Сюзън Филипс - Мис Каприз

Най-накрая беше срещнала някой красив колкото нея.

- Носиш ли някакви конфедеративни тайни под полите си? - попита я мъжът с усмивчица, която разкри зъби като от корица на списание, в състояние да предизвикат чувство на вина у всеки, който не бе използвал наскоро конец за зъби.

- Мисля, че янките са отрязали езика й, Дали.

Едва сега Франческа забеляза другия мъж, който се беше навел през задния прозорец. Докато оглеждаше страшното му лице и злокобно присвитите очи, в главата й зазвъняха тревожни камбани.

- Или това, или е шпионка на Севера - продължи той. - Никоя южнячка няма да мълчи толкова дълго.

- Шпионка на янките ли си, скъпа? - попита господин Великолепен и невероятните му зъби проблеснаха. - Измъкваш тайните на Конфедерацията с красивите си зелени очи?

Франческа внезапно осъзна колко е уязвима - пътят беше пуст, слънцето залязваше, тези мъже бяха напълно непознати, тя беше в Америка, а не в безопасност у дома си в Англия. В Америка хората носеха заредени оръжия по пътя за черквата, а престъпниците се разхождаха свободно из улиците. Погледна нервно мъжа на задната седалка. Изглеждаше й като човек, който би измъчвал дребни животни за забавление. Какво трябваше да направи? Нямаше кой да я чуе, ако изпищи, и нямаше как да се защити.

- Мамка му, Скийт, плашиш я. Скрий си грозната глава, ако обичаш.

Главата на Скийт се прибра, а великолепният мъж със странно име, което не можеше да чуе добре, вдигна една от перфектните си вежди и я зачака да каже нещо. Тя реши да бъде смела - дори дръзка - и при никакви обстоятелства да не им дава да видят колко отчаяна е всъщност.

- Опасявам се, че съм малко объркана - каза тя, като остави куфара си. - Имам чувството, че се загубих. Ужасна неприятност, разбира се.

Скийт подаде глава от прозореца.

Господин Великолепен се ухили.

Тя продължи твърдо.

- Вероятно можете да ми кажете колко остава до следващата бензиностанция. Или къде бих могла да намеря телефон.

- Ти си от Англия, нали? - попита Скийт. - Дали, чуваш ли смешния начин, по който говори? Това е английска лейди.

Франческа буквално усещаше как господин Великолепен -възможно ли бе някой наистина да се казва Дали? - плъзна поглед по розово-белите волани на роклята й.

- Обзалагам се, че имаш страхотна история за разказване, захарче. Скачай в колата. Ще те закараме до телефон.

Тя се поколеба. Да се качи в кола с двама непознати мъже, не й се струваше най-мъдрото решение, но не можеше да измисли друго. Стоеше на пътя, с волани в прахта и куфар в краката, а от необичайната комбинация от страх и несигурност й се гадеше.

Скийт се подаде през прозореца и протегна глава, за да погледне Дали.

- Тя се страхува, че си някакъв пропаднал изнасилван, който се готви да я нападне. - После се обърна към Франческа: -Хубавичко огледай лицето на Дали, мадам, и после ми кажи смяташ ли, че на мъж с подобно лице му се налага да насилва нежелаещи жени.

Определено имаше право, но Франческа не се почувства успокоена. Мъжът, на име Дали, не беше този, от когото се страхуваше.

Дали сякаш прочете мислите й, което, предвид обстоятелствата, вероятно не беше особено трудно.

- Не се тревожи за Скийт, скъпа - каза той. - Скийт е закоравял мизогин¹⁵.

Тази дума, излязла от устата на човек, който въпреки невероятния си вид имаше акцента и маниерите на не особено грамотен, я изненада. Все още се колебаеше, когато вратата на колата се отвори и чифт прашни каубойски ботуши докоснаха земята. Мили боже... Тя преглътна шумно и погледна нагоре. Нагоре и нагоре.

Тялото му беше перфектно, също като лицето.

Носеше морскосиня тениска, която покриваше мускулите на гърдите му и очертаваше бицепсите и трицепсите му и така нататък, както и джинси, дотолкова изтъркани, че бяха почти бели освен по протритите шевове. Коремът му бе плосък, хълбоците му - тесни, беше строен и дългокрак, почти два метра и направо й спря дъха. Помисли си объркано, че сигурно всичко, което казваха за американците и таблетките с витамини, е вярно.

- Багажникът е пълен, така че ще трябва да сложа куфара ти на задната седалка при Скийт.

- Добре, където и да е.

Докато той вървеше към нея, тя му се усмихна с цялото си умение. Не можеше да се сдържи, откликването й беше автоматично, програмирано в гените на Серитела. Да не се появи във възможно най-добрия си вид пред мъж като този, въпреки че беше дръвник от затънтен край, изведнъж стана по-болезнено от пришките на краката й. В този момент би дала всичко само за да разполага с половин час пред огледалото със съдържанието на козметичната си чантичка и с бялото бельо от „Мери Макфадън“, което висеше в магазина за препродажби на „Пикадили“, точно до синьо-лилавата й пижама.

Той спря, където беше, и се загледа в нея.

