Тя поклати глава, не искаше да разваля атмосферата с дълги обяснения. Когато цикълът й беше спрял ненадейно преди няколко месеца, лекарят й беше казал да спре да взема противозачатъчни, докато не се възстанови. Беше я уверил, че не може да забременее, докато това не се случи, и в този момент само това беше от значение.

Ръката на Дали докосна вътрешната страна на бедрата й. Леко ги раздалечи и започна да гали нежно кожата й, като всеки път се доближаваше по малко до онази част от нея, която тя не намираше за красива, онази част, която веднага би скрила, само дето я усещаше толкова топла, потрепваща и загадъчна.

- Ами ако някой Лойде? - изплака тя, когато я докосна.

- Ами дано - отвърна той дрезгаво. И после спря, спря да я гали и я докосна... наистина я докосна. Вътре.

- Дали... - Гласът й беше наполовина стон, наполовина вик.

- Хубаво ли е? - промърмори той, докато движеше леко пръстите си навътре-навън.

- Да. Дааа...

Докато Дали си играеше с нея, тя затвори очи пред луизианската луна над главата си, така че нищо да не я разсейва от чудесните усещания, които преминаваха през тялото й. Дори вече не чувстваше прахта от капака по кожата си. Ръцете му станаха нетърпеливи. Разтвори по-широко краката й и издърпа хълбоците й към ръба. Стъпалата й балансираха несигурно на бронята, разделени от тексаския номер и прашния хром. Дали се зае с джинсите си и тя чу как ципът му се разтвори. Повдигна хълбоците й.

Когато го почувства да влиза в нея, Франческа ахна. Той се надвеси над нея и се отдръпна леко.

- Причинявам ли ти болка?

- О, не... толкова е хубаво.

- Така и трябва да е, скъпа.

Искаше й се той да повярва, че е чудесна любовница, искаше да направи всичко както трябва, но изглежда, целият свят се плъзгаше покрай нея и всичко бе замаяно, трептящо и размазано от топлина. Как можеше да се концентрира, докато той я докосваше по този начин, докато се движеше така? Неочаквано й се прииска да го усети повече. Повдигна крака от бронята, уви ги около хълбоците му и се надигна към тялото му, докато го пое толкова дълбоко, колкото изобщо беше възможно.

- Леко, скъпа, не бързай. - Започна да се движи в нея бавно, целуваше я, караше я да се чувства толкова добре, колкото никога преди през живота си. - Ще свършиш ли с мен, скъпа? -промърмори тихо в ухото й с леко дрезгав глас.

- О, да... да. Дали... чудесен мой Дали... прекрасен Дали... -В главата й сякаш избухна какофония от звуци и тя свърши, и свърши, и свърши.

Дали дишаше учестено, а от устата му изскочи нещо между стон и ръмжене. Звукът й даде усещане за сила, добави огън към възбудата й и тя свърши отново. Той потрепери над нея за един чудесен, сякаш несвършващ миг, и после се отпусна.

Тя притисна буза към косата му, почувства го скъп и красив, и истински до себе си, в себе си. Забеляза, че кожите им са се допрели и че гърбът му е влажен под ръцете й. Почувства малка капчица пот да пада от него върху голата й ръка и осъзна, че не й пука. Това ли означаваше да си влюбен?, зачуди се мечтателно. Клепачите й потрепнаха и се отвориха. Беше влюбена. Разбира се. Защо не го беше осъзнала много по-рано?

Ето какво не беше наред с нея. Ето защо се чувстваше толкова нещастна. Беше влюбена.

- Франси? - промърмори той.

- Да?

- Добре ли си?

- О, да.

Той се подпря на една ръка и й се усмихна.

- Тогава какво ще кажеш да идем в мотела и да пробваме отново същото върху онези чаршафи, за които толкова говореше?

По пътя обратно, тя седеше плътно до него, свела буза върху рамото му, докато дъвчеше дъвка и си мечтаеше за тяхното бъдеще.

13

Наоми Яфе Танака влезе в апартамента си с куфарче „Марк Крос“ в едната ръка и торба от „Забар“, полюшваща се от другата й страна. В торбата имаше пликче смокини, сладка горгондзола и френска багета - всичко, което й беше нужно за идеалната вечеря преди изпълнена с работа вечер. Остави куфара и положи торбата на черния гранитен кухненски плот, като я подпря на стената, боядисана в бургундско червено. Апартаментът беше скъп и стилен, точното жилище за един вицепрезидент на голяма рекламна агенция.

Наоми се намръщи, когато извади горгондзолата и я постави в порцеланова розова чиния. От поста на вицепрезидента я делеше само едно малко препятствие - намирането на дръзкото момиче. Хари Роденбо й беше изпратил хапливо съобщение със заплахата, че ще прехвърли проекта на някой от „по-агресивните мъже“ в агенцията, ако не успееше да я намери през следващите няколко седмици.

Събу сивите си велурени обувки и ги бутна настрани с обутия си в чорапогащи крак, докато измъкваше останалите покупки от торбата. Как можеше да е толкова трудно да се открие даден човек? През последните няколко дни тя и секретарката й бяха провели десетки телефонни разговори, но никой от тях не беше успешен. Наоми знаеше, че момичето бе някъде там, но къде точно? Разтри слепоочията си, но натискът не успя да облекчи главоболието, което я тормозеше цял ден.

