- Няма да си тръгна, преди да поговорим - каза накрая той, като отскубна ръцете й.

- Обещаваш ли?

Той събу напълно мокрите й сандали „Ботега Венета“, които по чудо бяха останали на краката й и ги пусна на пода заедно с мръсната тениска, която беше донесъл със себе си.

- Да, обещавам.

Макар че й даде дума, звучеше неохотно и Франческа издаде тих нечленоразделен звук на протест, докато той отиваше към вратата. И тя самата обещаваше всякакви неща, а после ги забравяше. Откъде можеше да знае, че той не прави същото?

- Дали?

Но той вече беше излязъл.

Някак успя да намери сили да съблече мокрите джинси и бельо, остави ги да паднат на купчинка край леглото и се пъхна под завивките. Отпусна мократа си глава на възглавницата, затвори очи и незабавно потъна в дълбок сън, чудейки се дали нямаше да е по-добре, ако Дали я беше оставил на дъното на басейна.

Сънят й беше дълбок, но се събуди само четири часа по-късно, когато първите слънчеви лъчи се процедиха между плътните завеси в стаята. Отхвърли завивките и скочи нестабилно от леглото, препъвайки се гола към прозореца. Всеки мускул по тялото й я болеше. Едва след като дръпна завесата и погледна навън към мрачния, влажен ден, стомахът й се успокои. Ривиерата беше все още там.

Сърцето й възстанови нормалния си ритъм и тя бавно се отправи към огледалото, правейки инстинктивно това, което бе правила всяка сутрин от живота си, откакто се помнеше. Поздравяваше образа си, за да се увери, че светът не се е променил през нощта, че все още обикаля по установения си модел около слънцето на собствената й красота.

И нададе приглушен вик на отчаяние.

Ако беше спала повече, може би щеше да понесе шока по-добре, но в това състояние едва разпозна какво вижда. Красивата й коса висеше оплетена около лицето, дълга драскотина опетняваше грациозната извивка на шията й, върху плътта й се бяха появили синини, а долната й устна, идеалната й долна устна беше подпухнала като поничка.

Обзета от паника, Франческа се втурна към куфарчето и прегледа останалите си вещи: пътническа опаковка на душ-гел „Рене Гаро“, паста за зъби (никакви следи от четка), три червила, прасковените сенки и безполезният диспенсър за противозачатъчни, който прислужницата на Сиси беше опаковала. Чантичката й съдържаше два цвята руж, портмонето й от гущерова кожа и флакон „Фем“. Това заедно с избелялата тениска, която Дали й беше хвърлил предната нощ, и малката купчинка прогизнали дрехи на пода, бяха всичките й вещи... всичко, което имаше на света.

Мащабът на загубите й беше твърде опустошителен, за да го осмисли, така че тя избяга под душа, където направи каквото можа с мотелския шампоан. После използва оскъдната козметика, която имаше, за да се опита да възстанови личността си. След като намъкна неприятно влажните джинси и се измъчи с мокрите сандали, тя си пръсна „Фем“ под мишниците и накрая облече тениската на Дали. Погледна към думата, изписана с бяло на лявата й гърда, и се зачуди какво ли значи „Аджи“. Още една мистерия, поредното непознато нещо, което я караше да се чувства като натрапник в непозната земя. Защо никога не се бе чувствала така в Ню Йорк? Без да затваря очи, можеше да се види как върви по Пето Авеню, вечеря в „Ла Каравел“, прекосява фоайето на „Пиер“ и колкото повече мислеше за света, който бе оставила зад себе си, толкова по-откъсната се чувстваше от този, в който се бе озовала. На вратата се почука и тя бързо среса косата си с пръсти, без да рискува да погледне в огледалото.

Дали се беше облегнал на рамката на вратата, облечен в небесносиньо яке и избелели джинси с оръфана дупка на едното коляно. Косата му бе влажна и накъдрена по краищата. Мръсноруса, не истински руса, помисли си тя презрително. Трябваше му и една хубава фризура. Също и нов гардероб. Раменете му изпъваха шевовете на якето, джинсите му биха опозорили и просяк от Калкута.

Но всичко това нямаше значение. Без значение колко ясно виждаше недостатъците му, без значение колко силно желание да го сведе до нещо обикновено, той все така си оставаше най-непоносимо великолепният мъж, когото бе виждала.

Дали опря едната си ръка на рамката на вратата и я погледна.

- Франси, от вчера се опитвам по всички възможни начини да ти дам да разбереш, че не желая да чувам историята ти, но тъй като ти си дяволски решена да ми я разкажеш и тъй като вече доста отчаяно искам да се отърва от теб, нека го направим сега. - С тези думи той влезе в стаята й, тръшна се в един стол и вдигна краката си на бюрото. - Дължиш ми някъде към двеста долара.

- Двеста...

- Снощи направо съсипа стаята. - Той се облегна назад, докато на земята останаха само задните два крака на стола. -Телевизор, две лампи, няколко кратера в стената е размер пет на четири сантиметра. Щетите възлизат на петстотин и шейсет долара, и то само защото обещах на мениджъра, че следващия път когато мина от тук, ще изиграя с него осемнайсет дупки. В портмонето ти имаше само триста, които не бяха достатъчни, за да покрият всичко.

