Обмислям отговора, защото наистина нe съм сигурна какво да кажа. Не мога да кажа, че се връщам в Ралей, защото за Натали това би означавало: Връщам се обратно тук и всичко ще си бъде точно както беше преди. Това, което наистина означава, е, че майка ми и Натали ми липсват и че Тексас и аз не си подхождаме.

Истината изведнъж ми просветна, докато се взирах напрегнато из мола. През всичките дни, когато лежах в леглото и гледах тавана, докато Андрю работеше в сервиза на Били Франк, непрекъснато се опитвах да разбера какво, по дяволите, не е наред с мен, защо чувствам такава носталгия по дома и същевременно не искам да се завърна. Спомням си времето, когато пристигнах за първи път с Андрю в Тексас, и още докато пътувахме заедно, малко преди да пресечем границата на щата Тексас, аз не исках да отивам там. Страхувах се, че в Тексас всичко ще свърши, че вълнуващият живот, който имах с Андрю, докато пътувахме, ще се превърне само в спомен, след като стигнем крайната цел.

И донякъде… той се…

Преглъщам голяма буца в гърлото и мислено затаявам дъх.

Не е заради Лайли. Толкова много я обичам и никога не бих я обвинявала. Защото истината е, че животът не свършва с една бременност. Много хора, изглежда, мислят така, но аз вярвам със сърцето си, че всичко зависи от начина, по който избереш да го живееш. Разбира се, да имаш бебе е едно от най-трудните неща, пред които се изправяш, но то не е краят на света. Не трябва да убива мечтите на човека. Това, което двамата с Андрю бавно правим, без да си даваме сметка, че убива мечтите, е, че живеем прекалено спокойно. Това е същото онова спокойствие, което години по-късно се промъква до теб, удря те по тила и казва: Хей, тъпанар! Даваш ли си сметка, че през последните десет години всеки ден правиш едно и също?

Продължавам да гледам пред себе си.

– Не съм сигурна какво правим, Нат – казвам и най-накрая я поглеждам. – Да, връщам се у дома, но…

Тя сбърчва черните си вежди и ме гледа въпросително.

– Но какво?

Извръщам очи и когато не ѝ отговарям достатъчно бързо, казва:

– О, не, не ми казвай, че Андрю няма да дойде с теб. Момиче, да не би да става нещо между вас двамата?

Аз се обръщам към нея.

– Не, Нат, няма нищо такова. Той твърдо идва с мен… не знам, трудно е да се обясни.

Тя свива устни и ме хваща за лакътя.

– Имаме цял следобед да решиш какво е, затова хайде да отидем в салона, а по пътя можеш сериозно да помислиш върху това.

Навежда се, взема чантичката и плика и ги клати насам-натам върху свободната си ръка, докато ме води към най-близкия изход на мола.

След минути сме в салона за красота, а там е пълно, точно както го помня, че е в края на седмицата. Натали и аз кацваме върху високите столове за педикюр и две момичета се залавят с босите ни крака. От последния ми педикюр мина много време и се надявам пръстите на краката ми да не са в ужасно състояние.

– да ти кажа право, Кам, ти така и никога не ми каза защо замина – казва Натали и ме поглежда. – Моля те, кажи ми, че вината не е в мен.

– Конкретна вина няма в никого – казвам аз. – Просто исках да се махна за известно време. Не можех да дишам.

– Е, аз никога не бих направила нещо толкова безразсъдно, но признавам, че нещата се развиха направо по изумителен начин.

Това ме кара да се усмихна.

– Така ли мислиш?

– Абсолютно – казва тя и широко се усмихва, а кестенявите и очи светват.

– Сдоби се със страхотно секси мъжле – момичето, което ѝ прави педикюра, вдига за миг очи към нас, – годежен пръстен и едно хубаво бебенце – казва Натали и прихва да се смее. – Направо ти завиждам!

Аз също се смея, макар и не толкова шумно.

– Първо на първо, защо ще ми завиждаш, когато имаш Блейк? И, второ, откъде знаеш как ще изглежда бебето ни?

Натали свива устни и ме поглежда, като че ли съм някаква глупачка.

– Ама ти сериозно ли? Двамата не можете да направете грозно бебе – момичето, което работи върху пръстите на краката ми, поглежда многозначително другото момиче. – А и аз не ти завиждам заради Андрю. Завиждам ти, защото вероятно ще свърша като майка ми и никога няма да видя нещо повече от Северна Каролина. Това не ме вълнува чак толкова. Не съм като госпожица Грейхаунд и не изпитвам клаустрофобия, когато някой диша твърде близко до мен, но въпреки това ти завиждам.

Замислям се върху думите ѝ, но не казвам нищо.

Гърбът отново започва да ме боли и аз се опитвам да се наместя по-удобно върху седалката, без да мърдам много краката си. Задните части също леко ме наболяват, но съм сигурна, че е от дългото ходене днес.

– И така, разбра ли какво е? – пита Натали.

– Кое?

Тя премигва изненадана колко бързо съм забравила за разговора ни в мола. Изобщо не съм забравила. Просто се опитвам да го избегна.

