Тя го погледна с изумено изражение.

- Не ме харесваш?

- Наистина не те харесвам, Франси. - Гневният му изблик беше утихнал и той говореше спокойно и с толкова очевидно убеждение, че тя разбра, че казва истината. - Виж, скъпа, с това лице би имала страхотен успех на автостоп и макар че си малко хилава, се целуваш страхотно. Не мога да отрека, че ми хрумнаха няколко неща за това, какво бихме могли да направим ние двамата под завивките, и ако ти беше друг човек, дори бих могъл да си се представя как ми завърташ главата за няколко седмици. Но ти си такава, каквато си, което до голяма степен е съчетание от всички лоши качества на всеки мъж или жена, които съм срещал, без нито едно от добрите, които да ги компенсират.

Тя се отпусна в единия край на леглото, дълбоко засегната.

- Разбирам - каза тихо.

Той се изправи и извади портфейла си.

- Точно сега нямам много пари в брой. Ще покрия останалата част от сметката за мотела с кредитна карта и ще ти оставя петдесет долара, за да изкараш няколко дни. Ако си в състояние да ми ги върнеш, прати ми чек до поискване в Уайнет, Тексас. Ако не си, ще знам, че нещата между теб и Ники не са се получили и ще се надявам скоро да попаднеш на по-зелени пасбища.

След тези думи той хвърли ключа от мотела на бюрото и излезе.

Франческа остана напълно сама. Взираше се в едно тъмно петно върху килима, което изглеждаше като логото на Капри. Сега. Сега беше ударила дъното.

Скийт надникна през прозореца на пасажерското място, докато Дали приближаваше ривиерата.

- Искаш ли аз да карам? - попита. - Можеш да се опънеш отзад и да се опиташ да поспиш.

Дали отвори шофьорската врата.

- Ти караш дяволски бавно, а на мен не ми е до сън.

- Както искаш. - Скийт се настани удобно и подаде на Дали стиропорена чашка кафе с капачка. После му връчи и един розов лист. - Телефонният номер на касиерката.

Дали смачка листа и го пъхна в пепелника при други два. Издърпа капачката.

- Някога чувал ли си за Пигмалион, Скийт?

- Онзи бейзболист, който играеше за „Уайнет Хай“?

Дали захапа капачката, докато завърташе ключа.

- Не, онзи беше Пигела, Джими Пигела. Той се премести в Корпус Кристи преди няколко години и отвори магазин за шумозаглушители. „Пигмалион“ е пиеса от Джордж Бърнард Шоу за някаква цветарка от Лондон, която се превръща в истинска лейди. - Той включи предните чистачки.

- Не ми звучи много интересно, Дали. Пиесата, която ми харесва, е „О! Калкута!“, която гледахме в Сейнт Луис. Тя беше наистина добра.

- Знам, че хареса пиесата, Скийт. Аз също я харесах, но както знаеш, тя не се приема за добра литература. Не се занимава с човешката съдба, ако ме разбираш. От друга страна, „Пигмалион“ разказва, че хората могат да се променят... че могат да станат по-добри с малко помощ. - Той даде на задна и излезе от паркинга. - Също така разказва, че човекът, подпомагащ тази промяна, не получава нищо за усилията си освен много тъга.

Франческа стоеше на вратата на мотелската стая с широко отворени очи, притиснала куфарчето си до гърдите като мече, и наблюдаваше как ривиерата напуска паркинга. Дали наистина щеше да го направи. Щеше да си тръгне и да я остави сам-сама, макар да беше признал, че би си легнал с нея. Досега това винаги се бе оказвало достатъчно да задържи някой мъж до нея, но неочаквано вече не беше. Как бе възможно? Какво ставаше със света й? Изумлението победи страха. Чувстваше се като дете, което е научило цветовете погрешно и току-що е разбрало, че червеното всъщност е жълто, а синьото е зелено - само дето сега, когато вече знаеше за грешката си, не можеше да реши какво да прави.

Ривиерата сви към изхода, изчака да се включи в трафика и после подкара по мокрия път. Връхчетата на пръстите й изтръпнаха, краката й започнаха да се подкосяват, сякаш мускулите й бяха загубили цялата си сила. Ръмящият дъждец намокри тениската й, над бузата й падна кичур коса.

- Дали! - Тя се спусна да тича с всичка сила.

- Работата е там - каза Дали, докато се взираше в огледалото за обратно виждане, - че тя не мисли за никой друг, освен за себе си.

- Най-самовлюбената жена, която някога съм виждал - потвърди Скийт.

- И не знае абсолютно нищо друго, освен как да си маже грим по лицето.

- Със сигурност не може да плува.

- Няма и грам разум.

- Нито грам.

Дали изрече особено неприлична ругатня и натисна спирачките.

Франческа настигна колата и изрече задъхано:

- Недей! Не ме оставяй!

Силата на гнева му я хвана неподготвена. Той изскочи навън, измъкна куфарчето от ръцете й и после я притисна към колата, така че дръжката се заби в хълбока й.

- Сега ме слушай и ме чуй добре! - изкрещя той. - Вземам те с мен по принуда, затова спри веднага това проклето подсмърчане!

Тя хлипаше и мигаше през дъжда.

- Но аз...

- Казах да спреш! Не искам да правя това, наистина имам много лошо предчувствие, така че от тази минута е по-добре да правиш точно каквото ти кажа. Всичко, което ти кажа. Няма да ми задаваш никакви въпроси, няма да правиш никакви коментари. И ако се наложи да изтърпя дори една от модните ти глупости, кльощавия ти задник веднага изхвърча.

