Без да бърза, събра дрехите от пода на всекидневната и ги занесе в спалнята. Остави тези на Коул върху неговия куп, а своите — в другата спалня, където пиколото бе оставило нейния багаж. Отвори по-големия куфар и започна да разглежда дрехите, опитвайки се да реши какво да облече.

Звънецът прекъсна заниманието й. Обърна се стресната. Не очакваше да изпълнят така бързо поръчката. Както беше боса, изтича до вратата, преди сервитьорът да е звъннал пак и да е събудил Коул. Отключи я с едната си ръка и машинално я отвори широко с другата.

Навън стоеше някакъв мъж в син костюм, който носеше шлифер и черно кожено куфарче. Напрегнатото, разтревожено изражение изчезна от лицето му и се смени с облекчение.

— Реми! Това си ти. Слава богу! — Мъжът влезе, припряно постави куфарчето на пода и метна отгоре шлифера си, като през цялото време не отделяше очи от нея.

Докато се взираше в него, образът изплува — лице, озарено от сърдечен смях, кафяви очи с присвити ъгълчета, паднал върху челото своеволен кичур тютюнева коса.

— Гейб?

Проблясъци от детски спомени нахлуха в главата й — спомени как Гейб я люлее на старата въжена люлка, как яздят един до друг покрай дигата, как безмилостно я дразни за първата й среща. Гейб, винаги засмян, винаги бодър, винаги безгрижен. В кафявите очи на тази зряла версия на брат й, която сега стоеше пред нея, не проблясваше и капчица палавост, но смехът беше там, този път примесен с радост и облекчение. Когато той разтвори ръцете си, Реми се хвърли в тях.

— Не мога да повярвам!

— Щях да дойда по-рано тук, но… Коул беше взел самолета на компанията до Марсилия и трябваше да хвана граждански полет. Имаше закъснение заради някаква техническа повреда и… — Той спря и въздъхна тежко и щастливо. — Колко е хубаво да те видя, Реми! Никога друг път не изчезвай така! Щяхме да преобърнем света, докато те намерим.

— И аз не бих искала такова нещо да ми се случи отново.

— Когато видях снимката, бях сигурен, че си ти. Това е най-лошата ти снимка. Тези превръзки и синини… Какво се е случило?

— Не знам… По-точно, не си спомням.

— Значи онова за амнезията е истина? — Изражението му стана сериозно, дори мрачно. — Нищо ли не си спомняш?

— Не. Само теб. Ти си първото нещо, което си спомних. — Млъкна и хвана ръцете му, съзнавайки силната връзка между тях двамата. После вдигна поглед да разгледа това ново, по-възрастно лице на брат си. — Ти си се променил… Вече не си закачливият, засменият, лудият брат тийнейджър. Пораснал си и си станал отговорен възрастен човек. — Усмихвайки се, го тупна по ревера на синьото сако. — Май си станал и консервативен?

— Днес такива дрехи носи всеки добре облечен адвокат — отвърна той с усмивка.

— Ти си адвокат?

— Това беше най-доброто, след като не станах актьор.

Тя се разсмя.

— Винаги си бил слаб актьор… — После внезапно си спомни: — Ти си специалист по морско право?

— Със семейство в параходния бизнес, какво друго бих могъл да избера? — Направи пауза и пак стана сериозен. — Толкова много се безпокояхме за тебе, Реми! Аз… Татко беше почти убеден, че си отвлечена или убита.

— Как ми се иска да си го спомня… — Намръщи се от отсъствието на какъвто и да било образ, на каквото и да било усещане или впечатление от споменаването на баща й. — Може би когато го видя… Колко лошо, че не е дошъл с теб.

— Искаше, но не можеше.

— Защо? — Отново чувството за беда. — Случило ли му се е нещо? Болен ли е?

— Не, просто… просто нямаше да е разумно. Между впрочем — усмихна се бързо, сякаш да прикрие това малко колебание, и я прегърна през раменете, — имаш до себе си брат адвокат, който ще е много по-полезен при някакви трудности с митницата или имиграционните власти. А къде е Коул?

— Той сп…

— Тук съм. — Коул стоеше в рамката на вратата на спалнята и спокойно напъхваше краищата на една чисто нова риза под колана на шоколадовите си панталони. — Виждам, че си го направил, Гейб.

— Да, най-накрая. — Въпреки че брат й се усмихна приветливо на Коул, тя усети промяна в държанието му — една неясна, едва доловима резервираност. Защо? Не обича Коул? Или просто се е изненадал, че той е тук? — Благодаря ти, че си взел Реми от болницата — добави Гейб.

На Реми й се стори, че тази благодарност не е искрена, а е продиктувана от желанието да се спази добрият тон. Не долови обаче някаква враждебност у брат си. Само предпазливост.

— Няма нужда от благодарности, Гейб — отвърна Коул.

— Ако вие двамата ме извините, ще си сложа сакото и ще отида да се погрижа за събирането на екипажа, така че да отлетим за Ню Орлиънс.

