Дали се наведе към Скийт.

- Не видях никаква червенокоса сервитьорка. Успя ли да разпиташ за нея?

- Да. Барманът каза, че заминала за Богалуса с някакъв тип, който работел за електроцентралата.

- Лошо.

Скийт погледна в огледалото за задно виждане.

- Мъжът имал само една ръка.

- Без майтап? Барманът каза ли ти как се е случило?

- Промишлена авария. Преди няколко години работел в някакъв машиностроителен завод край Шривпорт и ръката му била отрязана от преса. Паднала и била смазана като палачинка.

- Предполагам, че това няма значение за любовния му живот с твоята сервитьорка. - Дали си пийна отново. - Жените реагират странно на подобни неща. Онази дама, която срещнахме миналата година в Сан Диего след Анди Уилямс...

- Престанете! - изплака Франческа, неспособна да се сдържа повече. - Толкова ли сте закоравели, че дори не се сещате да ме попитате добре ли съм? Това там беше кръчмарски бой! Не осъзнавате ли, че можеха да ме убият?

- Едва ли - каза Дали. - Най-вероятно някой щеше да го предотврати.

Тя замахна и го удари по ръката с всичка сила.

- Ох! - Той потърка удареното място.

- Тя да не би да те удари? - попита възмутено Скийт.

- Аха.

- А ти ще я удариш ли?

- Обмислям го.

- Аз щях, ако бях на твое място.

- Знам, че щеше. - Дали я погледна и очите му потъмняха. -Аз също щях, ако смятах, че ще остане в живота ми по-дълго от две минути и половина.

Тя го зяпна, щеше й се да беше сдържала импулсивния си удар, не можеше да повярва какво е чула току-що.

- Какво точно имаш предвид?

Скийт даде газ покрай една жълта улична лампа.

- Колко далеч е летището?

- В другия край на града. - Дали се наведе напред и стисна с ръка гърба на седалката. - В случай че не си обърнал внимание, мотелът е на следващия светофар.

Скийт настъпи педала и ривиерата се изстреля напред и залепи Франческа към седалката. Тя се взря в Дали, опитвайки се да го засрами, за да й се извини, така че великодушно да му прости. Напразно чака през остатъка от пътя до мотела.

Завиха към добре осветен паркинг и Скийт спря пред поредица ярко боядисани метални врати с черни номера. Изключи двигателя и после двамата с Дали излязоха от колата. Тя гледаше невярващо как първо едната, а после и другата врата на колата се затръшва.

- До утре сутрин, Дали.

- До утре, Скийт.

Тя скочи след тях, сграбчила куфарчето си в ръка, опитвайки се безуспешно да придържа блузата си.

- Дали!

Той извади ключа от стаята от джоба на дънките си и се обърна. Бежовата коприна се изплъзна от пръстите й, докато затваряше вратата на колата. Не виждаше ли той колко е безпомощна? Колко много се нуждае от него?

- Трябва да ми помогнеш - каза тя, взирайки се в него с широко отворени жалостиви очи. - Изложих живота си на опасност в онзи бар, за да те намеря.

Дали погледна гърдите й, покрити с копринения сутиен. После съблече избелялата си синя тениска през главата и й я хвърли.

- Ето ти ризата от гърба ми, скъпа. Не искай повече от мен.

Тя го гледаше невярващо как отива към мотелската си стая и затваря вратата - затваря вратата под носа й! Паниката, която се беше натрупвала в нея през деня, сега изригна и заля всяка част от тялото й. Никога не беше преживявала такъв страх, не разполагаше с начин да се справи с него и затова го превърна в нещо, което разбираше - в горяща главня от нажежен гняв. Никой не се отнасяше с нея така! Никой! Сега щеше да си има работа с Франческа! Щеше да го накара да си плати!

Втурна се към вратата му и заблъска с куфара си по нея -веднъж, два пъти, като си представяше, че това е ужасното му грозно лице. Ритна я, прокле я, остави гнева й да се взриви, позволи му да пламне ярко и праведно в незабравимия израз на невъздържаност, който я беше превърнал в легенда.

Вратата се отвори и от другата страна застана Дали, с голи гърди и намръщено грозно лице. Сега щеше да му покаже какво е мръщене! Щеше да му покаже, че до този момент изобщо не е знаел какво е мръщене!

- Копеле такова! - Тя се стрелна край него и запрати куфарчето си през стаята. То полетя и се блъсна в телевизора с удовлетворяваща експлозия от стъкло. - Повредено, слабоумно копеле! - Ритна някакъв стол. - Страхлив кучи син! - Преобърна неговия куфар.

И после се развихри.

Като крещеше обиди и обвинения, мяташе пепелници и възглавници, хвърляше лампи и дърпаше чекмеджета от бюрото. Всичко, което беше изтърпяла през последните двайсет и четири часа, сега изплува - всяка обида, розовата рокля, „Блу Чокто“, прасковените сенки... Наказваше Клоуи за това, че е умряла, Ники - че я е напуснал, нападаше Лу Стийнър, атакуваше Лойд Байрон, осакатяваше Миранда Гуинуик и най-вече - унищожаваше Дали Бодин. Дали, най-красивия мъж, когото някога беше срещала, единствения мъж, който не беше впечатлен от нея, единствения мъж, който някога й беше затръшвал вратата под носа.

