Дали се отпусна на най-горното стъпало на верандата.

- Сега отивай при майка си - каза той тихо.

- Ще остана, Дали. - Тя изкачи стъпалата, свали шапката си и я захвърли върху люлката на верандата.

- Хайде, отивай. Ще дойда да те видя утре.

Дали говореше по-отчетливо от обикновено, сигурен признак колко пиян е всъщност. Тя седна до него и се взря в мрака, решена да повдигне въпроса.

- Знаеш ли за какво си мислех днес? - попита го. - Мислех си за това, как обикаляше наоколо с Дани на раменете, а той се държеше за косата ти и пищеше. И от време на време пелената му протичаше, така че, когато го смъкнеше долу, имаше мокро петно на гърба на тениската ти. Мислех си, че това е смешно - моят красив съпруг момче, който се разхожда с тениска, напишкана от бебето. - Дали не отговори. Тя помълча за момент и опита пак. - Помниш ли онзи ужасен спор, който имахме, когато го заведе в бръснарницата и накара да отрежат всичките му бебешки къдрици? Замерих те със „Западната цивилизация“ и се любихме на пода в кухнята... само дето никой не го беше почиствал от седмица и всичките бисквитки, които Дани беше захвърлил, се стриха под гърба ми, да не говорим за другите места.

Той се разкрачи, облегна лакти на коленете си и наведе глава.

Холи Грейс докосна ръката му и каза тихо:

- Мисли за хубавите моменти, Дали. Минаха шест години. Трябва да се отърсиш от лошото и да мислиш за доброто.

- Бяхме скапани родители, Холи Грейс.

Тя го стисна по-здраво.

- Не, не бяхме. Обичахме Дани. Никое друго момче не е било по-обичано от него. Помниш ли как нощем го слагахме в леглото между нас, макар всички да казваха, че ще израсне странен?

Дали вдигна глава и каза горчиво:

- Това, което помня, е как излизахме вечер и го оставяхме сам с всички онези дванайсетгодишни бавачки. Или го влачехме с нас, когато не можехме да намерим кой да го гледа. Поставяхме малката му пластмасова седалка в ъгъла на тезгяха в бара и ако плачеше, го хранехме с чипс или наливахме „7 Up“ в шишето му. Боже...

Холи Грейс сви рамене и го пусна.

- Нямахме и деветнайсет, когато Дани се роди. Самите ние бяхме още деца. Направихме най-доброто, което можехме.

- Да бе! Е, обаче не беше достатъчно, по дяволите!

Тя пренебрегна избухването му. Справяше се по-добре със смъртта на Дани от Дали, макар че трябваше да се извръща, когато видеше някоя майка да прегръща малкото си русо момченце. Хелоуин беше най-трудното време за Дали, защото Дани беше умрял на този ден, но рожденият му ден беше най-труден за нея. Взря се в силуетите на тъмните орехови дървета и си спомни онзи ден.

Макар че сесията му беше в разгара си и Дали имаше да пише курсова работа, бе излязъл да играе с няколко фермери на голф игрището, за да могат да купят детско креватче. Водите й изтекоха, но тя се страхуваше да отиде в болницата сама, така че подкара един стар форд, който беше заела от съседа им, също студент, към игрището. Макар че беше седнала върху сгъната на няколко ката дебела хавлия, седалката бе подгизнала.

Едно от момчетата беше отишло да извика Дали и се върна с него след по-малко от десет минути. Когато Дали я видя, облегната на колата, с мокри петна по джинсовия си сукман, той скочи от електрическата количка и се затича към нея.

- Казвам ти, Холи Грейс, играта тъкмо се подреждаше отлично за мен .... Не можа ли да изчакаш още мъничко? - После се разсмя, вдигна я с мокрите дрехи и я задържа, притисната, до гърдите си, когато една контракция не я накара да изплаче.

Докато мислеше за това, Холи Грейс почувства в гърлото й да засяда буца.

- Дани беше толкова красиво бебе - прошепна на Дали. -Помниш ли колко уплашени бяхме, когато след болницата го донесохме вкъщи?

Отговорът му бе тих и твърд.

- Хората се нуждаят от разрешително, за да имат куче, но ни оставят да изнесем бебе от болницата, без да ни зададат и един въпрос.

Тя скочи от стъпалата.

- По дяволите, Дали! Искам да оплача нашето малко момче. Искам да го оплача с теб тази вечер, не да слушам как съсипваш всичко.

Той сведе глава.

- Не трябваше да идваш. Знаеш какъв съм по това време на годината.

Холи Грейс положи длан на главата му, сякаш го кръщаваше.

- Опитай тази година да оставиш Дани да почива в мир.

- Щеше ли да можеш да го направиш, ако ти го беше убила?

- Аз също знаех за капака на резервоара.

- И ми каза да го поправя. - Той се изправи бавно и се облегна на перилата на верандата. - Каза ми два пъти, че пантата е счупена и че съседските момчета често издърпват капака, за да хвърлят камъни долу. Не беше ти тази, която остана у дома с Дани този следобед. Не беше ти тази, която се предполагаше, че го гледа.

- Дали, ти учеше. Не е, като да си лежал пиян на пода, когато той се е измъкнал навън.

