- Накъде, мадам?

- Знам, че е късно - каза Франческа, - но смятате ли, че можете да ми намерите отворен магазин за стоки втора ръка?

- Какъв по-точно?

- Такъв, където изкупуват дизайнерски марки... и наистина необикновени куфари.

9

Ню Орлиънс, бижуто на река Мисисипи, на изящното ковано желязо, на жасмина и на османтуса, на горещите нощи, горещия джаз и горещите жени. В един град, забележителен със своята индивидуалност, „Блу Чокто“ успяваше да бъде обикновен. Сив и кален, с две неонови табели за бира, които проблясваха болезнено на витрината, опушена от отработените газове, барът можеше да се намира в най-долнопробната част на всеки американски град - край доковете, мелниците, реката, на границата на гетото. И в случая барът беше цъфнал в западналата част на Ню Орлиънс, опасна след залез, с осеяни с боклуци тротоари, счупени улични лампи и неподходяща за добрите момичета.

„Блу Чокто“ изпитваше особена омраза към добрите момичета. Редовните клиенти мъже искаха да имат до себе си на червените винилови барстолове по-специална компания. Искаха момичета като Бони и Клио, почти проститутки, които си слагаха силни парфюми и ярко червило, които ругаеха и помагаха на мъжете да забравят, че задникът Джими Картър със сигурност ще бъде избран за президент и ще даде хубавата работа на негрите.

Бони завъртя малката жълта пластмасова пръчица на своя коктейл и се взря през шумната тълпа към приятелката и съперничката си Клио Резняк, която притискаше циците си в Тони Грасо, докато той пускаше монета в джубокса и натискаше бутона С-24. Тази вечер в задимената атмосфера на „Блу Чокто“ витаеше агресивно настроение, по-агресивно от обичайното, но Бони не се опитваше да открие източника му. Може би беше заради лепкавата жега, която не се разсейваше? А може просто да се дължеше на факта, че миналата седмица Бони бе навършила трийсет и последната от илюзиите й се канеше да се стопи. Знаеше, че не е умна и не е достатъчно красива, за да се възползва от това, а и нямаше енергия да се развива. Живеееше в една разнебитена каравана, беше рецепционистка в козметичен салон и нямаше изгледи нещо в живота й да се промени.

За момиче като Бони „Блу Чокто“ представляваше глътка приятно изживяване, малко смях, от време на време някой мъж с широки пръсти, който й плащаше коктейлите, водеше я в леглото и оставяше петдесетачка на шкафчето на следващата сутрин. Сега един от тези прахосници седеше в другия край на бара... и гледаше Клио.

Двете с Клио имаха споразумение. Изправяха се срещу всяка новодошла, която се опиташе да се намести твърде удобно на столовете в „Блу Чокто“, и не нарушаваха териториите си. И все пак прахосникът на бара изкушаваше Бони. Имаше голям корем и достатъчно силни ръце, което свидетелстваше за стабилна работа, може би работеше на някоя от плаващите изкопни платформи - мъж, излязъл да се позабавлява. Напоследък Клио беше получила предостатъчно мъже, включително и Тони Грасо, и на Бони вече почваше да й писва.

- Здрасти - каза тя, като се приближи и се плъзна на стола до мъжа. - Нов си тук, нали?

Той я огледа, прецени внимателно бухналата тупирана изрусена коса, виолетовите сенки и пълните тежки гърди. Мъжът кимна и на Бони й се стори, че вече е забравил за Клио.

- През последните няколко години бях в Билокси - отвърна той. - Какво пиеш?

Тя му отправи котешка усмивка.

- Пристрастена съм към „Май Тай“. - След като той посочи на бармана питието й, тя кръстоса крака. - Бившият ми съпруг прекарваше доста време в Билокси. Предполагам, че не си го срещал. Гадно копеле, на име Райланд.

Мъжът поклати глава - не познаваше никой с това име - и помести ръката си така, че докосна едната й гърда. Бони реши, че ще се разберат добре, и извърна леко тялото си, за да не вижда обвинителното изражение на Клио.

Час по-късно двете се разбраха в малката женска тоалетна. Клио помърмори малко, прекарвайки гребен през гъстата си черна коса и затягайки закопчалките на най-хубавите си обеци с фалшиви рубини. Бони се извини и каза, че не знаела, че и Клио се е интересувала от мъжа.

Клио я изгледа подозрително.

- Знаеш ли, започвам да се уморявам от Тони. Всичко, което прави, е да се оплаква от жена си. Мамка му, не съм се смяла с него от седмици.

- Мъжът на бара, казва се Пийт, също не е много по смеха -призна Бони. Извади шишенце с „Табу“ от чантичката си и се напръска щедро. - Това място определено отива по дяволите.

Клио начерви устата си и после отстъпи, за да се огледа.

- Ти го каза, скъпа.

- Може би трябва да идем на север. Към Чикаго или там някъде.

- Аз мислех за Сейнт Луис. Някъде, където шибаните мъже не са женени.

Бяха обсъждали тази тема много пъти и продължаваха да я обсъждат и докато излизаха от тоалетната, като преценяваха предимствата на бума на нефт в Хюстън, климата в Лос Анджелис, парите в Ню Йорк, макар да знаеха, че никога няма да напуснат Ню Орлиънс.

