Пресилено се усмихвам.

– Ами да, добре съм. Просто се бях замислила… Знаеш ли, предпочитам червеното пред розовото.

– Трябваше да ѝ намисля име – казва Андрю, – за да можеш да ѝ избираш такъв цвят, какъвто ти хареса.

Той хваща ръката ми под масата. Това, че изобщо го е грижа за такива неща, ме кара да се усмихна.

Марна отдръпва чашата от устните си и я оставя на масата пред нея.

– О? – пита заинтригувана тя. – Вече сте избрали име?

Андрю кима.

– Лайли Мерибет. Второто име на Камрин е Мерибет. Трябва да бъде кръстена на майка си.

– О, Господи, разтопи ми сърцето. Не го заслужавам.

Марна ми се усмихва, лицето ѝ изразява щастие и всякакви други подобни чувства, които може да си представи човек, че майката на Андрю би могла да изпитва. Синът ѝ не само победи болестта и се върна силен, след като беше на косъм от смъртта, ами сега тя е на път да има внучка.

– Името с хубаво – казва тя. – Мислех, че Ейдън и Мишел ще са първи, но животът е пълен с изненади.

Нещо от начина, по който го каза, издаваше някакво скрито значение и Андрю го забеляза.

– Да не би да става нещо между Ейдън и Мишел? – пита той и бързо отпива от чая.

– Само част от това, което се случва, когато човек е женен – отговаря тя.

Не съм виждала брак без някакви търкания, а и те са заедно от дълго време.

– Колко дълго? – питам аз.

– Женени са само от пет години – казва Марна. – Но мисля, че са заедно от около девет.

Тя кима замислена, доволна от паметта си.

– Сигурно причината е Ейдън – казва Андрю. – Не бих искал да съм женен за него – смее се.

– Е, да, би било странно – отбелязвам аз и сбърчвам нос.

– Ами Мишел няма да може да дойде на бебешкото парти – казва Марна. – Трябва да участва в няколко конференции и няма как да то съчетае с програмата си, особено след като е толкова далеч. Но вероятно ще изпрати най-хубавите подаръци – завършва тя и мило ми се усмихва.

Съгласявам се е нея и отпивам нова глътка, но мислите ми отново блуждаят някъде другаде и не мога да ги спра. Единственото нещо, за което мисля, е забележката ѝ преди малко, че не е виждала брак без търкания. И отново преминавам в режим на безпокойство.

– Рожденият ти ден е на осми декември, нали така. Камрин?

Аз се сепвам и премигвам насреща ѝ.

Ох… да. Големите двадесет и една.

– Ами тогава изглежда, че ще трябва да планирам и парти за рожден ден.

– О, не, не е нужно.

Тя отхвърля с ръка молбата ми, сякаш да покаже, че е смешна, а Андрю не казва нищо и не сваля глупавата усмивка от лицето си.

Предавам се, защото знам, че с Марна няма смисъл да се спори.

След час се отправяме към къщи, вече се стъмва. Толкова съм уморена от тичане насам-натам през целия ден и от вълненията за Лайли.

Лайли. Не мога да повярвам, че ще ставам майка. Когато влизам в хола, широко се усмихвам. Пускам чантичката си върху масичката за кафе, пльосвам се върху централната възглавница на дивана и изритвам обувките. Обаче не след дълго Андрю сяда до мен с многозначителна усмивка на красивото си лице.

Бих могла да заблудя Марна, но би трябвало да си давам сметка, че не мога да заблудя него.


АНДРЮ

Три


Вземам Камрин на ръце и я слагам в скута си. Седим тук заедно, обвил съм я с ръце, а брадичката ми се е настанила в извивката на шията ѝ. Знам, че нещо я тормози. Чувствам го, но част от мен се страхува да попита.

– Какво има? – питам все пак и затаявам дъх.

Тя се обръща да ме погледне в очите, те са изпълнени с тревога.

– Просто се страхувам.

– От какво се страхуваш?

Тя запазва мълчание за момент и очите ѝ шарят из стаята, а после отново гледа пред себе си.

– От всичко – казва Камрин.

Протягам ръка и обръщам брадичката ѝ към мен.

– Можеш всичко да ми кажеш, Камрин. Знаеш го, нали?

– Аз… не искам да я караме по този начин… като повечето хора.

О, знам къде ще ни отведе това. Хващам китката ѝ и завъртам тялото ѝ така, че да е срещу мен и да ме възседне.

– Погледни ме – казвам аз и хващам и двете ѝ ръце. – Няма да я караме като другите. Искаш да знаеш откъде знам ли?

Тя не отговаря, но и не е нужно. Знам, че иска да продължа. Една сълза се отронва и аз вдигам ръка да я изтрия с палеца си.

– С нас няма да е така, защото и двамата го съзнаваме – започвам аз. – Защото съдбата ни срещна в онзи автобус в Канзас и защото и двамата знаем какво искаме от живота. Може и да не сме наясно с подробностите, а и не ни е нужно, обаче и двамата знаем в коя посока не искаме да вървим.