Щом той напусна апартамента, Реми се обърна с любопитство към Гейб:

— Ти не го харесваш?

Избягна погледа й и вдигна неопределено ръце.

— Вероятно не можеш да разбереш как дяволски обърква нещата тази твоя амнезия. Не си ми казала какво си спомняш за Коул, но вие двамата… бяхте много близки по едно време.

— Това го зная. — Усмихна се на спомена от неотдавнашното удоволствие.

— Невероятно облекчение изпитах, когато накрая скъса с него.

— Скъсали ли сме?

— Не ти го е казал?

— Знам, че сме се карали…

Гейб разтърси възмутено глава.

— Този човек няма скрупули. Защо ли се учудвам, че се е възползувал от амнезията ти.

Погледна я и Реми остана възмутена от недомлъвката му. Преди по-малко от двайсет минути тя вярваше, че е влюбена в Коул. Нямаше никакви съмнения в това. Възможно ли бе намекът на Гейб да е справедлив? Беше ли я излъгал Коул? Или пък й бе казал само половината от истината? И защо?

— Защо сме скъсали?

— Ти така и не ми каза. А аз не съм те питал. Сама щеше да ми кажеш, ако искаше. Но знам със сигурност, че беше окончателно. Ти скъса с него.

— Прие ли го Коул?

— Не.

Отговорът потвърди предположението й. Искал е да си я върне. Ето защо побърза да се люби, щом видя нейната готовност и нетърпение. Надявал се е това да стане начало на одобряване? А самата тя искаше ли го? Как можеше да разбере, след като дори не си спомняше защо е прекратила връзката си с него? Явно не беше спряла да го обича, което означаваше, че той е казал или направил нещо, което тя не е успяла да му прости. Но какво? И беше ли то свързано с това усещане, че не търпи отлагане, че е жизненоважно за нея да се върне в Ню Орлиънс?

— Честно да ти кажа, Реми — започна Гейб, — никога не съм одобрявал връзката ти с него. Наречи го инстинкт за закрила на брат, който желае само най-доброто за сестра си и който знае, че Коул Бюкенън не е подходящ за нея. Винаги съм си мислил, че накрая ще съжаляваш. И повярвай ми, това, че се оказах прав по отношение на него, хич не ме радва.

— Какво имаш предвид? За какво си се оказал прав?

Той се извърна, явно се чувствуваше неудобно от въпросите й. Отиде до прозореца, разкопча сакото си и опря ръце на бедрата си.

— Ще ми се да можеш сама да си спомниш. Не ми се иска аз единствен да ти говоря за тези неща, но… все някой трябва да ти го каже. — Загледа се през прозореца. — Този човек няма същите принципи като теб. Той идва от една съвсем различна среда. Вярно е, че е роден и израсъл в Ню Орлиънс, но на другия бряг на реката, в Алджиърс. А това е коренно различно от Гардън.

Реми кимна разсеяно, спомняйки си безнадеждно бедния и криминализиран район Алджиърс, разположен на отсрещния бряг на Мисисипи срещу Френския квартал. Контрастът между разнебитените къщи и мръсните дворове на Алджиърс и Гардън с неговите просторни домове с колонади, строени още преди Гражданската война, и тучни зелени градини беше безспорен.

— Не може да си роден в Алджиърс — продължи Гейб, — и да не ти остане нещо от неговата суровост и безпощадност.

Реми се намръщи. Припомни си своето впечатление, че Коул притежава в известна степен и двете черти, но не беше съгласна с намека на Гейб, че това е недостатък. А и този разговор за различни принципи…

— Не му вярваш, нали?

Той се поколеба, после се поизвърна и срещна погледа й.

— Не му вярвам.

— Но той е президент на компанията! Щом имаш такова мнение за него, тогава защо…

— Виж — Гейб я спря с жест, — навремето мислехме, че той е най-подходящият за тази работа. Имаше необходимия опит и квалификация… и страхотната репутация да изправя на крака закъсали параходни компании. Колкото до слуховете, че методите му понякога се различават от общоприетите — нищо незаконно, най-малкото никакви доказателства за това, — сметнахме ги за измислици на завистливи конкуренти. Всички експерти, до които се допитахме, окачествиха Коул Бюкенън като солидна кандидатура за поста. И ние го наехме.

— Но ти имаш подозрения, че той върши нещо нередно?

Изглеждаше изненадан от нейната догадка — изненадан и малко угрижен, сякаш бе казал нещо повече, отколкото му се бе искало.

— Това е вече друга тема. Ние говорехме за теб и защо не ми харесваше идеята да се свържеш с този човек, чието име е замесено в някои съмнителни сделки. Що се отнася до компанията, може би в мен говори адвокатът, но не ми харесва мениджърският договор, който подписа. Той връзва ръцете на управителното тяло и предоставя голяма власт на самия Коул, който се стреми към още по-солидни позиции и ти беше част от тези негови планове.