За първи път, откакто напусна Лондон, Франческа почувства, че е на своя територия. Изражението на лицето му потвърждаваше факта, който тя самата знаеше отдавна - мъжете си бяха мъже навсякъде по света. Взря се нагоре с невинните си искрящи очи.

- Има ли нещо?

- Винаги ли правиш така?

- Какво да правя? - Трапчинките на бузите й се врязаха по-дълбоко.

- Да се предлагаш на мъж след по-малко от пет минути, откакто сте се запознали.

- Да се предлагам! - Тя не можеше да повярва, че го е чула правилно, и възкликна възмутено: - Със сигурност не ти се предлагам.

- Скъпа, ако тази усмивка не беше предложение, не знам какво е. - Той вдигна багажа й и го понесе към другата страна на колата. - Обикновено не бих имал нищо против, нали разбираш, но ми се стори малко безразсъдно да окачваш рекламата си, когато си насред нищото с двама непознати мъже, които може и да са перверзници.

- Рекламата ми! - Тя тропна с крак. - Пусни незабавно багажа ми! Няма да ходя никъде с теб, дори ако животът ми зависи от това.

Той огледа редките борове и пустия път.

- От това, което виждам, може би е точно така.

Франческа не знаеше какво да прави. Имаше нужда от помощ и все пак поведението му беше непоносимо, а тя ненавиждаше представата да се унижи, като се качи в колата. Дали й отне възможността за избор, когато отвори задната врата и безцеремонно натъпка багажа й при Скийт.

- Внимавай с куфарите - изплака тя, като се втурна към колата. - „Луи Вюитон“ са.

- Този път намери една истинска сладурана, Дали - промърмори Скийт от задната седалка.

- И сам виждам - отвърна Дали, качи се зад волана, затръшна вратата и после се показа през прозореца да я погледне. - Ако искаш багажа ти да си остане твой, скъпа, по-добре се качвай бързичко, защото точно след десет секунди натискам педала на газта и двамата с мистър Вюитон ще се превърнем само в далечен спомен.

Франческа заобиколи с куцукане колата от задния край до пасажерската врата, докато сълзите й напираха да рукнат. Чувстваше се унизена, уплашена и най-лошото - безпомощна. Един фуркет се плъзна по врата й и падна в прахта.

За нещастие, неудобството й не спря дотук. Откри, че кринолините не са създадени за модерни превозни средства. Като отказваше да погледне към спасителите си и да види как реагират на затрудненията й, тя най-накрая се настани на седалката, влизайки с дупето напред, а после прибра, доколкото успя, бухналата пола в скута си.

Дали изрови скоростния лост от водопада волани.

- Винаги ли носиш такива удобни дрехи?

Франческа го погледна, отвори уста да каже някой от прословутите си хапливи отговори, но откри, че нищо не й идва на ума. Известно време пътуваха в мълчание, докато тя се взираше упорито напред, макар очите й едва да успяваха да надникнат иззад планината от волани, а корсетът на роклята да притискаше талията й. Колкото и благодарна да беше отново да седи, позицията й правеше ограниченията на корсета още по-непоносими. Опита се да си поеме дълбоко въздух, но гърдите й се надигнаха толкова притеснително, че вместо това се задоволи с плитко дишане. Едно кихане и щяха да изскочат на свобода.

- Аз съм Далас Бодин - представи се мъжът зад волана. -Хората ме наричат Дали. Онзи отзад е Скийт Купър.

- Франческа Дей - отвърна тя, като се опита да прозвучи нехайно. Не трябваше да забравя, че тези американци бяха прословути с неофициалносгга си. Това, което се смяташе от англичаните за дебелашко, беше нормално поведение в Щатите. Освен това не можеше да устои на идеята да постави този великолепен селски дръвник поне отчасти на колене. В това поне я биваше, това бе нещо, което не можеше да се обърка в този ден, когато всичко друго се разпадаше. - Благодарна съм ви, че ме спасихте - каза, като се усмихна над полите си. - Опасявам се, че последните ми няколко дни бяха напълно ужасяващи.

- Имаш ли нещо против да ни разкажеш? - попита я Дали. -Двамата със Скийт пътуваме вече от доста километри и се уморихме да си говорим.

- Всъщност е доста нелепо. Миранда Гуинуик, тази истински противна жена - семейството пивовари, нали знаете - ме убеди да напусна Лондон и да приема роля във филм, който се снима в плантацията „Уентуърт“.

Главата на Скийт изскочи над лявото й рамо, очите му бяха оживени от любопитство.

- Филмова звезда ли си? - попита той. - Нещо в теб ми изглежда познато, но не мога да се сетя откъде.

- Не точно. - Тя си помисли да спомене Вивиън Лий, но после реши, че няма смисъл.

- Сетих се! - възкликна Скийт. - Знаех си, че вече съм те виждал. Дали, никога няма да познаеш кой е това.

Франческа го изгледа тревожно.

- Това тук е „съкрушената Франческа“! - обяви Скийт със смях. - Знаех си, че те познавам. Помниш ли, Дали? Онази, която излиза с филмови звезди.

- Без майтап - отвърна Дали.

- Как, за бога... - започна Франческа, но Скийт я прекъсна.

- Виж, наистина съжалявам за майка ти и таксито.

Франческа го зяпна безмълвно.