Получавам текстово съобщение от Натали: „Току — що кацнах. Вземам такси. Скоро ще бъда там. Обичам те.

Когато виждам таксито да спира пред болницата, ми е нужна секунда, за да се изправя на крака. Мина доста време, откакто не съм я виждала, от нашия проблем заради Деймън.

Това изобщо няма значение, и то от известно време. Най — добрите приятелки, независимо какво правят или колко много се обиждат, ги боли толкова, защото са най — добрите приятелки. А и никой не е идеален. Грешките са за това най — добрите приятелки да си ги прощават, точно това ги прави официално най — добри приятелки. В известен смисъл, също както с Андрю, не мога да си представя живота си без Натали. А точно сега имам нужда от нея повече откогато и да било.

Тя тича по бетона, когато ме вижда, а дългата й коса с цвят на шоколад се развява свободно зад нея.

— О, господи, толкова ми липсваше, Кам!

Направо ме умори, докато ме притиска до себе си.

Трябваше само да дойде тук и аз се възползвам от прегръдката й и се разплаквам на гърдите й. Просто не мога да сдържа сълзите си. Никога не съм плакала толкова много през живота си, както през последните двадесет и четири часа.

— Кам, какво става? — усетим пръстите й да гладят косата ми, докато плача в блузата й. — Хайде да отидем да седнем.

Натали ме води до каменна пейка под един дъб и сядаме една до друга. Разказвам й всичко. От това защо съм напуснала Северна Каролина до срещата ми с Андрю в автобуса в Канзас и всичко останало чак до момента, в който седя с нея на тази пейка. Тя плаче, усмихва се и се смее заедно с мен, докато й разказвам за времето, което съм прекарала с Андрю. Рядко съм я виждала да слуша толкова сериозно за нещо. Само когато брат ми Коул го пратиха в затвора и след като родителите ми се разведоха. Също и след смъртта на Иън. Натали може и да е щура, бъбрива, купонджийка, която обикновено не знае кога да млъкне, но знае, че има място и време за всичко и в момент като този единственото, което ми дава, е сърцето си.

— Просто не мога да повярвам, че си преминала през всичко това след преживяното с Иън. То е като жесток, гаден номер, който ти погажда съдбата.

Това донякъде наистина е така, но с Андрю имам чувството, че е много по — лошо от някаква жестока шега.

— Момиче — казва тя и слага ръка върху крака ми, — замисли се върху това: какви са възможностите всичко да се случи така, както се е случило, и дали е просто съвпадение? — клати глава пред мен. — Съжалявам, Кам, но тук има прекалено много съвпадение — двамата сте били предопределени да се срещнете. Това е като зловеща, шибана, фантастична любовна история, която просто не може да се измисли!

Не казвам нищо, само се замислям. При нормални обстоятелства може би щях да кажа нещо за драматизма в използваните от нея думи, но този път не мога. Просто нямам какво да кажа.

Тя ме принуждава да я погледна.

— Сериозно ли мислиш, че ще бъдеш подложена на всичко това, само за да го наблюдаваш как умира?

Използваната от нея дума ме жегва, но се въздържам.

— Не знам.

Поглеждам към дърветата на поляната, но всъщност не ги виждам, пред очите ми е само лицето на Андрю.

— Той ще се оправи — Натали хваща лицето ми с ръце и се вглежда в очите ми. — Ще преодолее това, просто трябва да кажеш на смъртта да върви на майната си, че този път печелиш ти, разбираш ли?

Понякога тя ме изненадва. Точно сега е един от тези моменти.

Леко се усмихвам, а тя изтрива сълзите от бузите ми.

— Хайде да отидем да намерим някое кафене на „Старбъкс".

Натали се изправя, огромната й черна кожена чанта се клатушка насам — натам на рамото и тя ми протяга ръка.

Колебая се.

— Аз... Натали, наистина искам да остана тук.

— Не, трябва да се махнеш от тази лоша енергия за известно време... Болниците изсмукват надеждата от всичко. Върни се, когато той ще е отново стаята си, и тогава можеш да ме запознаеш с този сексапилен двойник на Келън, заради когото толкова много ти завиждам — усмихва се с широката си, зъбата усмивка.

Винаги успява да ме накара да се усмихна.

Поемам ръката й.

— Добре — предавам се аз.

Отиваме с шевролета до най — близкия „Старбъкс". Натали продължава да дърдори през целия път дотам.

— Господи, Кам, ти наистина си ударила джакпота с него — тя седи срещу мен и отпива от изстуденото си кафе с мляко. — Толкова идеални мъже са рядкост.

— Е, той не е чак толкова идеален — казвам аз и въртя сламка из чашата. — Има мръсна уста, упорит е, кара ме да правя глупости, които не искам да правя, и винаги се налага.

Натали се хили и смуква от сламката. После ме сочи за миг и казва:

— Виждаш ли, точно както казах: идеален е — смее се, а после вдига нагоре кафявите си очи. — Я, моля ти се, карал те да правиш глупости, които не си искала! — Виж ми окото! — Нещо ми подсказва, че много ти харесва, когато те кара да ги правиш — плесва с длан по масата и очите й се втренчват в мен. — Аууу, той е груб в леглото, нали? Нали е груб?! — почти не може да се сдържи.