Двете жени минаха покрай група мъже, скупчени на бара, очите им шареха наоколо, без да обръщат внимание една на друга, макар че продължаваха да си говорят. Докато търсеше плячката си, Бони започна да осъзнава, че нещо се беше променило. Всичко изглеждаше някак по-тихо, макар че барът бе все така пълен, а от джубокса се носеше „Руби“. Тогава забеляза, че много глави се извръщат към вратата.

Тя стисна Клио за ръката и кимна.

- Ей там.

Клио погледна в посоката, която Бони й сочеше, и рязко спря на място.

- Боооже.

Намразиха я незабавно. Тя беше всичко, което те не бяха -жена, излязла направо от модните списания, красива като модел от Ню Йорк, макар да носеше джинси. Изглеждаше скъпа, стилна и високомерна, с изражение на лицето, все едно беше усетила някаква лоша миризма и тази лоша миризма се носеше именно от тях. Мястото на такава жена не беше в „Блу Чокто“, тя бе враждебен натрапник, който ги караше да се чувстват грозни, евтини и износени. А после видяха двамата мъже, които бяха оставили преди по-малко от десет минути, да се приближават към нея.

Бони и Клио се спогледаха за момент, преди да се отправят в същата посока с присвити очи и стегнати от решителност стомаси.

Франческа сякаш не забелязваше приближаването им, докато оглеждаше враждебната обстановка в „Блу Чокто“ с несигурен поглед, концентрирала цялото си внимание върху опитите да пробие гъстия дим и притиснатите тела, за да зърне Скийт Купър. На слепоочието й пулсираше мъничък неспокоен мускул, дланите й бяха потни. Никога не се беше чувствала толкова не на място, както в този долнопробен бар.

Звукът на твърде силна музика и груб смях атакува ушите й. Почувства как я оглеждат враждебно и стисна малката си козметична чантичка по-силно, опитвайки се да не мисли, че в нея е всичко, което й беше останало. Опита се да изхвърли от ума си спомена за ужасните места, на които я беше завел шофьорът, всяко по-отблъскващо от предишното, които ни най-малко не приличаха на магазина на „Пикадили“, където служителите носеха дизайнерски дрехи и сервираха чай на клиентите си. Мислеше, че идеята да продаде дрехите си е добра, но не си беше представяла, че ще се занимава с някакви ужасни заложни къщи и ще се раздели с куфара и останалата част от гардероба си за триста и петдесет долара, които трябваше да й стигнат да си плати таксито и да успее да оцелее още няколко дни, докато се свърже с Ники. Куфар на „Луи Вюитон“, пълен с дизайнерски дрехи за триста и петдесет долара! С тази сума не можеше да прекара и две нощи в наистина добър хотел.

- Здрасти, захарче.

Франческа подскочи, когато двама размъкнати мъже се приближиха до нея. Коремът на единия беше опънал копчетата на ризата му, а другият мазен образ имаше разширени пори.

- Изглеждаш, сякаш би пийнала нещо - каза дебелият. - Аз и приятелчето ми Тони ще сме щастливи да те почерпим няколко майтая.

- Не, благодаря - отвърна тя, оглеждайки се разтревожено за Скийт. Защо не беше тук?

Възмущението я заля като студен душ. Защо Дали не й беше казал името на мотела си, вместо да я принуждава да се появява на това ужасно място, чието име едва успя да си припомни, след като прекара двайсет минути в ровене на телефонния указател? Фактът, че й се налагаше да го търси, се бе отпечатал неизличимо в мозъка й, докато правеше поредната серия от безплодни обаждания до Лондон в опити да намери Ники или Дейвид Грейвс, или някой друг от бившите й приятели, но всички бяха или извън града, или наскоро оженили се, или не приемаха разговорите.

Две жени с груби лица се плъзнаха до мъжете пред нея с очевидна неприязън. Русата се наведе към човека с корема.

- Хей, Пийт, хайде да танцуваме.

Пийт не сваляше очи от Франческа.

- По-късно, Бони.

- Танцува ми се сега - настоя Бони с нацупени устни.

Погледът на Пийт се плъзна по Франческа.

- Казах по-късно. Танцувай с Тони.

- Тони ще танцува с мен - каза чернокосата жена и уви късите си пръсти, лакирани в лилаво, около косматата ръка на мъжа. - Хайде, скъпи.

- Разкарай се, Клио. - Тони се откопчи от лилавите нокти и облегна ръка на стената точно до главата на Франческа, за да се наведе към нея. - Нова ли си в града? Не помня да съм те виждал наоколо.

Франческа премести тежестта си в опит да зърне Скийт и да избегне неприятната миризма на уиски, примесена с евтин афтършейв.

Жената, на име Клио, каза подигравателно:

- Да не мислиш, че тази надута кучка ще ти отдели време, Тони?

- Мисля, че ти казах да се разкараш. - Той се усмихна мазно на Франческа. - Сигурна ли си, че не искаш питие?

- Не съм жадна - каза сковано Франческа. - Чакам някого.

- Явно ти е вързал тенекия - измърка Бони, - така че защо не се разкараш.

Порив на горещ въздух отвън блъсна влажния гръб на блузата й, когато вратата се отвори и пропусна още трима груби мъже, никой от които не беше Скийт. Нервността на Франческа се увеличи. Не можеше да стои на вратата цяла нощ, но сърцето й се свиваше при мисълта да влезе по-навътре. Защо Дали не й беше казал къде ще нощува? Не можеше да остане сама в Ню Орлиънс само с триста и петдесет долара, делящи я от глада, докато чака Ники да приключи забежката си. Трябваше да намери Дали сега, преди да е тръгнал!