- Добре - изплака тя, гордостта й се държеше само на тънка нишка, гласът й беше задавен от унижение. - Добре!

Той я погледна с презрение, което не си даде труд да прикрие, после отвори задната врата. Франческа се обърна, за да се качи, но точно когато се навеждаше, той протегна ръка и я плесна силно по дупето.

- Имам запас от още - каза - и ръката ме сърби за следващия.

Всеки километър по пътя към Лейк Чарлс й се струваше като сто. Обърна глава към прозореца и се опита да си представи, че е невидима, но когато пътниците в другите коли се заглеждаха в нея, докато ривиерата ги подминаваше, не можеше да потисне нелогичното усещане, че те знаят какво се е случило, че всъщност могат да видят как е била унижена да моли за помощ, да видят, че е сломена за първи път в живота си. Няма да мисля за това - каза си, докато преминаваха покрай наводнените оризови полета и мочурища с лигави зелени водорасли. - Ще мисля за това утре, следващата седмица, друг път, но не сега, когато може да заплача отново и той да спре колата и да ме изхвърли на магистралата. Но не можеше да спре да мисли и захапа разкървавената си устна, за да не издаде и най-тихия звук.

Видя знака на Лейк Чарлс, а след това прекосиха голям извит мост. На предната седалка Скийт и Дали говореха или мълчаха и не й обръщаха никакво внимание.

- Мотелът е ей там - най-накрая напомни Скийт на Дали. -Помниш ли, когато миналата година Холи Грейс се появи тук с онзи дилър на шевролети от Тулса?

Дали изсумтя нещо, което Франческа не успя да разбере напълно, докато отбиваше на досущ същия паркинг като онзи, който бяха напуснали преди няколко часа, и се извръщаше към рецепцията. Стомахът й изкъркори и тя осъзна, че не е яла нищо от предната вечер, когато погълна един хамбургер, след като продаде куфара си. Нищо за ядене... и никакви пари, с които да си го купи. И после се зачуди коя ли е Холи Грейс, но беше твърде сломена, за да почувства нещо повече от мимолетно любопитство.

- Франси, преди да те срещна, вече почти бях изразходвал кредитния си лимит, а малката ти лудория довърши работата. Ще трябва да делиш стаята със Скийт.

- Не!

- Не!

Дали въздъхна и изключи двигателя.

- Добре, Скийт. Двамата с теб ще делим стая, докато не се отървем от Франси.

- Едва ли. - Скийт блъсна вратата на ривиерата. - Не съм делил стая с теб, откакто стана професионалист, и не възнамерявам да започвам сега. Ти стоиш буден през половината нощ, а сутрин вдигаш толкова шум, че можеш да събудиш и мъртвец. - Излезе от колата и се отправи към рецепцията, като извика през рамо: - Тъй като ти беше толкова нетърпелив да вземеш с нас госпожица Фран-чес-ка, можеш и да спиш с нея, по дяволите.

Дали ругаеше през цялото време, докато разтоварваше куфарите и ги внасяше вътре. Франческа седна в края на едно от двете легла в стаята с изпънат гръб, прибрани крака и прилепени колене, като малко момиченце, което се държи прилично на купон на възрастни. От съседната стая чуваше гласа на телевизионния говорител, който разказваше за протестите на антиядрена група пред военна база. После някой прехвърли канала на футболен мач и се разнесе химнът на Щатите. Горчивината се натрупваше в нея, докато музиката й припомняше за кръглата значка, която бе видяла закачена на ризата на шофьора: АМЕРИКА, СТРАНАТА НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ. Какви възможности? Възможността да плащаш за храна и подслон с тялото си в някакъв ужасен мотел. Нищо на този свят не беше безплатно, нали? А тялото й беше всичко, което притежаваше. Като придружи Дали в тази стая, не се ли беше съгласила мълчаливо да му даде нещо в замяна?

- Ще спреш ли да гледаш така! - Дали хвърли куфара си на леглото. - Повярвай ми, Мис Каприз, не съм хвърлил око на тялото ти. Стой в твоята част на стаята и колкото е възможно по-далеч от погледа ми, и ще се погаждаме добре. Но първо си искам петдесетте долара обратно.

Тя трябваше да спаси последната частица от самоуважението си, така че, когато му подаде парите, повдигна глава и отметна косата си от раменете, сякаш нямаше никакви грижи.

- Разбрах, че си голф играч - отбеляза безцеремонно, в опит да му покаже, че грубостта му не й е повлияла. - Това професията ти ли е, или просто хоби?

- По-скоро е страст. - Той грабна един панталон от куфара си и после се пресегна към ципа на джинсите.

Франческа бързо се извърна с гръб към него.

- Аз... аз малко ще се разтъпча из паркинга.

- Давай.

Тя обиколи два пъти паркинга, като четеше лепенките по колите, изучаваше заглавията на вестниците през стъклените витрини на автоматите, взираше се сляпо във фотографията на първа страница на къдрокос мъж, който крещеше на някого. Изглежда, Дали не я искаше в кревата си. Какво облекчение! Гледаше неоновия надпис, оповестяващ наличието на свободни стаи, и колкото повече го гледаше, толкова повече се чудеше защо той не я желае. Какво не беше наред? Въпросът я тормозеше като сърбеж. Макар че беше изгубила дрехите и парите си, и всичките си вещи, все още имаше красотата си, нали? Все още беше привлекателна. Или пък някак си беше загубила и това заедно с багажа и гримовете?