- Портмонето ми? - Тя отвори куфарчето си. - Бъркал си в портмонето ми?! Как можа да направиш подобно нещо? Това е моя собственост. Нямаш никакво... - Докато успее да измъкне портмонето си, дланите й се овлажниха колкото и джинсите. Отвори го и се взря вътре. Когато най-накрая беше в състояние да говори, гласът й представляваше шепот: - Празно е. Взел си всичките ми пари.

- Сметки от този сорт трябва да се уреждат много бързо, освен ако не искаш да привлечеш вниманието на местната полиция.

Тя се отпусна в единия край на леглото, усещането за загуба беше толкова отчайващо, че тялото й сякаш изтръпна. Беше ударила дъното. Точно в този момент. Точно сега. Всичко бе изчезнало - козметиката, дрехите, последните й пари. Нищо не й беше останало. Катастрофата, която набираше скорост като експресен влак, откакто Клоуи почина, най-накрая я настигна.

Дали потропваше с една химикалка по бюрото.

- Франси, нямаше как да не забележа, че в портмонето ти липсваха кредитни карти... както и самолетен билет. Сега искам много бързо да ми кажеш, че имаш билет за Лондон, пъхнат някъде в „господин Хуитон“ и че „господин Хуитон“ е заключен в някое от двайсет и пет центовите багажни шкафчета на летището.

Тя обви ръце около себе си и се взря в стената.

- Не знам какво да правя - каза най-накрая.

- Ти си голямо момиче и е най-добре бързичко да измислиш нещо.

- Нуждая се от помощ. - Тя се обърна към него с молба да я разбере. - Не мога да се оправя сама с това.

Двата предни крака на стола се удариха в земята.

- О, напротив, можеш! Това си е твой проблем, госпожице, и няма да ми го пробутваш. - Гласът му звучеше сурово и грубо, не като смеещия се Дали, който я беше качил по пътя, или като рицаря в бляскави доспехи, който я беше спасил от сигурна смърт в „Блу Чокто“.

- Ако не искаш да ми помогнеш - изплака Франческа, - не трябваше да ми предлагаш да ме закараш. Трябваше да ме изоставиш, като всички останали.

- Може би е добре да започнеш да осъзнаваш защо всички толкова много искат да се отърват от теб.

- Вината не е моя, не разбираш ли? Обстоятелствата са такива. - Тя се зае да му ги разказва, като започна със смъртта на Клоуи, като заваляше думите в бързината да ги изплюе, преди той да си е тръгнал. Каза му как е продала всичко, за да плати самолетния си билет до къщи, но тогава е осъзнала, че дори да има билет, не може да се върне в Лондон без пари, без дрехи, с новината за унижението си в този ужасен филм, разнасяна от всеки, така че всички да й се присмиват. Как бе осъзнала, че трябва да остане там, където е, където никой не я познава, докато Ники не се върне от ужасната си забежка с русата математичка и тя получи шанса да поговори с него по телефона. Ето защо решила да намери Дали в „Блу Чокто“. - Не разбираш ли? Не мога да се върна в Лондон, докато не съм сигурна, че Ники ще е на летището и ще ме чака.

- Мислех, че ти е годеник.

- Така е.

- Тогава защо е забягнал с някаква руса математичка?

- Сърдит ми е.

- Боже, Франси...

Тя се изправи, а после коленичи до стола му, погледна нагоре към него с убийствените си очи.

- Вината не е моя, Дали. Наистина. Последния път, когато го видях, двамата се скарахме ужасно, защото отказах предложението му за женитба. - Лицето на Дали неочаквано се скова и тя осъзна, че той я е разбрал погрешно. - Не, не е това, което си мислиш! Той ще се ожени за мен! Карали сме се стотици пъти и той отново ми предлага. Просто трябва да го хвана на телефона и да му кажа, че му прощавам.

Дали поклати глава.

- Горкото копеле - промърмори той.

Франческа се опита да го изгледа сърдито, но очите й бяха твърде насълзени, така че се изправи и се извърна, опитвайки се да запази самообладание.

- Това, от което се нуждая, Дали, е по някакъв начин да издържа следващите няколко седмици, докато успея да говоря с Ники. Мислех, че ти можеш да ми помогнеш, но снощи не искаше да говориш с мен, което ме ядоса толкова много, а сега ми взе и парите. - Извърна се към него с почти хленчещ глас. - Не виждаш ли? Ако беше разумен, това изобщо нямаше да се случи.

- Проклет да съм. - Ботушите на Дали докоснаха пода. -Готова си да обвиниш за всичко мен, нали? Боже, мразя хора като теб. Без значение какво се случва, успяваш така да извъртиш нещата, че да обвиниш някой друг.

Тя скочи.

- Няма да слушам това! Всичко, което исках, е помощ.

- А с нея и малко кеш.

- Ще ти върна всяко пени след няколко седмици.

- Ако Ники те вземе обратно. - Дали отново протегна краката си и ги кръстоса в глезените. - Франси, ти, изглежда, не разбираш, че аз съм един напълно непознат, който няма никакви задължения към теб. Аз не успявам да се грижа особено добре дори за себе си и съм адски сигурен, че няма да те взема под крилото си дори за няколко седмици. Откровено казано, аз дори не те харесвам.