Джесика Редмерски - Миг преди никога

— Обичам татуировката си, скъпи — шепна аз в малкото пространство между лицата ни. — И си мисля, че след около седем месеца и половина Орфей може да бъде поразпънат малко.

Андрю премигва объркан и са му нужни няколко секунди да разбере какво казвам.

Дръпва стреснат леко глава назад и след кратка пауза, я повдига.

— Трябва да родя през май.

Отначало очите му се разширяват, той е изумен и безмълвен, но после успява да каже:

— Ти си бременна?

Ръката му веднага се спуска върху корема ми. Реакцията му ме кара да се усмихна още по — широко.

Трапчинките му стават по — дълбоки докато ме гледа, и в следващия миг усещам езика му в устата си. Целувката му спира дъха ми и той ме вдига на ръце по средата на леглото.

— Омъжи се за мен — казва той и сега аз оставам безмълвна от изумление.

— Щях да те помоля утре вечер, когато излезем, но сега не мога да чакам. Омъжи се за мен.

Започвам да плача, а той ме държи в прегръдките си и продължава да ме целува.

Когато най — накрая се отдръпва и се вглежда отново в очите ми, аз казвам:

— Да, ще се омъжа за теб, Андрю Париш.

— Толкова много те обичам — казва отново той. Сграбчва лицето ми в ръцете си. — А сега нека да правим секс с бременна.

Каква мога да кажа? Андрю си е такъв и аз не бих искала да е друг.

А сега внимание!

Драги читателю,

За много хора „Миг преди никога" свърши със сърцераздирателен емоционален момент и си признавам, че когато го написах, бях така развълнувана като всеки друг. Почувствах, че ако бях прибавила каквото и да било, то не само ще удължи прекалено тази история, но едно допълнение ще намали изживяването, което много хора са почувствали. Категорично не исках да направя това. Обаче, след като книгата беше издадена, получих куп имейли и коментари от хора от цял свят, които ме молеха за едно:

— Бихте ли описала сцената в болницата от гледна точка на Андрю, ако обичате?

Как бих могла да кажа „не"?

Така че трябваше веднага да започна работа по нея и да я свърша за един ден. Обаче после изчаках. Дълго време възнамерявах да я пусна в блога си и да я оставя на разположение на всеки да я прочете оттам, но по онова време все още се надявах някой друг издател да прояви интерес към книгата ми. Започнах да си представям как сцената е включена в самата книга, а не като част от историята, като нещо малко по — специално, вмъкнато отзад за онези, които са ме помолили да я напиша.

И после мечтата ми стана реалност, защото един издател прояви интерес и сега вие ще трябва да прочетете тази специална „допълнителна" глава от Андрю.Читателите най — после ще влязат в главата му и ще разберат какво е мислил, когато е лежал в болничното легло с Камрин, сгушила се до него. Ще разберете какво се е случило, когато той и Камрин са се разделили и I сестрата го е извела в инвалидната количка от стаята.

Искам също да се възползвам от тази възможност да благодаря на всички почитатели, които направиха историята на Камрин и Андрю такава, каквато е, за това че я подкрепиха и я разпространиха така безрезервно, че книгата стана бестселър на „Ню Йорк Таймс"! Без всички вас това изобщо нямаше да е възможно. Огромни благодарности на супер агента Джейн Дистъл, която ме избави от някои наистина неприятни моменти, както и на агента ми за чуждестранни права Лорън Абрамо, която като че ли всеки ден сключва нови и нови споразумения с чуждестранни издателства. И, разбира се, на издателство „Grand Central Publishing/ Forever Romance" и на моята редакторка Меха Пеърх, която хареса много „Миг преди никога" и повярва достатъчно в нея, за да я приюти във Forever Romance (Вечни любовни истории).

И така, ето я допълнителната сцена в болницата от гледна точка на Андрю. Много бих искала да науча от вас какво мислите за нея, като я коментирате в страницата ми във фейсбук.

Facebook.com/J.A.Redmerski,

Twitter@Redmerski,Goodreads или в моя уебсайт:

www.jessicaredmerski.com

Отново благодаря и приятно четене!

Дж. А. Редмерски

Сцената в болницата от гледна точка на Андрю

Наистина мислех, че имам повече време. Измина по — малко от година, откакто Марстърс ме шашна, като почти ми каза, че ще свърша като баща си. Е, не съвсем директно, но общо взето, това разбрах от няколкото думи, които изрече. Знам, че просто се държах като задник. Д — р Марстърс, а и семейството ми се опитаха да ме убедят да се върна при него, да направя повече изследвания и да разбера колко сериозна е работата, но какво повече би могъл да ми каже той, което вече да не знаех? За баща ми нямаше надежда. Направиха му всички изследвания. Отиде на всички прегледи. Вземаше лекарството, което му дадоха, и се подложи на леченията. За известно време. Докато разбра, че при всички случаи ще умре и отказа да протака неизбежното. Изпразни всичките си банкови сметки, освен тези на семейството си. Обаче аз съм негов син и мисля, че такива неща са наследствени. Затова така и не се върнах при Марстърс. Защото също като баща си, не исках това да се проточва. Едва шест месеца, след като ми беше поставена диагнозата, отстъпих и направих някои проучвания. Открих, че типично за мозъчните тумори е, че съвсем не са наследствени, само около пет процента. Прочетох нещо и за редките симптоми. Не съм имал никакви симптоми, а и баща ми никога не е имал. Обаче главоболията започнаха да стават по — лоши. Много по — лоши. А и започнах да имам припадъци. Това здравата ме изплаши.

