- Ти наистина я харесваш, нали?

- Ставаше - отвърна той уклончиво.

Холи Грейс искаше да разбере повече, например колко добра е била в леглото Мис Каприз, след като Дали вече бе имал най-доброто. Но знаеше, че той ще я нарече лицемерка, така че за момента възпря любопитството си. Освен това сега той вече бе напълно буден и можеше да му каже наистина важните новини. Седна със скръстени крака в средата на леглото и го осведоми за събитията от сутринта.

Той реагира точно така, както беше очаквала.

Тя му отвърна да върви по дяволите.

Той каза, че се радва за работата, но отношението й го притеснява.

- Отношението ми си е моя работа - тросна му се тя.

- Някой ден ще научиш, че щастието не се купува с пари, Холи Грейс. Нужно е нещо повече.

- Откога стана експерт по щастието? Би трябвало да е очевидно за всеки, който не е полуидиот, че да си богат е по-добре, отколкото да си беден, и че само защото ти си решил да се проваляш цял живот, не значи, че и аз трябва да го правя.

Продължиха да се дразнят в този дух още известно време, после прекараха няколко минути, крачейки мълчаливо из спалнята. Дали позвъни на Скийт. Холи Грейс влезе банята и се облече. Някога щяха да нарушат каменното си мълчание с гневно любене, опитвайки се неуспешно да използват телата си, за да разрешат проблемите, с които умовете им не можеха да се справят. Но сега не се докоснаха и постепенно гневът им се изпари. В крайна сметка слязоха долу заедно и си поделиха останалото кафе.

Мъжът зад волана на кадилака уплаши Франческа, макар че беше красив по някакъв плашещ начин. Имаше къдрава черна коса, набито тяло и тъмни гневни очи, които се стрелкаха нервно към огледалото за обратно виждане. Тя изпита неприятното усещане, че е виждала това лице и преди, но не можеше да си спомни къде. Защо не беше спряла да помисли, когато й предложи да я закара, вместо да скача веднага в колата? Като истинска глупачка, едва го беше погледнала и просто се качи. Когато го попита какво прави пред къщата на Дали, той беше отвърнал, че е шофьор, но услугите му вече не са нужни.

Опита се да махне котката от краката си, но тя не се съгласи и Франческа се предаде. Мъжът я изгледа през облак цигарен дим и после отново хвърли поглед в огледалото. Неговата нервност я тревожеше. Държеше се като беглец. Тя потрепери. Може би не беше шофьор. Може би колата беше открадната. Ако беше оставила Скийт да я закара до летището в Сан Антонио, това нямаше да се случи. Още веднъж бе направила грешен избор. Дали бе прав всеки път когато й казваше, че няма и капка здрав разум.

Дали... Тя прехапа устни и придърпа козметичната чанта до бедрото си. Докато седеше безчувствена в кухнята, госпожица Сибил се бе качила горе да й събере нещата. После й подаде плик с достатъчно пари да си купи самолетен билет до Лондон заедно с допълнителна сума, за да изкара известно време. Франческа се бе взирала в плика, знаейки, че не може да го вземе, не сега, когато бе започнала да мисли за неща като гордост и самоуважение. Ако вземеше плика, щеше да е просто курва, на която плащат за предоставените услуги. Ако не го вземеше...

Беше взела плика и почувства как нещо ярко и невинно вътре нея умира завинаги. Не можеше да погледне госпожица Сибил в очите, докато пъхаше парите в куфара си. Ключалката бе щракнала и стомахът й се разбунтува. Мили боже, ами ако наистина беше бременна? Само със силно преглъщане се бе въздържала да не върне сандвича, който госпожица Сибил я бе насилила да изяде. Гласът на възрастната жена беше по-мил от обикновено, когато й каза, че Скийт ще я закара до летището.

Франческа бе поклатила глава и обяви с най-високомерния си глас, че вече има план. После, преди да успее да се унижи още повече, като се увеси на врата на госпожица Сибил и я замоли да й каже какво да прави, грабна багажа си и избяга през вратата.

Кадилакът подскочи на пътя, захвърли я на една страна и тогава тя забеляза, че са слезли от магистралата. Взря се в неравния неасфалтиран път, който се виеше като прашна панделка през плоския мрачен пейзаж. Бяха отминали хълмистия терен преди известно време. Не трябваше ли вече да се приближават до Сан Антонио? Възелът в стомаха й се затегна. Кадилакът подскочи отново, котката се размърда върху краката й и вдигна поглед към нея с яростен блясък в очите, сякаш Франческа беше лично отговорна за друсането. След още няколко мили тя попита:

- Сигурен ли сте, че това е правилният път? Не ми изглежда често използван.

Мъжът си запали нова цигара от фаса на предишната, после грабна картата, която лежеше на седалката между тях.

Франческа беше помъдряла за последния един месец и огледа сенките, хвърляни от редките кактуси.

- Запад! - възкликна тя след малко. - Движим се на запад. Това не е пътят към Сан Антонио.

- Това е пряк път - каза мъжът и хвърли картата.

Франческа почувства как гърлото й се стяга. Изнасилване... убийство... избягал престъпник и обезобразено женско тяло, захвърлено край пътя. Не можеше да понесе повече. Сърцето й беше разбито, бе изтощена и нямаше никакви останали сили, за да се справи с поредната катастрофа. Безрезултатно потърси на хоризонта друга кола. Всичко, което виждаше, беше тъничка радиоантена на километри разстояние.