Наистина й казах, че сме правили секс, но съвсем не съм и давала никакви пикантни подробности.

Свеждам очи в масата.

Тя отново удря с длан по нея и един мъж, който седи зад нея, поглежда към нас.

— О. господи, ами да, такъв е!

— Да, такъв е — просъсквам аз и се мъча да не се засмея. — Сега би ли млъкнала?!

— Хайде, хайде, трябва да ми кажеш някоя малка подробност.

Тя допира палеца до показалеца си, за да ми каже точно колко малка трябва да бъде, и ми намига.

Е, какво пък толкова? Свивам рамене, навеждам се над масата и се оглеждам на двете страни, за да видя дали някой ни слуша.

— Първия път — започвам да разправям аз, а тя стои като закована и ме гледа втренчено, отворила уста, — той направо ме принуди. знаеш, какво имам предвид. разбира се, аз го исках.

Тя кима като някоя подвижна кукла, но не говори, защото иска да продължа.

— Мога да ти кажа, че му идва някак естествено да се налага и аз не го правех, само защото му бях казала, че тъкмо това искам. Мога да кажа също, че въпреки това внимаваше да не отива твърде далеч, защото искаше да е сигурен, че аз няма да имам нищо против.

— А имаше ли случаи да отиде по — далеч?

— Не, но знам, че ще отиде.

Натали се усмихва.

— Ти си една похотлива, малка сексуална перверзница — казва тя и аз се изчервявам толкова силно, че за момент мога да я погледна. — Изглежда, че той във всяко отношение е точно това, от което имаш нужда. Извадил е навън от теб това, което Иън и Кристиян не са могли да изкарат — тя поглежда нагоре, като че ли към небето, и бързо казва: — Знаеш, че те обичам, Иън — целува двата си пръста и ги сочи към небето. После бързо поглежда отново към мен. — Е, не заради това го обичам.

Изведнъж устата на Натали рязко се затваря. Моята също. Струва ми се, че всичкият въздух е изсмукал от помещението. Дори не осъзнах какво бях казала.

Защо трябваше да казвам това гласно?

— Влюбена ли си в него? — пита тя, макар да не изглежда много изненадана. Не казвам нищо. Просто преглъщам всички други думи, които бях готова да кажа.

— Ако не си влюбена след всичко, което си преживяла с него, може да си помисля, че точно ти имаш тумор в мозъка.

Въпреки че ми е неприятно тя да използва тези две жестоки и ужасни думи, знам, че не го казва в буквалния смисъл.

Но независимо от лекомислените й закачки и способността й така лесно да ме накара да забравя, че точно сега нещата са изключително сериозни, повече не мога да продължавам да й отговарям по същия начин. Благодарна съм й, че ми помогна да се съвзема от депресията и страха за Андрю, дори и само за няколкото минути, като разговарям с нея за секс и се държа така, както сме се държали преди.

Обаче не мога повече.

Сега просто искам да се върна в болницата и да бъда с него.

С Натали се връщаме обратно на свечеряване, минаваме заедно през входната врата и се качваме в асансьора.

— Надявам се вече да е приключил — казвам нервно и отново се вглеждам в размазаното си отражение върху вратата на асансьора.

Усещам ръката на Натали да се плъзга по моята. Поглеждам я и я виждам нежно да ми се усмихва.

Вратата на асансьора се отваря и тръгваме по коридора.

Ашър и Марна вървят към нас от срещуположната посока. Изражението на лицата им карат сърцето ми болезнено да се свие. Стискам ръката на Натали толкова силно, че направо ще я счупя. Когато Ашър и Марна застават лице в лице с нас виждам по бузите и да се стичат сълзи. Тя ме прегръща и разтреперана казва:

— Андрю изпадна в кома... Не мислят, че ще оцелее.

Отдръпвам се от нея.

Всеки лек шум, като се започне от въздуха, който се процежда през вентилационната система в тавана, до хората, които минават покрай нас в коридора, изведнъж изчезва. Чувствам как ръката на Натали се протяга към моята, но разсеяно я отблъсквам и правя още една крачка назад, като притискам сърцето си с ръце. Не мога да дишам. Не мога да дишам. Виждам очите на Ашър, пълни със сълзи, когато ме поглежда, но извръщам глава. Гледам встрани, защото той има очите на Андрю и аз не мога да го понеса. Марна бръква в чантичката си и изважда един плик. Приближава се внимателно към мен, хваща ръцете ми и слага плика в тях.

— Андрю искаше да ти предам това, ако нещо му се случи.

Притиска с пръстите си моите върху плика. Не го поглеждам. Просто гледам нея, а лицето ми е обляно в сълзи.

Не мога да дишам.

— Съжалявам — казва Марна, гласът й трепери. — Трябва да вървя — потупва ме майчински по ръцете. — Винаги си добре дошла у дома и в семейството ми. Искам да го знаеш.

За малко да падне и Ашър я хваща през кръста. Двамата се отдалечават по коридора.