По същото време разбрах, че е прекалено късно. Не исках да отида при Марстърс, за да търся някакво магическо решение, което знаех, че той не може да ми предложи. Защото чаках прекалено дълго.

Но стига за това.

Сега всичко, което има значение, е Камрин. Аз съм един голям задник, че я въвличам в това, особено след... По дяволите, къде ми беше умът?! Последният й приятел е умрял, а ето, че аз й погаждам отново всичко това. Предполагам, че чисто и просто съм един егоист. Защото я обичам и защото още от момента, в който ми заговори в онзи автобус там в Канзас, знаех, че тя е жената.

Обаче съдбата е жестока и ако Съдбата се изпречи пред мен точно сега, ще я изритам там, където най — много ще я заболи.

Просто се надявам, че Камрин може да ми прости.

Вратата на болничната ми стая се отваря и аз я виждам за първи път след последната нощ, когато правих любов с нея. Тя само ме поглежда за момент, лицето й е изпълнено с болка, с мъка. Мамка му, това ме убива. После се приближава към мен и пада в прегръдките ми. Притискам я силно до себе си. Не искам никога да я пусна.

Господи. не искам никога да я пусна да си вър.

Държа бузите й с ръце, отмятам косата й от очите и изтривам с целувки сълзите, които се стичат по лицето й. Преглъщам моите, защото знам, че ако ги види, това само ще накара Камрин да се почувства по — зле.

— Толкова съжалявам — казвам с измъчен, отчаян глас. — Не можах да ти кажа, Камрин. Не исках времето ни заедно да бъде нещо друго от това, което беше.

Сълзите отново рукват от очите й.

— Надявам се, че не си. — започвам да казвам.

— Не, Андрю. разбирам защо. Не о нужно да обясняваш. Доволна съм, че не ми каза.

Сега се чувствам дори по — виновен, заслужавам плесница! — Моля те, бебчо, удари ми една! Крещи ми! Направи нещо друго, вместо да ми казваш, че всичко е наред. —

Придръпвам нежно лицето й към мен и я целувам по устните.

— Ти си прав — казва тя. — Ако ми беше казал, нашето време заедно можеше да бъде помрачено и... аз, не знам, но щеше да е различно... Обаче, Андрю, иска ми се да ми беше казал по една — единствена причина. Щях да направя всичко, абсолютно всичко, да те закарам по — скоро в болница — гласът й започва да трепери. — Ти би могъл да.

Клатя глава.

— Бебчо, вече беше твърде късно.

— Недей да казваш това! И сега не е твърде късно! Ти все още си тук, все още има шанс.

Леко се усмихвам, пускам бузите й и отпускам ръце върху бялото болнично одеяло, с което съм покрит. Една досадна интравенозна система се вие като змия от ръката ми. — Аз съм реалист, Камрин, вече ми казаха, че шансовете ми не изглеждат добри. — Обаче _все още_ има — възразява тя. — Малкото е по-добро, отколкото изобщо да няма никаква надежда

— Ако им позволя да ме оперират.

Тя ме поглежда така сякаш току — що съм я ударил през лицето.

— Какво искаш да кажеш с това — ако ?

Гледам встрани.

Протяга ръка, хваща ме за брадичката и ме принуждава да я гледам в очите.

— Няма „ако", Андрю. Не можеш да го казваш сериозно.

Премествам се откъм едната страна на леглото, вдигам ръка и я принуждавам да легне до мен. Придърпвам я по — близо.

— Ако не те бях срещнал — казвам аз и се взирам в очите й, — никога не бих се подложил на това. Ако не беше тук с мен точно сега, не бих го направил. Щях да си кажа, че е само пилеене на пари и време и само ще накарам семейството ми да храни напразни надежди, като протакам неизбежното.

— Обаче ще им позволиш да те оперират — казва и ме гледа с подозрение тя. Галя я по бузата с палеца си.

— Ще направя всичко за теб, Камрин Бенет. Не ме интересува какво е то, не ми пука. Ще направя всичко, което ме накараш. Без изключения.

Гърдите й се разтърсват от ридания.

Прекарвам ръка по бузата й, отмятам назад косата й и се взирам в очите й.

— Ще го направя.

Тя впива устните си в моите и пламенно ме целува.

— Не мога да те загубя — казва Камрин. — Пътят пред нас продължава да е открит. Ти си моят съучастник в престъплението — мъчи се да се усмихне през сълзи.