Тя отговори, че е съгласна.

18

Холи Грейс погледна часовника върху камината и изруга под нос. Дали отново закъсняваше. Той знаеше, че след два дни тръгва за Ню Йорк и че няма да се виждат известно време. Не можеше ли поне веднъж да дойде навреме? Зачуди се дали не е тръгнал след англичанката. Щеше да е абсолютно в негов стил да го направи, без да каже и думичка.

Беше облякла копринена блуза с поло яка, чисто нови джинси с тесни и прави крачоли, които бе подчертала с десетсантиметрови токчета. Никога не носеше бижута, защото смяташе, че да сложи обеци или колие при наличие на огромната й руса грива е съвсем очевидно излишно.

- Холи Грейс, скъпа - повика я Уинона от своето кресло в другия край на хола. - Виждала ли си книжката ми с кръстословици? Оставих я някъде тук и сега не мога да я намеря.

Холи Грейс измъкна книжката изпод вечерния вестник и седна на облегалката до майка си, за да й даде съвет за двайсет и три водоравно. Не че майка й имаше нужда от него, както и не бе загубила наистина книжката, но Холи Грейс не се ядосваше, че търси внимание. Докато решаваха заедно, тя обви с ръка раменете на Уинона и се наведе да положи бузата си на посивелите руси къдрици на майка си, да вдъхне лекия аромат на шампоан и спрей за коса. В кухнята Ед Грейлок, от три години съпруг на Уинона, оправяше счупения тостер и пееше „Толкова си красива“ заедно с радиото. Гласът му заглъхваше на високите тонове, но набираше сила веднага щом Джо Кокър се връщаше отново в диапазона си. Холи Грейс почувства как сърцето й се изпълва с любов към двамата - към големия Ед Грейлок, който най-накрая бе дал на Уинона щастието, което заслужаваше, и към красивата си разсеяна майка.

Часовникът удари седем. Холи Грейс се предаде на носталгията, която я преследваше цял ден, изправи се и целуна бързо Уинона по бузата.

- Ако Дали някога се появи, кажи му, че ще съм в гимназията. И не ме чакайте, вероятно ще закъснея.

Тя грабна чантичката си и се отправи към входната врата, като извика на Ед, че ще покани Дали на закуска сутринта.

Гимназията беше заключена през нощта, но тя тропа на вратата, докато пазачът не й отвори. Токчетата й изтракаха по бетонната рампа, която водеше към тъмния коридор, и познатите миризми я обгърнаха, а стъпките й сякаш отмерваха ритъма на „У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е“ на „Куин оф Соул“. Започна да си тананика песента тихо под нос, но преди да се усети, вече пееше „Върви си, Рене“, а когато зави към физкултурния салон, „Янг Раскълс“ изпълняваха „Много любов“ и отново беше 1966-а...

Холи Грейс беше казала едва три думи на Дали Бодин, откакто я беше взел за футболния мач е един „Кадилак Елдорадо“ в бургундско червено от 1964 година, който тя със сигурност знаеше, че не е негов. Имаше меки велурени седалки, автоматични прозорци и стереоуредба, от която звучеше „Много любов“. Искаше да го попита откъде е взел колата, но отказа да проговори първа.

Облегна се на мястото си, кръстоса крака и се опита да изглежда така, сякаш непрекъснато се движи с подобни коли, сякаш „Елдорадо“ бяха създадени, за да може тя да се вози в тях. Но й беше трудно да се преструва, защото бе много нервна, и стомахът й изкъркори, понеже всичко, което имаше за вечеря, беше половин консерва пилешка супа с фиде. Не че я беше грижа. Уинона не можеше да сготви нищо по-сложно на нелегалното котлонче в малката стаичка, която бяха наели от Агнес Клейтън в деня, когато напуснаха къщата на Били Ти.

На хоризонта пред тях на нощното небе блестеше светлина. Уайнет се гордееше не само с единствената гимназия в областта, но и със светлините на стадиона си. Всички от околните населени места идваха, за да гледат състезанията в петък, след като собствените им мачове бяха свършили. Тъй като днес беше завършването и „Уайнет Бронкос“ играеха за последен път в регионалния шампионат, зрителите бяха повече от обикновено. Дали паркира елдорадото на улицата, на няколко преки от стадиона.

Не каза нищо, докато вървяха по тротоара, но когато стигнаха до гимназията, пъхна ръка в джоба на синия си блейзър, който изглеждаше нов, и извади пакет „Марлборо“.

- Искаш ли цигара?

- Не пуша. - В гласа й прозвуча неодобрение, като на госпожица Чандлър, когато говореше за двойното отрицание. Искаше й се да може отново да отговори, да каже нещо от рода на: „Да, Дали, с удоволствие. Защо не ми запалиш една?“.

Холи Грейс забеляза някои от приятелите си, които се отправяха към паркинга, и кимна на едно от момчетата, на което беше отказала среща тази вечер. Забеляза, че другите момичета носят нови поли или красиви дрехи, купени специално за случая, заедно с ниски обувки с квадратни токчета и с широки плетени панделки на пръстите. Тя беше облякла черната рипсена пола, която носеше на училище веднъж седмично, и карирана памучна блуза. Забеляза също, че всички други момчета са хванали момичетата си за ръка, но Дали бе заровил своите в джобовете на панталона си. Не задълго, помисли си горчиво. До края на вечерта сигурно щеше да я е опипал цялата.

