Франческа. Тя вече не беше безпомощна и разбита. Последните няколко месеца бяха доказали това. Беше търкала тоалетни, търпеше грубости, хранеше се и живееше с почти нищо. Повечето хора щяха да се пречупят, но не и тя. Тя бе оцеляла.

Това беше нова, мъчителна картина на самата нея. Седна по-изправена в стола, а юмруците й постепенно се отпуснаха. Госпожа Гарсия каза колебливо:

- В момента животът ви изглежда доста несигурен.

Франческа помисли за Клеър, за грозната си стая над гаража, за китарата, за нежеланието си да се обади на Дали за помощ, макар отчаяно да се нуждаеше от нея.