Дали я гледа известно време с ръце на кръста. Край него прелетя флакон с крем за бръснене и се разби в огледалото.

- Невероятно - промърмори той. Подаде глава през вратата. - Скийт! Ела насам. Трябва да видиш това.

Скийт вече вървеше към него.

- Какво става? Звучи ми като... - Той спря на място до отворената врата, загледан в разрушението, което се осъществяваше пред него. - Защо го прави?

- Проклет да съм, ако знам. - Дали избегна летящия телефонен указател на област Ню Орлиънс. - Най-проклетото нещо, което съм виждал през живота си.

- Може би се мисли за рок звезда. Хей, Дали! Тя се насочва към стика ти!

Дали се понесе стремително, както подобаваше на атлет, и я достигна с две дълги крачки.

Франческа почувства, че я повдигат. За момент краката й се разлюляха свободно, а после нещо твърдо я ръгна в стомаха, когато Дали я преметна през рамо.

- Пусни ме! Пусни ме, копеле!

- Не смятам да го сторя. Това е най-добрият ууд тройка, който някога съм притежавал.

Тръгнаха нанякъде. Тя пищеше, докато Дали я изнасяше, рамото му се притискаше в стомаха й, а ръката му я придържаше през свивките на коленете. Чуваше гласове и смътно осъзнаваше, че се отварят врати, през които надничат тела в халати.

- През целия си живот не съм виждал жена, толкова уплашена от мъничко мишле - казваше Дали.

Тя го удряше с юмруци по гърба.

- Ще накарам да те арестуват! - пищеше. - Ще те съдя! Копеле! Ще те осъдя за всяко пени... - Той сви рязко надясно.

Франческа видя ограда от ковано желязо, порта, подводни светлини...

- Не! - Нададе смразяващ кръвта писък, когато Дали я запрати в най-дълбоката част на басейна на мотела.

10

Скийт се приближи до Дали, двамата застанаха на края на басейна и я загледаха. Най-накрая Скийт проговори:

- Тя не изплува бързо - отбеляза той.

Дали пъхна един палец в джоба на джинсите си.

- Изглежда, не може да плува. Трябваше да се сетя.

Скийт се обърна към него.

- Чу ли странния начин, по който казва „копеле“? Като „ко-па-ле“. Не мога да го кажа като нея. Наистина е странно.

- Аха. Смешният й акцент със сигурност успява да скапе и най-хубавите американски ругатни.

Пляскането в басейна постепенно започна да утихва.

- Ще скочиш ли да я спасиш по някое време през следващия век? - попита Скийт.

- Май ще е по-добре да го направя. Освен ако ти не мислиш да го сториш.

- Не, по дяволите. Връщам се в леглото.

Скийт се извърна и тръгна към портата, а Дали седна на ръба на един шезлонг, за да събуе ботушите си. Той я погледа за кратко, за да види колко сили й бяха останали, и когато прецени, че моментът е настъпил, отиде до ръба и скочи.

Франческа тъкмо беше разбрала колко много не иска да умира. Въпреки филма, бедността, загубата на всичките й вещи, беше твърде млада. Целият живот беше пред нея. Но докато ужасната тежест на водата я притискаше към дъното, тя разбираше, че се случва именно това. Дробовете й горяха, крайниците й вече не отговаряха на командите й. Умираше, а още дори не беше живяла.

Неочаквано нещо я обви през гърдите и започна да я тегли нагоре. Държеше я здраво, не я пускаше, дърпаше я към повърхността, спасяваше я! Главата й проби водата и дробовете й си поеха въздух. Тя го вдиша, кашляше и се давеше, стискаше ръцете, които я държаха, от страх, че може да я пуснат, хлипаше и плачеше от радост, че още е жива.

Без да осъзнава как точно се е случило, тя установи, че е била издърпана на твърда земя, а последните парчета от бежовата й копринена блуза плуват във водата. Но дори когато почувства твърдата бетонна повърхност под себе си, не пусна Дали.

Когато най-накрая успя да проговори, думите й заизлизаха на кратки задавени серии.

- Никога няма да ти простя... Мразя те... - Прилепи се до тялото му, притисна се до голите му гърди, обви ръце около раменете му, стисна го по-силно, отколкото бе стискала нещо в живота си. - Мразя те - задави се. - Не ме оставяй.

- Франси, ти май доста откачи, а?

Но тя не можеше да отговори. Всичко, което можеше да прави, е да се държи за живота си. Остана вкопчена в него, докато я водеше обратно в стаята, държеше го, докато той говореше с мениджъра на хотела, който ги чакаше, държеше го, докато вдигаше куфарчето й от чакъла, бъркаше в него и я водеше в друга стая.

Дали се наведе, за да я остави в леглото.

- Можеш да поспиш тук...

- Не! - Познатата паника се завърна.

Той се опита да махне ръцете й от врата си.

- О, хайде, Франси, почти два сутринта е и искам да поспя малко, преди да се наложи да ставам.

- Не, Дали! - Тя вече плачеше, взираше се право в сините му очи и ридаеше сърцераздирателно. - Не ме оставяй. Знам, че ще си тръгнеш, ако те пусна. Утре ще се събудя и ще си тръгнал, и няма да знам какво да правя.