- Искам да ме пуснете да сляза - каза тя, като се опита да звучи нормално, сякаш изобщо не й бе минало през ума че може да бъде убита на някакъв изоставен път от полудял беглец.

- Не мога да го направя - отвърна той. И после я погледна с твърди и черни като мрамор очи. - Просто остани с мен, докато се приближим до мексиканската граница и после ще те пусна.

Ужасът, подобно на коварна змия, се промъкна в тялото й и се настани на топка в стомаха й.

Мъжът си дръпна дълго от цигарата.

- Виж, няма да те нараня, така че не се изнервяй. Аз съм абсолютно ненасилствена личност. Просто трябва да стигна до границата и искам в колата да пътуваме двама души, а не да съм сам. По-рано с мен имаше една жена, но докато я чаках, на улицата се появи полицейска кола и тогава те видях да вървиш по тротоара с куфар в ръка...

Ако имаше намерение да я успокои, не се получи. Тя осъзна, че той наистина е беглец, както се опасяваше. Опита се да потисне истерията, която я завладяваше, но не можеше да се контролира. Когато той намали заради поредната дупка на пътя, стисна дръжката на вратата.

- Ей! - Той натисна спирачките и я хвана за ръката. Колата спря напълно. - Не го прави. Нищо няма да ти сторя.

Опита да се освободи от него, но пръстите му се впиха в ръката й. Франческа изпищя. Котката скочи върху нея.

- Пусни ме! - изкрещя Франческа.

Той държеше колана й и говореше с цигара, провиснала от устата му.

- Хей, всичко е наред. Просто трябва да стигна по-близо до границата, преди...

Очите му й изглеждаха тъмни и застрашителни.

- Не! - извика тя. - Искам да сляза!

Пръстите й бяха сковани от страх и дръжката на вратата отказваше да й се подчини. Тя блъсна вратата, опитвайки се да я насили с тежестта на тялото си. Котката, разтревожена от цялата суматоха, изви гръб и изсъска, после заби нокти в бедрото на мъжа.

Той извика от болка и бутна животното. Котката измяука и заби ноктите си по-дълбоко.

- Остави животното на мира! - изкрещя Франческа, прехвърляйки вниманието си от вратата към нападението над котката й. Тя удари ръката на мъжа, докато животното задържа кървавата си хватка върху крака му, съскайки и фучейки през цялото време.

- Разкарай го от мен! - извика мъжът. В опит да се защити, без да иска, той изби цигарата от устата си. Преди да успее да я хване, тя падна в разкопчаната яка на ризата му. Той я перна с ръка и отново извика от болка, когато започна да прогаря кожата му.

Лакътят му натисна клаксона.

Франческа го блъсна в гърдите.

Котката започна да се катери по ръката му.

- Разкарай се от тук! - кресна мъжът.

Франческа сграбчи дръжката на вратата. Този път тя поддаде и когато вратата се отвори, младата жена изскочи навън, а котката побягна след нея.

- Ти си луда, знаеш ли, мадам! - извика мъжът и махна цигарата от ризата си с една ръка, докато с другата разтриваше крака си.

Тя зърна куфара си, зарязан на седалката, и се втурна с протегната ръка да го вземе. Мъжът забеляза какво прави и незабавно се пресегна през седалката, за да затвори вратата, преди да е успяла.

- Дай си ми куфара! - извика тя.

- Вземи си го де! - Той й размаха среден пръст, запали двигателя и даде газ. Гумите се завъртяха, като вдигнаха огромен облак прах, който незабавно я погълна.

- Куфарът ми! - извика Франческа, докато колата се отдалечаваше. - Трябва ми куфарът! - Затича се след кадилака, като кашляше от прахта и викаше. Продължи да тича, докато колата не се смали до малка точица на хоризонта. После се свлече на колене насред пътя.

Сърцето й блъскаше в гърдите като чук. Успокои дишането си и се разсмя, див, накъсан звук, който не приличаше на човешки. Беше го направила. Наистина го беше направила. И този път нямаше никакви красиви руси спасители, които да й се притекат на помощ. До нея се чу фучене. Беше сама, с изключение на котката.

Започна да трепери и кръстоса ръце пред гърдите си, сякаш можеше да се предпази от разпадане. Котката обикаляше край пътя и започна да си проправя път през храсталака. Някакъв заек се стрелна през туфа изсъхнала трева. Тя имаше чувството, сякаш частите на тялото й се разлитат под горещото лъчисто небе - частички от ръцете и краката, косата й, лицето... Откакто бе дошла в тази страна, изгуби всичко. Всичко, което притежаваше. Всичко, което беше. Бе изгубила всичко, а сега губеше и себе си...

В ума й нахлуха откъслечни текстове от Библията, полузабравени стихове, отдавна научени от някоя бавачка, нещо за Саул по пътя към Дамаск, поразен в прахта, ослепен и после прероден. В този момент Франческа искаше да бъде преродена. Усещаше прахта под ръцете си и искаше чудо, което да я направи нова, чудо с библейски размери... Божествен глас, който да й предаде съобщение. Чакаше... И тя, която не бе и помисляла някога да го прави, започна да се моли.