– Истината е – започвам аз, като гледам встрани и мислено си представям Андрю, – че нито искам да се върна обратно у дома, нито да остана в Тексас. Наистина искам да съм тук, но се ужасявам, че и аз ще свърша като майка ти.

Никога не бих използвала за пример майка ѝ, но това наистина беше най-лесният начин да накарам Натали да ме разбере, особено след като тя сама използва същото сравнение само преди секунди. Толкова е просто.

– Е, да, напълно те разбирам – казва Натали и кима. – Ама какво друго можеш да направиш? Няма кой знае колко възможности да е нещо по-различно, особено пък когато очакваш да ги се роди бебе.

Господи, защо трябваше да казва това? Седя мълчаливо и се опитвам да не я поглеждам, за да не види разочарованието, изписано на лицето ми. Натали е моята най-добра приятелка, но винаги съм знаела, че тя е от онези хора, които прекарват целия си живот в един безцветен мехур и се събуждат само за да установят със съжаление, че е твърде късно да променят нещо. Току-що го доказа с твърдението, че да имаш бебе до голяма степен означава да сложиш чертата на интересния и съдържателен живот. И тъй като никога няма да ме разбере, не си правя труда да ѝ отговарям.

– Кам? Сигурна ли си, че си добре?

Затаявам дъх и я поглеждам. През хълбока ми преминава нова остра болка и изведнъж усещам, че започвам леко да се изпотявам. Без да обръщам внимание на момичето, което ми прави педикюра, издърпвам крака си от ръцете ѝ, хващам се за облегалките на стола и ставам от него.

– Трябва да отида до тоалетната.

– Камрин.

– Добре съм, Нат – казвам аз и слизам от стола.

– Съжалявам – казвам на момичето, минавам покрай нея и се отправям по късия коридор към вратата с надпис тоалетна.

По пътя се опитвам да не показвам, че изпитвам болка, защото не искам Натали да ме последва, но знам, че независимо от това ще го стори.

Слагам ръка върху вратата на кабината, отварям я, заключвам се вътре, отпускам се и най-после наистина мога да не крия колко зле се чувствам. По челото и под носа ми избиват ситни капчици пот. Нещо определено не е наред. Наистина съм бременна за първи път, но определено мога да кажа, че това, което изпитвам точно в момента, не е нормално. Бързо приключвам в тоалетната, излизам от малката кабинка, където ми стана още по-зле, и отивам при умивалника.

Не може да бъде,..

Ръцете ми неудържимо треперят. Не, цялото ми тяло трепери. Вдигам ръка към автоматичния дозатор за сапуна и си мия ръцете, но така и не успявам да ги изсуша, защо изведнъж с пълна сила ми просветва какво става с мен. Разтърсвам се от ридания и се държа с ръце за ръба на плота. Сега физическата болка е отминала, но… може би просто ме измъчва параноя. Да, тъкмо това е, ето. Параноя. Болката я няма, значи съм добре.

Поемам дълбоко въздух, вдишвам и издишвам още няколко пъти, преди да вдигна глава от приведените си рамене и да се погледна в огледалото. Вдигам мократа си ръка и изтривам потта от лицето си, както и следите от сълзи от бузите. Достатъчно дълго се чувствам добре и не ми се гади, когато си давам сметка, че стоя с боси крака в обществена тоалетна.

Входната врата се разтваря широко и вътре влиза Натали.

– Сериозно те питам, добре ли си? Не, явно не си, така че ми кажи какво става? Ще се обадя на Андрю. Веднага.

Тя тръгва да излиза от тоалетната, за да се върне отпред, където е мобифонът ѝ, но аз я спирам.

– Не, Нат, почакай.

– Как пък не – отвръща тя. – Точно след шестдесет секунди ще му се обадя, така че ти остават още по-малко, за да ми обясниш.

Предавам се, защото колкото и да ми се иска да се убедя, че съм добре, дълбоко в себе си знам, че не съм. Особено след това, което видях, преди да изляза от кабината.

– Имах болки в гърба и отзад и имам петна по гащите.

– Петна ли? – тя прави лека гримаса, но добре я прикрива и очевидно е повече разтревожена, отколкото отвратена. – Искаш да кажеш като от кръв?

Поглежда ме с подозрение и не сваля очи, докато не ѝ отговоря.

– Да.

Без да каже нито дума повече, излиза навън и затваря след себе си вратата на тоалетната.

Понякога в живота на човека настъпва момент, когато трябва да се изправи пред нещо толкова ужасно, че има чувството, че никога няма отново да бъде същият. То е като нещо черно, спуснало се някъде отгоре, което ти открадва всяка маяка частица щастие, което си изпитвал някога, и единственото, което можеш да направиш, е да я наблюдаваш и да почувстваш, че си отива, като знаеш, че независимо какво ще правиш през живота си, тя никога няма да може да се върне обратно. Всеки минава през това поне веднъж. Никой не е недосегаем. Обаче не мога да разбера как става, че един човек може да мине за толкова кратко време през такива неща, достатъчни за петима души.

Лежа в болничното легло на едно спешно отделение, свита под одеяло, Натали седи на стола от лявата ми страна. Не мога да говоря. Толкова съм уплашена.