Присъединиха се към тълпата, която вървеше към стадиона. Защо се беше съгласила да излезе с него? Защо беше казала „да“, когато знаеше какво иска той от нея - момче с неговата репутация, което беше станало свидетел на всичко онова.

Стигнаха до масата, където местният клуб продаваше големи жълти хризантеми с малки златни футболни топки, висящи от кафяво-бели панделки. Дали се обърна към нея и я попита:

- Искаш ли цвете?

- Не, благодаря. - Ехото върна звука на гласа й, далечен и високомерен.

Той спря толкова неочаквано, че момчето зад него се блъсна в гърба му.

- Мислиш, че не мога да си го позволя ли? - тросна се той под нос. - Мислиш, че нямам достатъчно пари да ти купя едно шибано цвете за три долара? - Измъкна износен кафяв портфейл, огънат във формата на хълбока му, и плесна една петдоларова банкнота. - Искам едно от тези - каза на госпожица Гуд, съветничката на клуба. - Задръжте рестото. - Той бутна хризантемата към Холи Грейс. Две жълти листенца паднаха върху маншета на блузата й.

Нещо в нея се пречупи. Тя отблъсна цветето към него и му върна нападението с ядосан шепот:

- Защо не ми го закичиш? Затова го купи, нали? За да можеш да ме опипаш още сега, а не да чакаш чак до танците!

Тя спря, ужасена от избухването си, и заби ноктите на свободната си ръка в дланта си. Осъзна, че мълчаливо се моли той да разбере как се чувства и да я погледне с онзи разтапящ поглед, който беше виждала да хвърля на другите момичета, и да й каже, че съжалява и че не я е извел само заради секса. Да й каже, че я харесва толкова, колкото и тя него, и че не я вини за това, което бе видял да прави Били Ти.

- Не съм длъжен да слушам тези глупости! - Той изби цветето от ръката й, обърна гръб на стадиона и гневно се отдалечи по улицата.

Холи Грейс погледна към цветето, паднало върху чакъла, панделките се въргаляха в прахта. Докато клякаше да го вдигне, край нея мина Джоуни Брадлоу в бонбонен пуловер и тъмнокафяви равни обувки. Джоуни на практика се беше предлагала на Дали през целия първи месец от започването на учебната година. Холи Грейс я бе чувала през смях да казва за него в тоалетните: „Знам, че се размотава с неподходящи типове, но о, боже, толкова е разкошен. Изпуснах си химикалката по испански, а той я вдигна и си помислих, о, боже, ще умра!“.

Нещастието се концентрира като твърда, стегната буца в нея, докато стоеше сама, стиснала окаляната хризантема в ръка, а хората се бутаха край нея към стадиона. Някои ог съучениците й я поздравиха и тя им се усмихна широко и весело помаха с ръка, сякаш кавалерът й просто беше отишъл до тоалетната и тя го чакаше да се върне всеки момент. Старата й пола висеше като оловна завеса около хълбоците й и макар да знаеше, че е най-красивото момиче в гимназията, това не я караше да се чувства по-добре. Каква полза имаше да си красива, когато нямаш хубави дрехи и всеки в града знае, че майка ти е седяла на дървената пейка в социалните грижи през целия следобед.

Знаеше, че не може да остане да стои там с глупава усмивка на лицето, но не можеше да отиде на скамейките, не и сама, не и тази вечер. Не можеше и да се върне към пансиона на Агнес Клейтън, докато всички не се настаняха. Плъзна се предпазливо покрай сградата и после се мушна вътре през вратата до железарията.

Физкултурният салон беше пуст. Оградената лампа на тавана хвърляше ивичеста светлина през балдахина от кафяво-бели хартиени ленти, висящи безжизнено от гредите, в очакване да започнат танците. Холи Грейс пристъпи навътре. Въпреки украсите миризмата беше същата както обикновено - десетилетия упражнения и баскетболни мачове, прах, стари маратонки. Обичаше часовете по физическо. Беше една от най-добрите спортистки в училище, първата, която бе избрана в отбора. Обичаше гимнастиката. Там всички се обличаха еднакво.

Някакъв войнствен глас я стресна.

- Искаш да те закарам у дома, това ли е?

Тя се извърна и видя Дали, облегнат на рамката на вратата. Дългите му ръце висяха сковано край тялото, лицето му беше намръщено. Забеляза, че панталонът му е твърде къс и че се виждат инч-два от тъмните му чорапи. Това я накара да се почувства малко по-добре.

- Ти искаш ли? - попита на свой ред.

Той премести тежестта си.

- А ти искаш ли да го направя?

- Не знам. Може би. Май да.

- Ако искаш да те закарам у дома, просто ми кажи.

Тя се загледа надолу в ръцете си, където мръсната панделка на хризантемата се бе увила около пръстите й.

- Защо ме покани да Лойда с теб?

Той не отговори и тя повдигна глава, за да го изгледа. Дали сви рамене.

- Да, добре - рече Холи Грейс бързо. - Закарай ме вкъщи.

- Защо се съгласи да Лойдеш с мен?

Тя сви рамене.

Дали погледна надолу към върховете на обувките си. След миг каза толкова тихо, че Холи Грейс едва го чу.