След като прибра смокините в хладилника, тя взе обувките си и излезе уморено от кухнята. Щеше да си вземе душ, да си сложи най-стария халат и да си налее чаша вино, преди да се захване с работата, която си беше взела за вкъщи. С една ръка започна да разкопчава перлените копчета на роклята си, докато с лакътя на другата натисна ключа за осветлението в хола.

- К’во става, сестро?

Наоми изпищя и се завъртя по посока на гласа, а сърцето й подскочи в гърдите.

- Боже!

Джери Яфе се беше изтегнал на дивана, опърпаните му джинси и избелялата синя тениска контрастираха върху розовата копринена дамаска. Все още носеше черната си коса в афро прическа. Имаше малък белег на лявата скула и бръчици около пълните устни, които някога подлудяваха приятелките й. Носът му си беше същият - голям и дързък като на орел. Очите му бяха дълбоки черни ями, изпълнени с фанатичен огън.

- Как влезе тук? - попита го тя с разтуптяно сърце. Почувства едновременно гняв и уязвимост. Последното, от което имаше нужда в живота си точно сега, беше още един проблем, а появата на Джери можеше да означава само неприятности. Мразеше и чувството на неадекватност, което винаги изпитваше в негово присъствие - малката сестра, която отново не може да достигне стандартите на брат си.

- Няма ли целувка за големия ти брат?

- Не те искам тук.

За кратко й се стори, че го е налегнало огромно изтощение, но усещането изчезна почти незабавно. Джери беше добър актьор.

- Защо първо не позвъни? - сопна му се тя. После си спомни, че преди няколко седмици във вестниците се бе появила негова снимка пред военноморската база в Бангор, Мейн, където водеше демонстрация срещу закотвянето на ядрената подводница „Трайдент“. - Отново си бил арестуван, нали?

- Хей, какво е още един арест в Страната на свободата, в Дома на смелостта? - Той се надигна от дивана, протегна ръцете си към нея и й се усмихна омагьосващо. - Хайде, сладурче. Какво ще кажеш за една целувчица?

Изглеждаше толкова много като големия брат, който й купуваше сладкиши, когато имаше астматични пристъпи, че тя почти се усмихна. Но временната й слабост беше грешка. С чудовищно ръмжене, той се преметна през масичката от стъкло и мрамор и се насочи към нея.

- Джери! - Тя отстъпи, но той не спря. Оголи зъби, изви пръсти като ноктести лапи и се запромъква към нея в най-добрата си интерпретация на Франкенщайн.

- Четириокото чудовище отново е на свобода! - изръмжа.

- Престани! - Гласът й се извиси и се превърна в писък. Точно сега не можеше да се занимава с Четириокото зъбато чудовище - не и докато дръзкото момиче и постът на вицепрезидент, и главоболието й я тормозеха. Въпреки всички изминали години брат й така и не се бе променил. Беше си старият Джери. Но тя не беше очарована както едно време.

Той се промъкна към нея с комично изкривено лице, въртеше очи и я дразнеше с тази стара игра, откакто се помнеше.

- Зъбатото чудовище разкъсва плътта на млади девици. -Погледна я страшно.

- Джери!

- Вкусни млади девици!

- Престани!

- Сочни млади девици!

Въпреки раздразнението си, тя се изкикоти.

- Джери, недей!

Отстъпваше към коридора, без да сваля очи от него, докато се приближаваше. Накрая той скочи напред с нечовешки писък. Тя също изпищя, когато я хвана в прегръдките си и започна да я върти в кръг. Искаше да извика: Мамо! Мамо, Джери ме дразни! С неочакван пристъп на носталгия искаше да извика за защита жената, която сега извръщаше лицето си всеки път когато се споменеше името на по-голямото й дете.

Джери заби зъби в рамото й и я ухапа колкото тя да изписка отново, но не толкова, че да я нарани. После се вцепени.

- Какво е това? - извика разярено. - Това е отвратително. Това не е девствена плът. - Понесе я към дивана и я пусна безцеремонно. - Мамка му. Сега ще трябва да се задоволя с пица.

Тя го обичаше и го мразеше, и искаше да го прегърне толкова много, че скочи от дивана и го удари по ръката.

- Ау! Не на насилието, сестро.

- Глупости! Защо, по дяволите, се изтърсваш тук по този начин? Толкова си безотговорен. Кога ще пораснеш?

Той не каза нищо, просто стоеше и я гледаше. Крехкото веселие между двамата се стопи. Распутиновскте му очи огледаха скъпата й рокля и стилните обувки, които бяха паднали на пода. Извади една цигара, запали я и продължи да я гледа. Беше способен да я накара да се чувства неадекватна, лично отговорна за греховете на света, но тя отказваше да се смути пред неодобрението, което постепенно се натрупваше в изражението му, докато изучаваше материалните артефакти на нейния свят.

- Сериозна съм, Джери - продължи тя. - Искам да се махнеш.

- Старецът ни би трябвало най-сетне да се гордее с теб -каза той глухо. - Малката му Наоми се е превърнала в добра капиталистическа свиня, точно като останалите.