Тя затвори очи. Не искаше да мисли за тази част - за малкото си двегодишно момче, припкащо през двора към резервоара и поглеждащо надолу в него с бездънно любопитство. Губи равновесие... Пада напред... Не искаше да си представя това малко момче, което се бори за живота си в усойната вода и плаче. Какво си беше мислило накрая, когато всичко, което е виждало, е бил кръг светлина далеч над него? За нея ли си е мислило, за майка си, която не е била там, за да го издърпа на сигурно място в прегръдките си, или е мислило за баща си, който го целуваше, лудееше с него и го прегръщаше толкова силно, че чак пищеше? Какво си е мислило в този последен миг, докато малките му дробове са се пълнели с вода?

Като премигна през сълзи, тя отиде при Дали и обви с ръка кръста му. После положи челото си на рамото му.

- Бог ни дарява живота - каза тя. - Нямаме никакво право да поставяме условия.

Той започна да трепери и Холи Грейс се прилепи по-плътно към него.

Франческа ги наблюдаваше откъм ореховото дърво близо до верандата. Нощта беше тиха и тя чу всяка дума. Чувстваше се зле... още по-зле отпреди, когато бе избягала от кръчмата. Собствената й болка сега изглеждаше повърхностна, сравнена с тяхната. Изобщо не познаваше Дали. Никога не бе виждала в него друго освен засмения тексаски шегаджия, който отказваше да приеме живота на сериозно. Беше скрил съпругата си от нея... смъртта на сина си. Докато гледаше двете съсипани от скръб фигури, застанали на верандата, интимността между тях изглеждаше солидна като самата къща - интимност, създадена от общия им живот, от споделеното щастие и мъка. Тогава осъзна, че тя и Дали не бяха споделили нищо повече от телата си и че любовта има дълбини, които дори не си беше представяла.

Гледаше как Дали и Холи Грейс изчезват в къщата. За един кратичък миг най-добрата част от нея се надяваше, че ще намерят утеха един с друг.

да се продадеш, отколкото да останеш и да се опиташ да работиш срещу системата отвътре.

- Просто млъкни, ако обичаш.

Дали само си въобразяваше, или Джери наистина звучеше по-несигурен?

- Ти можеш да станеш чудесен адвокат - настоя тя. - Смел и неподкупен. Като средновековен рицар в битка за справедливост.

- Ще си помисля, ясно? - тросна се той. - Ще си помисля, след като стигна в Мексико. Помни, че ми обеща да ме закараш по-близо до Дел Рио, преди да мръкне.

- Боже, Джери, не можеш ли да мислиш за друго освен за себе си?

Той я погледна с отвращение.

- Светът е на път да се взриви, а ти самата мислиш единствено как да продаваш парфюми.

Тя отказа да се впусне в поредното състезание по крещене с него и те пропътуваха в мълчание останалата част от пътя до къщата. Докато Наоми паркираше колата, Джери се взираше нервно през рамо към улицата. Когато не видя нищо подозрително, се отпусна достатъчно, че да се облегне назад и да проучи къщата.

- Хей, това място ми харесва. - Той посочи към изрисуваните зайци. - Има страхотни вибрации.

Наоми взе чантата и куфарчето си. Точно когато се канеше да отвори вратата, Джери я хвана за ръката.

- Това е важно за теб, нали, сестро?

- Знам, че не можеш да го разбереш, Джери, но обичам работата си.

Той кимна бавно и после й се усмихна.

- Успех, дечко.

Звукът от затръшването на вратата на колата събуди Франческа. Първо не можа да си спомни къде е, а после осъзна, че като животно, което се промъква в пещера, за да умре само, се бе свила на задната седалка на ривиерата и бе заспала. Заляха я спомените от предишната нощ и донесоха нова вълна от болка. Изправи се и изстена тихо, когато мускулите по различни части на тялото й запротестираха срещу смяната на позицията. Котката, която се бе свила на пода под нея, повдигна безформената си глава и измяука.

И тогава видя кадилака.

Затаи дъх. Откакто се помнеше, големите скъпи коли винаги бяха донасяли чудесни неща в живота й - заможни мъже, модни места, блестящи партита. Обзе я нелогичен пристъп на надежда. Може би някой от нейните приятели я беше проследил и бе дошъл да я върне при стария й живот. Отметна косата от лицето си с трепереща ръка, излезе от колата и тръгна предпазливо към къщата. Тази сутрин не можеше да срещне Дали, а още по-малко пък Холи Грейс. Докато се промъкваше по входните стълби, си каза да не се надява много, защото колата можеше да е на някой журналист, дошъл да интервюира Дали, или дори на някой продавач на застраховки, но всеки мускул в тялото й беше напрегнат в очакване. През отворената врата чу непознат женски глас и отстъпи встрани, така че да слуша необезпокоявано.

- ...търсих я навсякъде - казваше жената. - Най-накрая успях да я проследя дотук, като разпитвах хората за господин Бодин.

- И всички тези неприятности само заради една реклама в списание? - отвърна госпожица Сибил.

- О, не - възрази женският глас. - Това е много по-важно. „Блейкмор, Стърн и Роденбо“ е една от най-значимите рекламни агенции в Манхатън. Планираме мащабна кампания за пускането на нов парфюм и имаме нужда от необикновено красива жена за наше дръзко момиче. Ще я показват по телевизията, по бил бордовете. Ще има публични изяви из цялата страна. Планираме да я направим едно от най-известните лица в Америка. Всички ще познават нашето дръзко момиче.