Правя кратка пауза и после казвам:

– Пак може да пътуваме по света. Просто ще трябва да го отложим за известно време. Но междувременно ще живеем живота си така, както ние го искаме. Никакви монотонни глупости на ежедневието.

Успявам да я накарам леко да се усмихне.

– И как точно ще ги избегнем? – пита тя, скръства ръце и ме поглежда дяволито.

Сега Камрин се превръща в умницата, която познавам и обичам.

Разтривам ръце, поглаждам за малко бедрата ѝ и казвам:

– Ако искаш да работиш, работи. Не ми дреме дали ще обръщаш бургери, или ще ринеш тор в зоологическата градина, прави каквото искаш. Обаче в мига, в който това ти омръзне, или почувстваш, че става част от живота ти, веднага се махай. А ако искаш просто да си седиш и да не правиш нищо, както вече ти казах и преди, може и така. Знаеш, че независимо от всичко ще се грижа за теб.

Знам какво ще последва, затова се подготвям за него. И, разбира се, Камрин ми се озъбва и започва да спори.

– В никакъв случай няма да си седна на задника и да те оставя да се грижиш за мен.

Толкова е разгорещена, когато отстоява независимостта си.

– Ами, добре. Както искаш – казвам аз и вдигам ръце, за да покажа, че се предавам. – Обаче искам да разбереш, че не ми пука какво ще правиш, стига това да те прави щастлива.

– Ами ти, Андрю? Не можеш просто да ми казваш да не се тревожа за монотонността на живота, докато ти се хвърляш в него с главата напред само защото имаме бебе, за което да се грижим. Не е справедливо.

– Това донякъде ми прилича на думите, които каза в онази първа нощ, когато зарових глава между бедрата ти. Проблем ли беше това за мен тогава?

Тя силно се изчервява. Дори след толкова време и след всичко, което преживяхме заедно, пак успявам да я накарам да се изчерви.

Навеждам се напред, хващам с две ръце лицето ѝ и я придърпвам към себе си, за да я целуна.

– Докато имам теб, Лайли и музиката ми, нямам нужда от нищо друго.

По меката ѝ буза се търкулва още една сълза, но този път тя се усмихва под нея.

– Обещаваш ли? – пита Камрин.

– Да, обещавам – казвам решително и стискам силно ръцете ѝ. Вече преставам да съм толкова сериозен и отново ѝ се усмихвам.

– Съжалявам – казва тя и въздъхва примирена. – На знам какво ми има напоследък. Един ден съм усмихната и се чувствам чудесно, а после изведнъж ставам ужасно мрачна.

Аз тихо се засмивам.

– Типично за долна кучка рязката смяна на настроенията ѝ. Трябва да свикваш с това.

Устата ѝ застива леко отворена и тя също се засмива.

– Е, предполагам, че и така би могло да се обясни.

Изведнъж млъква.

– Чу ли това?

Присвива очи и извърта ухо към източника на звука, който и аз чувам, но се правя на разсеян.

– Е, страхотно – казвам аз. – Не ми казвай, че тази бременност причинява и шизофрения.

Тя ме плясва леко по гърдите и става от скута ми.

– Не, това е мобилният ти телефон – вика Камрин и заобикаля дивана. – Мислех, че батерията е изтощена.

Не.. Просто изключих звъненето и го скрих, за да си помислиш точно това. Поне съм си мислил, че съм го изключил.

– Мисля, че седиш върху мобифона си – казва тя.

Ставам и се правя на глупак, ровя под възглавницата. Накрая го изваждам и виждам снимката на Натали (всъщност това е снимка на хиена, която според мен я представя най-добре да ни гледа от екрана. По дяволите. Твърде неловко се получи.

Камрин протяга ръка към него, когато забелязва името на Натали.

Откога Натали е почнала да ти се обажда? – пита тя и грабна апарата от ръката ми.

Да, определено неловко, защото тя май изобщо не ревнува. Хили се!

Почесвам се припряно по тила, като избягвам да я гледам в очите, а носле се опитвам да ѝ го отнема.

– Охо. Няма начин – вика през смях и се отдръпва от дивана.

– Хайде де, дай ми телефона.

Тя ме дразни с него, когато прескачам облегалката на дивана, за да я достигна.

Насочва празната си ръка срещу мен.

– Внимавай, бременна съм, можеш да ме нараниш! – казва тя и дяволито се усмихва.

– О, сега пък си играем на колкото съм уязвима, толкова и зла.

Прекарва пръст по бутона за отговор и слага телефона до ухото си. Като през цялото време продължава да се хили.

Аз просто се предавам. Никак не ме бива в тези работи.

– Здравей Натали – казва Камрин и продължава да ме гледа .дяволито. – Срещаш се зад гърба ми с мъжа ми, така ли?

Клати глава на това, което ѝ отговаря Натали. Очевидно Камрин е наясно какво става или поне има известна представа, защото знае, че никога не бих ѝ изневерил, особено пък с най-добрата ѝ приятелка. Момичето е хубаво, но е като някой катастрофират влак, който дават по телевизията.

Камрин включва високоговорителя.

– Признайте си и двамата – настоява тя.